Свободата днес и тук 22 Юни 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Стихове, из „Избрано“ (Жанет 45, 2011)

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Александър Шурбанов

*  *  *

 

АВТОБУСЪТ ПРЕПУСКА В НОЩТА. Зад моя прозорец е непрозирен мрак, в който тук-таме просветва някоя далечна електрическа светлинка, изгубена в този безкоординатен необят. Всички дневни животни отдавна са се оттеглили в бърлогите си. Всички дневни птици са намерили клон за легло и са прибрали крилата си. И само човекът продължава да се стреми нанякъде, разтяга деня до самото сърце на мрака, смесва се с нощните животни и птици, сродява се с тях, по безброй хитроумни начини разширява и умножава сетивата си, мъчи се да бъде също толкова нощен, колкото доскоро е бил дневен. Защото човекът е ненаситен. За разлика от всички други живи същества той иска да има всичко. И нищо никога не му стига. Каква е тази несвършваща лудост в него, откъде е дошла и накъде го влече, той няма да узнае, няма да проумее, колкото и да препуска все по-навътре в нощта.

 

***

СЪН

 

В  полунощ

            планините

                        потеглят на път

като биволи 

било до било.

Лунен зрак

по сплъстената козина бледо

се оцежда,

мъгли посребряват рогата им.

Планините пристъпват

на тежки нозе.

Где е,

где е, о Боже, предвечното пасище

със трева като лес?

Глад ги мъчи.

Глад

            и  жажда велика.

Далече

със грохот

се събарят огромни води.

Сладък, призивен тътен отеква.

Дали

ще успеят да стигнат

до утрото?

Над гърбиците в мрака

рогата глава се възправя.

Бездънен мъчителен рев

натрошава небето

на огнени ръбове

и зловещо разтърсва

остъкления сън

на града.

 

*  *  *

 

ТОВА УЖ ВЕЧНО, уж все едно и също превъртане на сезоните – пролет, лято, есен, зима, пролет, лято, есен, зима! То сякаш ни подсказва, че всичко в света се обновява и повтаря, че нищо не е окончателно и безвъзвратно. Замайва ни в своята все по-ускоряваща се въртележка и ни пречи да си припомняме по-често истината, че нашият кръговрат е по-голям и в него ще трябва първо да изгубим докрай себе си, за да минем след туй през бучката пръст, през стръкчето трева, през мравката и мечката, та най-накрая да се върнем към човека или към нещо, което иде след него и което още не познаваме. Този наш кръг е много по-бавен от кръга на сезоните и затова никаква памет не може да го обеме, но кой знае колко други, далеч по-големи кръгове се въртят отвъд него – кръгове, за които дори не се досещаме! И всички те – от най-малкия до най-големия – имат един общ център, който трябва да ги съдържа вътре в себе си, защото е навсякъде и никъде, във вечно вихрено движение, което е същевременно абсолютен покой. Как може мъничкият човешки ум, затворен някъде дълбоко в него, да си представи това невероятно чудо – чудото, което му дава живот?

 

*  *  *

 

Една клонка пред моя прозорец

трепка отчаяно.

Преди да повдигна очи

там е имало птица.

 

*  *  *

 

КОЛКО ЖЕСТОК Е ИСТИНСКИЯТ, неизмисленият живот! Как в него няма никакво място за книжна сантименталност! Годината е сушава и най-дребните зрънца по още зелените чепки на лозата се сбръчкват, потъмняват и изсъхват. Уж задружното, тясно сплотено семейство на грозда жертва по-слабите си и нежизнеспособни членове, за да могат по-силните да се налеят и узреят докрай. Жалостта и съчувствието нямат корен в природата. Те са довеяни до нас от другаде и може би затова всеки по-свиреп вятър ги размърдва, разклаща и току виж ги издухал завинаги от пресъхналата човешка душа.

 

***

НЕЩО СЕ Е СЛУЧИЛО –

там, долу къщата пустее,

бурен е превзел лехите на градината,

вятърът вместо стопаните

премята кофите по двора,

той прозорците отваря и затваря,

час по час затръшва портите.

