Разходка из стария Созопол

Едвин Сугарев

                                               На Мери, с обич

 

І.

 

Дълго обикалях този град

с кривите му улички и дървените стари гръцки къщи

тъй пуст сега така осиротял навсякъде кепенците са склопени

над любопитните зеници на прозорците

и сякаш че самият град сега е сляп

отвърнал се към себе си забравил

за обезобразяващите налепи на алчността и суетата

за плъзналите върху патината бетонени петна

отблъскващи като петната на проказата

за кичовите надписи просташките витрини

за сгърбените над беседките лозници

впрегнати и те във всеобщото обезличаване

в ръждивата фамилиарност на туристическия бизнес

 

 

ІІ.

 

Да

друг е днес градът

по-пуст и по-човешки

и мога да се вслушвам в ехото от стъпките си върху изгърбения калдаръм

и мога да се вглеждам в излинелите дъски и да гадая бъдното по жилки и по чворове

и мога да се наслаждавам на крясъка свадлив на чайките

и смешното пърпорене на кормораните по огледалната вода

и мога да танцувам с цъфналите джанки край дуварите ликуващ

и мога да подреждам обли камъчета по гърбовете на големите скали покрай брега

зеленясали от водораслите и галени от морските вълни тъй дълго

че скалната им същност се е трансформирала и вече камъни не са

превърнало ги е морето в изваяния на нежността

въздигнало ги е като олтари в този храм на ласките

чиито очертания съвпадат с хоризонта

 

 

ІІІ.

 

Вървях и неусетно възкресявах обитаванията отминали на този странен град

настъпвах старите си стъпки изоставени по уличките бреговете и сокаците

срещнах детството си да скитори там и му погалих позлатената главица

виждах се как скачам от фиордите за да преплувам до оттатъшния нос

как любя своето момиче на скалите в легло от камък с балдахин от лунна светлина

виждах се как бродя из улиците нощни и срещам непрекъснато подобни неспокойници

и как присядаме сегиз тогиз на тротоара и как отпиваме по глътка от бутилката памид

как влизаме в това и онова кръчме

и как тайфата ни набъбва паралелно с еуфорията

и как накрая се събличаме на някакви скали

и скачаме сред тъмната вода а пък телата ни са озарени

от тайнствения блясък на екамоса и всички сме превърнати в светци

каквито всъщност винаги били сме каквито сме и пак ще бъдем някой ден

които само още мъничко им трябва и

ще се възправят ще проходят по водата

 

 

ІV.

 

Сега това е вече минало и знам

че няма никого да срещна в този град

разбягаха се всичките приятели някои към другаде а други към небето

че той самият вече не е същият магията

виси разръфана по клоните на старата смокиня

на момиче изнасилено прилича този град

на бичувана сред селския мегдан светица

но тази бабичка която се прекръства на влизане във черквицата гръцка

носи в себе си спомена за толкова отминали съдби за толкова размятани от вятъра

                                                                                                                                 животи

толкова стъпки по тези преплетени улички толкова паднали от небето съдби

носи толкова много минало че то я прегърбва под себе си

и същевременно я повива в прозирен копринен пашкул

и някой ден небето ще подхване тъничката му

почти невидима нишка

и ще я изтегли

при себе си

горе

 

V.

 

Отместих поглед и тогава го видях

стихотворението

беше написано с мънички букви върху някаква покафавяла от дъжда и вятъра греда

сигурно от някое прелетно момиче останало ден два в този град

и усетило призив в сърцето си тежест в бедрата

и прекарало луда нощ с някого върху стария скърцащ креват

или върху мокрия пясък или в скалните шепи или под ухаещите клони на дивата

                                                                                                                                 смокиня

или направо в леглото на вятъра както се любят тук само водните кончета

и влюбените момичета

не ме търси пишеше там никога не ме търси

беше хубаво беше любов наистина оставих я да отлети от моето рамо

оставих я да последва луната и сама себе си оставих на брега

сега съм вече съвсем без дрехи сега съм съблечена и от своето тяло  

сега съм по-лека и от водното конче дори

и мога да последвам нейния полет

само че полетът на любовта се следва само в самота любими мой

само в самотно бродене през вътрешния ад  

и само през бездните на болката през нетъпримото

което в себе си сме посадили и което ни изгаря

и затова не ме търси любими мой

никога не ме търси  

 

 

 

VІ.

Ти също си минавала по същите тези улички

в онези времена далечни

когато не съм те познавнал

ти също си вдъхвала аромата на водорасли катран и смола

на стария кей додето моряците разтоварват своите съкровища

и в грубите сандъци свети рибното сребро

ти също се се вглеждала в зарезените капаци на прозорците напролет

ти също си се любила върху скалите полегнала на одеалото от лунна светлина

ти също си чакала да се освободи някоя маса в старото

и тъй несъществуващо тъй отдавна казино

ти също си пила памид направо от бутилката

приседнала с приятели край Пъци бар

ти също имаш корени във миналото които мойте корени докосват

и тебе те влече онази меланхолия с която

се мъча днес да доловя как ехото на стъпките ми откънтява

в други някакви еха и други стъпки

в други някакви тела и други

отчуждили се съзнания

в други битиета сред които аз се лутам

като Язон сред лабиринта но без нишката на Ариадна

и чакам да ме срещне

Минотавъра

 

 

VІІ.

 

И лутайки се там усетих колко крехко нещо е човекът

как като птича опашка прелиства го вятърът

който отвява ненужните пухчета на отминалото

но не ни оставя нищо вместо тях

оставя само празнота

и колко уязвими сме защото не ценим

допирите усетите желанията жаждите

тази наша жадна и насечена

като созополския бряг сърцевина

тази зловещо изтощена почва която все пак подхранва

тъй крехката наша взаимност

това наше огледално битие което за разлика от реалния ни живот

има допир с вечността и празнотата с нищото

има допир с липсата с пропадането и с покоя

има допир и със смъртта

 

 

VІІІ.

 

Крехко е

много крехко това битие чрез което обичаме

то лесно ни се изплъзва и се строшава

като кристална чаша върху мраморния под

или като вик на дъното на пропастта

лесно можем да го отровим лесно можем да го нараним

и със същата леснота можем самите ние

да се отровим или да се нараним

можем да се покварим да се изхабим да разнищим

живота на всеки друг

защото това битие е и общата почва

чрез която докосваме своите корени

и чрез която крепим свойте стъбла

възправени към небето

 

 

ІХ.

 

Затова всяка любов е достойна

и всяко обичане достойно ест

който и да обича когото и да обича

колкото и висока цена да плати за това обичане

каквото и страдание да понесе или пък нанесе

затова всяка любов трябвна да бъде уважавана

и да не бъде пожертвана на никаква цена

затова трябва да знаем колко сме крехки

и как живеем автентично единствено чрез крехкостта

без маски и без брони приемайки болката

приемайки наранимостта

 

 

Х.

 

Та такива неща си мислех докато вървях из стария Созопол

в една ранна пролет и някъде там внезапно

на една особено пуста и особено крива уличка

срещнах самия себе си

разпознахме се

здрависахме се учтиво

даже с някаква подигравателна церемониалност

се поклонихме един на друг

после всеки продължи своя път

а стъпките ни откънтяваха взаимно

и бавно глъхнеха под сведените еркери

 

                                               10.04.11