Българският вариант на операция Клин

Едвин Сугарев

(продължение от 10.08.2011)

Изгубила (благодарение на проклетия Рейгън) шансовете си за налагане на световен диктат чрез трета световна война, партокрацията отивала към провал и предвид натрупаните престъпления този провал застрашавал и собствената й кожа. Като интернационална политическа каста партокрацията била губеща; като губеща тя би могла да оцелее само като се адаптира към условията на живот, наложени от печелившата страна: само ако бъде достатъчно гъвкава, за да мимикрира, и достатъчно ловка, за да заличи следите си, само ако престане да бъде явна политическа власт е се превърне в нещо друго. Единствената друга възможност за просъществуване на реална власт, която редом с диктатурата на пролетариата била в главите на господа другарите, била диктатурата на парите. В най-общ вид шансът, а оттам и сценарият, бил прост: партокрацията сваля сама себе си, чрез подставени политически субекти симулира плурализъм и демокрация, и в крайна сметка префункционализира механизмите си за пряка политическа власт в механизми, които се основават на икономическата мощ. Сложните подробности при осъществяването на този сценарий са нещото, което аз наричам (разбира се, напълно произволно) „операция Клин”. Тъкмо „Клин” бе наречен този план при първите публикации за него в Чехословакия и Полша; в България той може да има друго кодово наименование, може да се казва „Ракла”, „Щит” или бог знае как - но не смятам, че това е от значение.

Трудно може да се каже кога е замислен сценарият, но изпълнението му без съмнение е в ход от средата на 80-те години. Основните негови елементи са следните:

1. Форсирано вземане на държавни заеми и изстискване на наличните средства, тяхното пренасочване към всякакви втори, резервни и тайни валутни програми, създаване на устойчиви канали за износ на капитали в чужбина, създаване на смесени фирми и дружества, които да оперират с тях и при бъдещи възможности да имат готовност да ги върнат обратно в страната от соцлагера.

2. Привидно демократизиране на икономическите структури (у нас известно като т.нар. „фирмена организация” на държавните предприятия, реализирана с прословутия Указ 56), за да се улесни изтеглянето на капитали извън страните, както и за да се създадат условия за бъдещото приватизиране „на черно”, за преливане на държавна собственост в контролирани от партокрацията фирми, като същевременно се създава и скрита, дублираща икономика, също контролирана от комунистите и организирана на мафиотски принцип - нещо много характерно за бившия Съветски съюз например.

3. Унищожаване на документацията за престъпленията на комунистическата партия и особено на нейните финансови трансфери и нейната агентурна мрежа: като същевременно важните за бъдещето сектори от тази документация и особено цялата информационна база, придобита чрез техническото и политическо разузнаване, остават съхранени по начин, по който може да се гарантира тяхната достъпност за избрани структури на партокрацията и същевременно - тяхната недосегаемост за всеки, който би се опитал да отмести завесата пред комунистическите престъпления. В България последните две големи документални чистки бяха осъществени чрез пожара в Партийния дом и чрез заповедта на министър Семерджиев за унищожаване на архивите на бившата ДС - при строго регламентирано запазване на отделни архивни единици. Цялата тази документация обаче още предварително е била преснета на микрофилми и изнесена извън страната по два основни канала - единия през Москва за Китай, а другия - през Малта за Либия. Един от хората, които през 1988 г. са осигурявали тъкмо Малтийския канал, днес е бос на най-мощната интернационална финансова корпорация, занимаваща се вече не с износ на заграбени пари, а с внос на препрани такива - става дума за Мултиинтернешънъл холдинг и за неговия президент Илия Павлов.

4. Създаване на псевдоопозиционни структури от близки на компартията среди, които да използват общественото недоволство за натрупване на политически престиж и които при една повече или по-малко революционна смяна на системата да са политическата алтернатива на комунистическата партия. Това е всъщност същинският „клин” и точно този аспект от сценария изплува на повърхността по-ясно от навсякъде другаде в България. Неговият смисъл е далеч не само да се създаде една „отгледана” опозиция, но и тази отгледана опозиция да се срасне с реалните опозиционери, воюващи по силата на своите убеждения с тоталитарния режим: това създава възможност внедрените агенти винаги да провокират вътрешни противоречия в демократичните структури и политически сили, да бламират техните най-важни политически решения, а в особено напрегнати мигове дори да предизвикват тяхното разцепление. Едва ли е нужно да давам конкретни примери: СДС след едни изцяло фалшифицирани избори влезе във ВНС със 115 депутати, а излезе с 39; СДС спечели вторите избори и пое тежестта и отговорността на реформата, за да бъде предаден от своите коалиционни партньори и да установи, че не може да разчита докрай дори на собствената си парламентарна група.

