Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Интервю с Исмаил Кадаре

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Георги Гроздев

ИСМАИЛ КАДАРЕ:

ДУХЪТ НА БАЛКАНИТЕ МЕ ПРИВЛИЧА


Популярният албански писател ИСМАИЛ КАДАРЕ е трудно откриваем за каквито и да е външни контакти, още повече за отговор на въпроси. Скоро след като получи престижната английска награда БУКЪР той даде едно от много редките си интервюта на писателя и издателя ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ.
Целия текст можете да прочете в сп. “Литературни Балкани”, бр.3, октомври.

Уважаеми г-н Кадаре, позволете да ви честитя наградата “БУКЪР”. Кое най-много ви зарадва в тази престижна награда?

Радостта е естествена за всеки писател, получил тази награда. Няма нищо по-особено. Наградата бе с изявена конкуренция, с изключително силна конкуренция. Писателите, избрани за финала, бяха един от друг по-добри. Подборът беше наистина много силен и не съм мислил, откровено казано, че може да победя. Почти всички писатели бяха класици, много известни. Затова останах изненадан. Няколко пъти съм бил финалист за Нобелова награда с по четири-пет конкуренти, но никога не се е случвало така – с 18 конкуренти. Участниците бяха от големи страни – големи литератури, големи езици. Може да се каже, че Албания беше най-малката страна в състезанието.

Като обръщате поглед назад виждате ли ясно какво е била за Вас албанската книга?

Противно на това, което се смята понякога за културното развитието на албанската култура, Албания има дълга история на книгата. Първата албанска книга е с 30 години по-стара от немския превод на Библията, преводът на Мартин Лютер, който поставя основите на немския литературен език. Затова в относителен план това може да се счита за история в Европа, защото представлява една почетна възраст, ако изключим няколко страни като Гърция, Италия, Испания. Албанската история, отново в разрез с представите, има дълга и все още не достатъчно проучена история, тъй като през комунистическия период режимът нямаше интерес да каже истината, прикриваше я или се опитваше да прикрие нещо, което не може да се скрие – естественото развитие на албанската книга. Защо? Причината е много проста: през един почти тривековен период албанската литература е двуезична – албански и латински. Латинската част на албанската литература и писателите, творили на два езика, са основно католически духовници. Комунизмът имаше изключителна алергия към тази литература и не искаше тя да заеме заслуженото си място, едва биваше споменавана и в действителност картината на развитието на албанската литература изглеждаше много бедна. Подобна двуезична литература в онова време се развива в много европейски езици. В една част от Европа литературата се създава на два езика. Това изиграва голяма роля за съхраняване албанската култура срещу отоманското потисничество. На първо място е латинското естество, европеизмът й, който подхранва живота си чрез латинския език и едновременно европейският дух, духа на европейското християнство, които са неделими един от друг.
Този период излиза от сянката в албанските изследвания. Той съществува и е известен още от времето на крал Зого през първите десетилетия на миналия век, но комунизмът се опита да го изтласка в сянка. Сега се показва от мъглите в целия си ръст. Тези неща са малко известни, особено за чужденците, които са се позовавали на официалната комунистическа пропаганда.

Какви са вашите впечатления от българската и останалите балкански литератури?

Винаги ме е привличал балканизмът, така да се каже балканският дух на литературата, защото е нещо естествено за всеки писател. На първо място е гръцкото присъствие, което се отразява на целите Балкани. Това е нашата обща родина, духовната родина на всеки писател. След античността следва общият балкански епос, създаден в условия, които по мое мнение още не са проучени добре. При угасването на гръцката античност след разрушаването на Византийската империя, цялата тази задушена култура създава излъчване към всички балкански страни. Особено отражение има при новогърците, албанците, българите, сърбите, славяните, т.е. оставя следи в най-добрата балканска литература. Балканските писатели, които съумяват да я поемат, имат късмет, а другите, които се потапят в тесния национален колорит, нямат късмет.
За съжаление ние имаме откъслечни знания за българската литература, с изключение на Христо Ботев и романа „Тютюн”, не си спомням името на автора му. Сещам се и за една друга книга „Бай Ганьо Балкански”, но не знам кой я е написал. Беше известен като автор тук в Албания през определен период. С други думи липсва системно познаване на литературата. Има информация, основана на няколко клишета. Истината е, че през дълъг период от време комунистическите страни – били те балкански или не, обменяха помежду си карикатури на своята литература. По този начин си навредиха една на друга, убеден съм, че и албанската литература в един голям период от време беше представяна деформирано в комунистическия свят. Това беше нашето общо страдание.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките години ?