Котката подскоква на перваза

да се припече на слънце,

но не й харесва:

няма кой да я погали,

да й хвърли кокалче.

Нещо се е случило –

някой се е провинил пред хората

или пред Бога.

Може би наскоро

или толкова отдавна,

че и камъкът не помни вече.

                       

*  *  *

 

ПРЕСЛЕДВАНОТО ОТ ЛОВЕЦА ЖИВОТНО не знае, че човекът е най-извисената и най-благородна от всички твари, че в него се е въплътявал самият Бог, че словото му е толкова прекрасно, а мислите му обхващат цялото безкрайно мироздание. Животното никога не е чувало за принц Хамлет или за княз Мишкин. То изпъва до скъсване всяка своя жила и препуска ужасено до смърт от своя преследвач. За него човекът не е по-различен от вълка и чакала, а може би дори е още по-страшен от тях, тъй като може да убива и от разстояние.

 

***

ДОКОСВАНЕ

 

Как смело се докосваме

до мъртвите неща

от детството си още.

Безстрашни малки пръстчета

протягаме към камъка,

към сухите черупки

на мидата и охлюва.

И допирът изпълва

духа ни

със спокойствие.

Но как ни изненадва

животът мек и влажен

под твърдата им броня.

Изтръпваме веднага.

Инстинктът ни отхвърля

далеч едни от други.

Плътта се свива

в себе си.

И  ний се наблюдаваме

с уплаха и учудване.

Сред сигурния свят

на мъртвите предмети

животът неочаквано

се сблъсква със живота.                 

 

*  *  *

 

ЧОВЕКЪТ – ЗА РАЗЛИКА ОТ ПО-НИСШИТЕ животни – е склонен да измъчва околните, за да почерпи удовлетворение от страданията им. Още като дете той с наслада изтезава всякакви живи твари, а после посяга и на себеподобните си в училищния двор, зад тъмните ъгли на улицата, в казарми, затвори, концентрационни лагери, на бойното поле и т.н. Когато няма възможност сам да участва в действието, го съзерцава прехласнат сред зрителите на гладиаторските и бикоборските забавления, публичните екзекуции, кървавите театрални драми, филмите на насилието и ужасите. Подобни преживявания имат здравословно въздействие върху човека – те изострят апетита му и укрепват съня му.

            Не се ли дължи една тъй поразителна отлика на човека от животните на това, че за разлика от тях той има въображение? Въображението, което му помага да влезе в кожата на другия и да съпреживее каквото изпитва този друг, без да е принуден сам да го понесе. Въображението – тази най-висша способност на човешката душа, от която толкова се възторгват романтиците!

 

***

ХУДОЖЕСТВО

 

Котката е художник.

С лапи,

            с опашка

рисува арабеските на своите движения

по пода,

по перваза,

между книгите по лавиците,

по неизписаните листи върху масата...

Но не оставя никъде следа –

така се е изчистила,

изблизала,

че цялата картина се отдръпва

навътре в нея

и не съществува

извън художника си –

затова е жива

и неподвластна никому,

свободна.

 

*  *  *

 

В НАШИЯ НЕСЪВЪРШЕН СВЯТ ние се нуждаем от приятели – хора, които отделяме от общата среда на безразличие или враждебност и примъкваме към себе си, за да има на кого да се опрем в тежки мигове и към кого с предимство да проявим човещината си в минути на душевна щедрост. В един друг, въображаем свят на всеобщо доброжелателство приятелството вероятно би станало излишно – частното би се разтворило в цялото и човечеството би се включило без остатък в огромен приятелски кръг.

По-добър ли би бил такъв свят? Не ни ли плаши той със своето изравнено безличие, с изтриването на индивидуалността? Не е ли тази наша безкрайна различност, от която произтичат всички неразрешими проблеми на реалния свят, единственото възможно битие, което сме готови да приемем и да осъществим?