Когато в „Литературен вестник” се появиха първите части на „Операция Клин”, аз бях учуден от безкрайно злостния начин, по който реагираха някои от засегнатите. Бях обвинен в иззкривяване на фактите, в пристрастност, в лъжа и какво ли още не; други пък и досега се опитват да ме представят като маниак, способен да повярва на собствените си фантазии за разни „клинове”. Особено настойчиви бяха репликите, че пиша за неща, на които не съм бил очевидец. Трудно мога да забравя един драстичен случай - по едно време във връзка с моите текстове в сп. „Избор” организира дискусия - от нея нищо свястно не излезе, просто заедно с Николай Василев, Александър Кьосев, Иван Кръстев и още неколцина социолози и политолози побъбрихме над няколко шишета коняк на тема що е това Клин и има ли той почва у нас. През цялото време се мъчех да им обясня, че става дума за реални факти и ситуации, а не за теоретични хипотези - те обаче просто предпочетоха да дискутират за това може ли да бъде предпоставена и предрешена историята или не. Няколко дни по-късно дискусията беше продължена в телевизията - бяхме аз, Евгения, Сашо Кьосев и Георги Мишев, очаквахме и ген. Кацамунски, но той не дойде. След предаването заедно със Сашо и Евгения отидохме да пием по чашка като стари приятели, ала разговорът не потръгна: политиката и нейните клинове го приковаваха към горещите проблеми на деня - а вече бе станало ясно, че по отношение на тях стоим на различни позиции. Забелязах очевидната раздразнителност, с която Евгения реагираше на всичко, свързано с моите текстове: най-накрая тя изплю камъчето: как съм можел например да пиша за случилото се пред „Кристал”, след като не съм бил там! Трябва да призная, че онемях. Никога не съм смятал участието си в случилото се там за нещо особено значително, но все пак не само бях там и бях извозен в един автобус със Слабака, Вероника, Лора и цял куп още приятели на Евгения, но и бях давал свидетелски показания по делото на Екогласност срещу МВР: всичко това бе достатъчно добре известно и на Евгения, по това време една от най-активните фигури в Клуба, просто не можеше да не го знае - най-малкото със сигурност беше виждала снимките, които Волен още през ноември 1989 помести в своето самиздатско списание „Време” и които после бяха препечатани не от един и два вестника. Тогава си помислих: щом и човек като Евгения може да отрече всичко, което му хрумне, тласкан от дребнавата политическа злоба на деня, то тогава какво остава за останалите!

Едва ли обаче това е била причината да спра своята серия публикации, тъкмо когато можеха да се кажат и трябваше да се кажат много неща. Последните части написах по време на предизборната кампания миналата есен; по-скоро след победата на СДС в изборите ми се струваше, че с „Операция Клин” е свършено, тъй че хрониката може да почака. Сега разбирам, че съм бил пълен наивник, че най-подлите предателства са били предстоящи, че събитията от времето на ВНС не са само случаен епизод и че Клинът е повече от конкретна стратегия - той е устойчив принцип, който комунистите следват, за да превърнат политическата дестабилизация в постоянен фактор за разединяване и за опорочаване на всяко демократично усилие, непресметнато в сценария и неподдаващо се на тяхното въздействие. С течение на времето започнах да разбирам някои от принципите на сложната агентурна игра, диктувана от КГБ и осъществявана от оцелелите ДС-структури, и днес мога да кажа много повече неща, отколкото преди година. Държа да заявя, че ако този сценарий, който условно наричам „Клин”, е само една хипотеза (колкото и очевидно да е наличието на някакъв сценарий), то неговите опорни точки са конкретни факти, на които аз (но не само аз) съм бил свидетел и които лесно могат да се проверят и докажат.

От: "Литературен вестник", бр. 44, 9-15.11.1992 г.

(следва)