Не ми се струват сериозни предсказанията за залез на книгата, за залез на романа, за залез на словото. Бих ги сравнил със сезонните заболявания, които се появяват от време на време и отминават. В професионалния свят това е аматьорство и отказвам да го приема сериозно. Изкуството на словото е изкуство, родено заедно с човешкото съзнание и ще отзвучи заедно с него. То е незаменимо. Това е нещо древно за човечеството, познато от най-стари времена.
Спомням си, когато писах романа за Хеопсовата пирамида. Консултирах се с египетските хроники и останах удивен. Педи 4000 години са се водили разговори подобни на днешните: „Днес хората са покварени, нямат морал, нямат характер, не държат на думата си, не спазват общенията си. Някога бяха истински: мъжете бяха мъже, жените бяха жени.” Преди 4000 години в Египет фараоните разговарят така, както се говори днес във всички европейски кафенета.

Има ли културна криза днес в Европа, в Албания и ако има, какъв е лекът за нея според Вас ?

Според мен не бива да се отъждествява моралната криза, която е съвършено очевидна, с някаква литературна криза. Хората объркват моралните и литературните кризи. Литературата е нещо, което се ражда и умира във всякакво време. Може да е време на морал или на аморалност, литературата не се интересува от това. Литературата не върви паралелно с успехите и неуспехите на народите, нито с икономическото развитие или друго еманципирано развитие, тъй както не е предопределено литературата да върви с демокрацията или да върви с тиранията. Може да съпътства и едната, и другата. С други думи литературата си има свои пътища, които понякога са противоречиви. Затова моралната криза по никакъв начин не бива да се обърква с криза в литературата. Не бива да се разсъждава така, особено в бившите комунистически страни, които вече 15 години са излезли от диктатурата. Да не забравяме, че това е много кратко време за литературата и не може да служи за отправна точка нито в положителна, нито в отрицателна посока. Това е един много кратък откъс време, който не дава основание нито за оптимизъм, нито за песимизъм.

Споделете някои тайни при писането на “Генерала на мъртвата армия”, който бе преведен за първи път в чужбина именно на български от Марина Маринова. Става дума за творчески тайни, които авторът обикновено не споделя.

Известно е, че “Генералът на мъртвата армия” е преведен първо на български език. В същност първата ми книга е стихосбирка, издадена в Москва през 1961 г. Беше първата ми книга, която излезе точно когато се развалиха отношенията между Албания и Съветския съюз. Почти никой не разбра за нея. Книгата, която бе издадена в България, ми създаде проблеми. Романът бе посрещнат хладно и, неочаквано за нас, бе издаден в „ревизионистка” страна. Подобно нещо тук се считаше съмнително. Съмненията се удвоиха, когато по-късно бе издаден в Югославия. Някъде шест месеца след това. Съмнението стана глобално, когато го издаде Франция, но едновременно с това, тъй като вдигна много шум, някак се утвърди и тук вдигнаха ръце: „Сега наистина е известен”, т.е. приключи лошата страна и стана нещо объркано, стана неочаквано световен и по-този начин нещата се забравиха.
Българското издание, спомням си като го видях, беше много красиво. „Генералът на мъртвата армия” е известен на всички като първият ми роман, но в същност е вторият ми роман. Първият ми роман по това време не се издаде. Написах го като студент, през 1959 г. „Град без реклами” (Qyeteti pa reklama). „Генералът на мъртвата армия” бе публикуван през 1963 г. и така остана като първият ми издаден роман. Вторият роман беше „Чудовището”, струва ми се, че е издаден и на български. Той е от 1965 г. Забраниха го.
„Генералът на мъртвата армия” премина през няколко фази. В началото го издадох като разказ, около 40 страници. Един роман, който нямаше издаден предшественик, защото всъщност издадената книга и неиздадената книга се различават много една от друга, но това е друг въпрос. Това е романът, който се издаде в цяла Европа. За мен това беше романът на съдбата. Издадоха го и в САЩ. И всичко това в период от три години след българското издание.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Шекспир и Данте. Първият, защото направи пълна обезценка на действителността, показа ми я безцветна и незначителна. Вторият, защото ме научи на една голяма истина – че писателят в комунистическите страни е жив човек, който се движи в свят на мъртъвци, така както пътува в отвъдния свят Данте. И чувствайки се жив между мъртвите, ако наистина повярва в това, писателят е спасен. Това се превръща в религия, в истинска вяра. Създава се второ по-висше съзнание. Ти си сред ужасен кошмар, но си наясно с това и ще се събудиш. Така както човек посред лош сън има съзнанието, че „сънувам кошмар, ако искам мога да изляза”.