 

***

ПАУЗА

 

Спокойно, мирно ми е на душата –

като че съм се върнал в детството,

при мама.

Ще придърпам този стол

до масата, застлана от следобедното слънце,

една тетрадка чиста ще разтворя

и ще започна да записвам телефоните

на всички живи същества,

с които мога да говоря,

когато се наситя на мълчанието.

 

*  *  *

 

"ТЪРПЕНИЕТО Е ВСИЧКО" – заключава към края на живота си един от най-безразсъдните и най-препатили заради безразсъдството си трагически герои. Дали това е висшата мъдрост, до която може да достигне само изпиталият всичко човек? Или пък е чисто и просто окончателната резигнация на прекършената от безбройни изпитания воля? Знам само, че търпението е най-противоестествената добродетел. Неразумното животно и невръстното дете не могат да приемат увещанието: "Потърпи и ще те нахраня, ще те изпишкам, ще те сложа да спиш." Те не разбират как, веднъж възникнало, желанието може да се отлага. И приучването към това отлагане е дълго и мъчително. Дошлите по-рано на този свят го налагат на идващите след тях пряко всички сълзи, молби и вайкания – час след час, ден след ден, додето сломят нещо вътре в тях и ги направят като себе си. Омъдрели. Или обездушени. Възрастни. Приспособени към света. Ограбени от природата си. Разменили радостта срещу надеждата.

 

***

МАЛЪК РЕКВИЕМ

ЗА ЕДНО БЕЗИМЕННО ПТИЧЕ

 

Роди се в клетка

и остана в клетка

през всичките сезони на живота си.

Там сменяше перцата си напролет,

там се научи да цвърчи,

да пее,

доколкото му беше дадено.

И тъй –

додето песните постихнаха,

подскоците му станаха по-редки,

движенията –

по-неповратливи,

крачетата му странно се вдървиха

и най-накрая

тупна по гърба си

на пода на рождената си клетка.

А клетката

дори не потрепери.

 

Как ли се чувства там сега душичката му –

в голямото небе

на свободата?

 

*  *  *

 

ИЗДИГНАТ ВИСОКО НАД ЗЕМЯТА, самолетът като че ли се е изскубнал и от властта на природните закони. Той е почти безшумен и сякаш съвършено неподвижен. На сгъваемата масичка пред мен чашата току-що налято кафе не трепва и парата се възнася право нагоре, неповлияна от шеметната скорост, която пилотът оповести в началото на полета.

През кръглото прозорче встрани виждам как някъде долу срещу нас се носят разкъсани облаци – сгъстяват се и отново се развлачват като ефирен памук. Питам се дали това устремно движение, което възприемат сетивата ми, е илюзорно обърнат образ на нашето собствено движение в противоположната посока, подобно на привидното насрещно движение на пейзажа край прозорците на влака, с който човек пътува. Но не, сигурен съм, че и облаците, както и ние, не са неподвижни. А ако се замислиш, и земният пейзаж участва в непрекъснатото въртене на планетата, така че е невъзможно да определиш някаква точка на абсолютния покой, спрямо която да измерваш движението.

Дълбоко надолу под продраните облаци се мержелее голямата вода, порена от многобройни плавателни съдове. От тази височина те едва се забелязват. Издават ги главно пенестите им дири. Морето е нашарено от тъмните сенки на облаците, в които корабчетата влизат и излизат като бродиращи игли. Не знам дали е по-вярно да се каже, че корабите преминават през сенките или че сенките преминават над корабите. Най-вероятно е и двете твърдения да отговарят на истината – и то в своята съвкупност.

Сега вече започваме да се снижаваме, за да кацнем на сушата, която се задава пред нас. Самолетът се понася застрашително право към една непрозирна и необозрима облачна грамада с размера и очертанията на планински масив. След малко той ще се сблъска с нея. Но този сблъсък няма да навреди на никого. Защото самолетът е достатъчно плътен, за да прониже облаците и да излезе от тях цял и непроменен – само едва-едва поразтресен. А облаците пък са достатъчно рехави, за да го пропуснат нехайно през себе си и да се затворят след него, така че след миг от самолета в тях да не остане нито следа, нито спомен.

 

***

РАЗМЯНА

 

Купувам тази млада кожа,

бяла и прозрачна –

без петънце,

опъната по тънките ти пръсти

под златната халка,

по чистото ти чело

под златната коса,

просветваща до розово

по връхчетата на ушите

и по скулите.

Купувам я.

Плащам в натура,

плащам в стара кожа –

набръчкана, напукана

и благородно потъмняла –

като корицата

на много стара книга.

Плащам!

 

 

*  *  *

 

ТЯЛОТО ОСТАВА ТУК – това е ясно. Но дали душата продължава пътя си? И дали помни себе си? Или започва наново, начисто? Нима всичките й тукашни привързаности могат да се окажат мимолетни и случайни и да се разтворят във вечността като безплътни сенки? Всички – майка, баща, любима жена, деца, сърдечни приятелства? Ако цялата тази душевна енергия се разпилява безследно в една безразлична вселена, защо и кому е било нужно нейното възникване? Възможно ли е подобно космическо прахосничество?

Но не биха ли могли изблиците на душевна енергия, в които участваме, да са само начални проблясъци на някакво бъдещо, много по-висше и по-съвършено битие, което все още търси пътя и формите си и което може никога да не се осъществи докрай? Дали, вгледани в себе си, изпълнени с чувство за самостойна значимост, не сме склонни да приемем за божествена гавра неустановеността на едно вселенско движение, в чийто вихър не сме нищо повече от прашинки?

 

***

ИЗВЪНЗЕМНО

 

Едно коте,

една топчица топъл живот

сред безбрежния студ

на зимата.

 

*  *  *

 

КОЛКО ЧЕСТИТИ са хората, които получават истината за света наготово от родителите си още в най-ранно детство, всмукват я в себе си, така да се каже, с майчиното мляко и никога по-късно не изпитват мъките на съмнението и незнанието! Колко спокоен и сигурен трябва да е животът им! И колко безсмислен!

 

***

ВАКАНЦИЯ

 

С едно усилие прободох

няколкото гористи подгъва

на този остров,

обкръжен от течно време.

Проврях стоманеното острие на волята си

от бряг до бряг –

от синьо през зелено в живо синьо.

Какво се мъчех да зашия

в този ден

на ветрила от водни блясъци

и теснооки недокоснати маслини?

Далечна чайка

сряза с бяла ножица

безкрайния конец

и всичко се изниза в хоризонта.

Само един отплеснат златен лъч

не спира да трепти,

забоден в игленика на забравата.

 

*  *  *

 

КОЙ ОТ НАС, ЖИВИТЕ ГРЕШНИЦИ, поне за малко тук на земята не е вкусвал Рая? Времето се е затишило, косачката работи добре – дори бръмченето на мотора й е приятно за ухото, ти се усещаш в добро здраве, доколкото знаеш, близките ти също са добре и всичко в този объркан свят за минута е легнало на мястото си, всичко е наред. Но онзи бленуван от нас Рай в небесата е по-добър от този, защото е вечен и неизменен. И може би по още една причина, за която ние, българите, ще се сетим на последно място – защото е за всички, които го обитават.

 

***

ТЕЗИ НЕЩА

 

Тези неща не могат да се притежават:

кълвачът, прелетял над пътя ми

и прилепил гърди към ствола на дървото –

с червената железничарска шапка

и с китела от пресен горски мъх

(върви, върви нататък!),

първият пролетен полъх по напъпилите клонки –

като милувка

и полуусмивката на непознатото момиче,

кестенът, който притегля пръстите ми сред тревите,

ала в шепата

скоро изгубва своята лъскавина

и се набръчква като челото на старец.

Време е вече да привикна с мисълта, че

тези неща не могат да се притежават –

трябва да минеш покрай тях,

да ги оставиш,

колкото и да ти се свидят –

ще са нужни другиму.

                                   


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional