Българският музей на унижението

Не е ясно на кого е хрумнала скандалната идея, че Цанко Лавренов може да е политически сравним с един Арно Брекер на комунизма, но все на някого трябва да е хрумнала, щом платно на Цанко Лавренов краси музей на социалистическото изкуство. При това редом с най-известните в България скулптури на Ленин и Георги Димитров, които десетилетия наред бяха символ на комунистическото пропагандно изкуство.

Словосъчетание без смисъл

Това е само един от примерите за организация на новия музей в София, който носи необяснимо име, представя незащитима колекция и струва на данъкоплатците три и половина милиона лева.

Според създателите му той представя творби на социалистическото изкуство, но такъв термин не същестува. Ако Министерството на културата е искало да го създаде, би следвало поне да обясни какъв смисъл влага в това словосъчетание.

В момента резултатът е следният: в новия музей е събрано накуп несъбираемото - произведения на пропагандното изкуство на комунизма; произведения, далечни на пропагандата, но рисувани по време на комунистическия период във или извън рамките на социалистическия реализъм, както и произведения, нямащи нищо общо нито с комунизма, нито дори с периода, в който той владее страната.

В този смисъл Министерството на културата би могло да изложи в музея и илюстрации от „Пипи Дългото чорапче“, например. Те също биха имали нещо общо със социалистическото изкуство, доколкото с тях са израснали няколко поколения български социалистически деца, пък и Ингрид Ванг Нюман ги е нарисувала тъкмо в първата година на народната власт.

Само че изложеното в София изобщо не е смешно. До петолъчката, свалена от Партийния дом, са намерили място включително и творци, известни с това, че режимът е осуетил или дори арестувал тяхното творчество. И то тъкмо с аргумента, че те не се вписват в стила, възхваляващ въпросния режим.

Безотговорността на самозваните

Според министър Вежди Рашидов, който застава зад тази неизвестно от кого подбрана колекция, мястото на техните произведения днес е в музей на така определеното от него „социалистическо изкуство“. По време на откриването той дори обясни, че творците не са виновни за политиката от онова време. Не е ясно от кой пиедестал се спуска това снизходително помилване, отправено към Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Александър Жендов, Кирил Петров или Дечко Узунов.

Музеят, лансиран от Вежди Рашидов, би могъл да се спаси само по един начин: ако той самият стане основен експонат в един музей на посткомунизма – място, което да изрази с конкретни примери цялата безотговорност на самозваните политици на прехода.

От: http://www.dw-world.de