Как си представяте Албания и Балканите в крайя на двадесет и първия век?

Балканите сме неспокойно място в Европа. Неспокойните народи носят в себе си смесено и доброто, и лошото. За литературата това не е вредно, напротив. Докато за обществения живот може да е вредно.

С коя своя особеност като човек и писател може да се пошегувате и често ли го правите?

Един немец преди един век използва за албанците и черногорците израза „героичен мързел”. Мога да кажа, че този мързел, в смисъл литературно-героически мързел, ми е присъщ и на мен, като отношение към много неща от света, които не приемам много насериозно, а съм съсредоточил основния си интерес в литературата. Немецът е употребил този израз по друг повод, за албанските и черногорски планинци. Името му е Гесеман. Трябва да кажа, че приемам това за себе си, това е един задължителен порок за мен. Негативен, но полезен. Никога в живота ми не съм бил назначен на работа. Само няколко години съм работил в един литературен седмичник – шест години във вестник „Дрита”.

Колко труден бе пътя на Вашето утвърждаване като творец?

Пътят ми към успеха не беше труден. В комунистическите страни обикновено има облекчения за младите творци. Когато станат известни, тогава почват трудностите.
В този момент обаче, когато трябваше да имам по-сериозни проблеми, каквито имат писателите в този вид империи, вече бях станал известен в света и се яви нов фактор, който едновременно ми усложни, комплицира, но и облекчи живота, и двете едновременно. Понякога беше отрицателен, понякога – положителен.

Има ли спасение от монологизма и мазохизма на балканците?

Смятам, че Балканите имат спасение от монологизма и мазохизма. За мен това е нещо безспорно.

Без кои балкански автори би била невъзможна една антология на шовинизма?

Няма спор, че една част от балканските автори са шовинисти. Гъстотата, дозата на шовинизма в балканските литератури изглежда да е доста висока. Трудно ми е да цитирам имена, а и не си спомням имената.

В издателската поредица “Балканска Библиотека” , в която участвате и вие с “Есхил, този голям несретник” вече са отпечатани 15 балкански автори от всички страни на полуострова и са под печат още толкова. Как оценявате в този смисъл ролята на частното издателство “Балкани”?

Това начинание е напълно естествено. Много скоро ще изглежда абсурдно държавата да предприема подобни инициативи.

Какво не могат да разделят балканците според Вас?

Не вярвам, че в Балканите има нещо, което ни прави различни от другите. Нормални сме, както другите. Ако понякога има повишена доза лудост и това е човешко. Аз не знам например да съществуват луди животни. А луди хора има. Не може да се каже, че има луди лъвове или тигри. Това е човешко качество.

Какви по-големи възможности за балканско културно и литературно общуване мислите, че са възможни и какви автори бихте искали да видите в Балканска Библиотека?

Всички известни писатели на Балканите като Казандзакис, Андрич, Данило Киш, Сеферис, Елитис и други са наистина авторите, които би трябвало да заемат място в Балканската Библиотека.

Данило Киш е под печат, Казанздакис още не е включен, останалите бяха първите публикувани, наред с Вас. Как изглеждат Балканите от Единбург, където получихте БУКЪР?

Единбург не е много далеч от нас. Шотландският и ирландският свят имат нещо подобно, нещо смътно подобно.

Искрено Ви благодаря за отделеното време, пожелавам Ви здраве и нови успехи, включително Нобелова награда за литература!










 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional