Ако искаха правосъдие...

Докато чета анализа на Центъра за изследване на демокрацията, който поднася за сетен път песимистичното заключение за отчайващо високото обществено недоверие в правосъдието, чувам по радиото репортаж от съдебната зала.

"Свидетелят по делото срещу Масларова, известен като човекът с пачките, се отказа от показанията си, уличаващи бившата социална министърка в присвояване." Ден по-късно медиите съобщават, че той бил заплашван, отвличан и бит, докато е бил включен в... програмата за защита на свидетелите.

За последните две години репортажите от съдебните зали вместо с изброяване на безспорните доказателства срещу подсъдимите (обявявани предварително и напоително от МВР) изобилстваха с

отказали се от показанията си анонимни и защитени свидетели

И с... имената им! Помните ли комедията в съда с онзи свидетел срещу братята Маргини, чието име репортерите вече бяха съобщили в ефир, докато полицаите го въвеждаха в залата с маска на лицето, за да го поставят зад параван. (Той също се отказа от показанията си, а Маргините бяха оправдани.)

По същото време мнозинството на ГЕРБ гласува поправка в Наказателно-процесуалния кодекс, с която даде възможност да се произнасят осъдителни присъди въз основа на показания на анонимен свидетел и данни от специални разузнавателни средства (СРС) - основно подслушване и следене. Дебатът се превърна в отблъскващ пропаганден панаир – нищо общо с анализ на причините за бавенето на делата и провала на обвинителните актове.

Всеки, който се съмняваше, че поправката ще доведе наистина до присъди, камо ли пък до ускоряването на делата, позовавайки  се на реалната картина от съдебните зали, беше обявяван от управляващите начело с вътрешния министър за защитник на престъпниците или най-малкото за нежелаещ да бъде преборена организираната престъпност.

Тези дни съдебните медици обявиха, че от другата седмица поне в осем областни града ще спрат извършването на аутопсии заради продължаващото неглижиране на проблема с остарялата апаратура и нефинансирането на тази ключова за доказването на най-тежките престъпления дейност.

Всъщност съдебната медицина е в кома – на конференция през април с участието на омбудсмана бяха изнесени стряскащи данни за 40-годишната апаратура на съдебните лекари, които  стигнали дотам да ползват "обикновени триони и лозарски ножици". От тях трябва да дойдат в съда прецизните съдебномедицински експертизи, без които делата по правило се отлагат или спират.

"Ако жертвата е отровена, с трионите ли да го доказваме"

коментира тогава съдебен лекар.

По същото време управляващите гласуваха поправка в Закона за лечебните заведения, с която задължиха съдебната власт да плаща за съдебномедицинските експертизи, въпреки че много често те се поръчват във фазата на досъдебното производство от разследващия орган, тоест от МВР. Бягането от проблема на всички ангажирани министерства от няколко месеца е трагикомична епопея, но безинтересна за медиите и оттам - неизвестна за обществото.

Къде по-чуваемо е говоренето на вътрешния министър, който от ефира ни убеждава в политическата воля за борбата с тежката организирана престъпност, на която тъмните сили начело със съда пречат, но въпреки тях с политическата воля и тъй нататък я водим към успешен край борбата. Ето, и Брюксел, и Европол ни го признават...

Припомням тези два щриха от големия проблем на българското правосъдие - за  свидетелите и за блокирането на свръхважна дейност, защото обясняват до голяма степен причините да бъде напомнен проблемът тази седмица от две различни посоки като два паралелни и взаимно свързани порока: Европейският съд в Страсбург задължи България да ускори наказателното правосъдие  и да въведе вътрешен механизъм за обезщетяване на онези, чиито дела се точат с години.

А от Центъра за изследване на демокрацията изнесоха данните за ниското доверие в правосъдието. България комай се оказва единствената държава в Европа, в която гражданите вярват на полицията повече, отколкото на съда, като доверието в неподкупността и на двете институции си пази традиционно ниското равнище от съответно 10 и 5 процента.

Няма как делата да се ускорят, още по-малко да доведат до осъждания, докато прокуратурата приема безропотно полицейските изхвърляния с "безспорните доказателства" и "ключовите" анонимни и (уж) защитени свидетели, събирани из арестантските килии и убеждавани да свидетелстват срещу смекчаване на "другите им прегрешения" (непозволено впрочем от закона), докато от същото МВР по 20-годишна традиция информацията за "анонимните" тече като из решето към заинтересованите. Тече сред

дезинтересираното мълчание на прокуратурата

която вместо господар на процеса, каквато я е предвидил законът, се е превърнала в чистачка на имиджа на полицията.

Ако властта на ГЕРБ и Цветанов искаха наистина работещо правосъдие, нямаше да приемат поправката в НПК, която отмени възможността обвиняемите да поискат внасяне на делото им в съда до две години от повдигане на обвинението за тежките престъпления и до една за леките. В мотивите на магистратите в Страсбург оценката за тази отмяна е еднозначно негативна - като шамар. За управляващите обаче отпадането на текста беше изключително необходимо - за да могат необезпокоявано

да държат в ареста, вместо да доказват престъпленията

на знакови обвиняеми, за които си знаеха предварително, че за една година, че и за две не могат да докажат и една десета от обявените по телевизиите от вътрешния министър престъпления. Случаят с Алексей Петров е христоматиен - нали поправката беше гласувана именно по време на гюрултията около неговото тръшване на пода и огласяване на десет извършени тежки престъпления на "йерархичната организирана престъпна група", за каквато така и не внесоха обвинителен акт.

Ако властта искаше правосъдие за всички (а не победа за себе си в безогледната битка  за рейтинг), нямаше да  кове закони с оглед на личността, а на принципа за установяване на обективната истина.

Ниското доверие в правосъдието устройва прекрасно властта

- всяка власт, защото в държави като нашата само принципът "Разделяй и владей" укрепва позициите й. Неизменен и основен участник в играта е политическата власт (в лицето на МВР). Ако не воюва с прокуратурата, ще е със съда, но виновник трябва да има и задължително да е друг. Преди година вътрешният министър, затруднен да отговори по същество на журналистически въпрос, изрече публично: "Вие вярвате ли на българския съд?"

А преди дни - по повод заключенията в доклада на Европол за България, министърът обясни, че това не били критики, а анализ, направен "на базата на успешните операции на полицията". Само че българите разбраха от Европол, а не от МВР, че варненското пристанище се е превърнало в един от основните входове за кокаина в Европейския съюз, че нараства българското участие в производството на синтетична дрога за Турция и Близкия изток, че продължаваме да "зареждаме" ЕС с цигански банди и трафик на жени...

Накратко, състоянието на правосъдието и вътрешния ред може и да устройва българските власти и спонсорите им, но определено е проблем, превърнал се вече в хроничен за Евросъюза. И както в четвъртък холандският министър по европейските въпроси Бен Кнапен - поредният заведен на граничния пункт Капитан Андреево -  трябваше да напомни: "Общата европейска граница не е отговорност само на техническо ниво, необходими са добро законодателство и капацитет на съдебната система."

И едва ли някой ще се засрами от основното му послание - "За нас е от изключителна важност да бъдем уверени, че промените тук ще са трайни, устойчиви и необратими" - изказано в петата година от "пълноправното" българско членство в ЕС.