РАЖДАНЕТО НА СЕВЕРНЯШКИЯ ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ

Трусовете в еврозоната и истерията на финансовите пазари маскират едно от най-мащабните размествания на Европейския съюз. Северът едновременно променя и затяга правилата на играта и създава защитна стена около ядрото на зоната. Югът получава заслужен според много хора урок и е принуден да се променя из основи. Южната периферия е с почти замразен суверенитет и коалицията на Севера, водена от Германия вижда в това уникална историческа възможност да наложи повече от своята култура, мислене и управление. Върви едно от най-значимите преразпределения на влияние и сила вътре в съюза.

Северняците вече нямат време и търпение за провлачената dolce vita, която преживяваше под уютния навес на Европа и произведе летаргията и трудовата меланхолия в начин на живот. Прибързаното разширяване на еврозоната в южна посока може и да беше стратегия на експортните индустрии на Севера, но тезата за еднаквата вина на изкушения и изкусителя няма как да бъде приета сериозно. За да продължи да финансира съюза и да крепи еврозоната Северът, неговите елити и граждани, вече изискат нов политически договор с Юга: повече правила, реформи, повече дисциплина, повече политики обърнати към бъдещето, повече инвестиции, вместо субсидии, по-труден достъп до еврофондовете.

Той вече успя да наложи своя управленски дневен ред за следващата финансова рамка: иновации, изследвания, технологична инфраструктура, „зелен” растеж. Забавената скорост на реакция пък идва от нежеланието на Германия и ко. да използва „голямата базука” за решаване на кризата (неограничено купуване на дълг от Европейската централна банка или създаване на общоевропейски облигации), защото така веднага ще спадне натиска върху южната периферия. За тях дори нова рецесия не е достатъчно основание за промяна на тази позиция.

Докато върви драмата с еврото се създава на практика нова система за европейско икономическо управление. Промените включват по-ранна намеса при правенето на бюджетите на страните-членки, повече контрол върху тяхната статистика, по-автоматични санкции при нарушаване на критериите от Маастрихт, по-силен натиск за икономически реформи, повече банков контрол от страна на Брюксел и т.н. Постоянно набира скорост идеята еврофондовете да бъдат замразявани за държавите с раздути дефицити и дългове. Подобна логика също е насочена предимно към южната периферия на съюза. Все повече път си проправя и холандската идея за директен контрол на комисията върху икономическото управление на страна-членка, която нарушава критериите на валутния съюз. Подобни модели на управление на практика сега се тестват в Гърция и Португалия, които по силата на спасителните пакети са длъжни да предоставят ключови икономически решения на ЕС и МВФ. Натам се е запътила и Италия. Сега към всичко това ще се добави и възможността за напускане или изгонване от еврозоната, което ще бъде по-скоро инструмент за натиск, отколкото реална процедура.

Запазването и ускорената интеграция в еврозоната има основания отвъд често повтаряния политически императив. Още в началото на глобалната криза преди три години богатите страни-членки внимателно претеглиха възможностите си да играят самостоятелно на променения глобален пазар и ясно си дадоха сметка, че без еврозоната тази задача е доста по-трудна. По-важен от самата нея обаче е единния пазар, който е истинския гръбнак на европейската икономика. Разпадът на единната валута ще удари най-тежко именно единното икономическо пространство, което пък се явява една от все по-малкото гаранции на Европа за място в изместената на Изток световна икономика.

Интеграционният залог е вече твърдо в реториката на САЩ, а дистанцираната Великобритания излиза с наглед учудващи призиви за повече интеграция в еврозоната, за да защити своите 40% от БВП, който идват от континента. Китай желае по-интегриран съюз, за да има къде да продава стоките си и къде да инвестира спестяванията си. На практика към повече интеграция дърпат и финансовите пазари, макар те просто да търсят повече гаранции за напазарувания лош дълг.

Страховете за безвъзвратно разделяне на Европа на „две скорости” са пресилени. Еврозоната още от своето създаване е поле на по-дълбока интеграция, в което не участват всички. Сега тук бе вдигната скоростта на интеграция, променят се  правилата, ще се променят и увеличат критериите за влизане. Подобна бе логиката при създаването на Шенгенското свободно пространство, после това се случи с полицейското, съдебно и анти-терористично сътрудничество около Германия, Франция, Испания, Австрия и Бенелюкс, което по-късно „влезе” в целия съюз. Вратата ще остане отворена, но през нея ще се влиза едва когато способността на новите членове да навредят на старите бъде поставена под контрол. Ще има нови критерии за членство, които още не са в договорите. Освен чисто монетарните вече се гледат неща като структура на икономиката, потенциал за растеж, качество на икомическото управление, състоянието на публичните услуги и тяхната устойчивост и т.н.

Институционализираното унижение на европейския юг не може да продължи дълго и това не е най-работещия начин за реформа. Но притиснати до стената държавите в тази част на континента са принудени да изпълняват подаваните им рецепти, да преглътнат промените в ЕС и силово да влязат с ерата на глобализацията. Когато премине бурята, ще видим един по-северняшки съюз, който ще е стъпил много по-здраво в трудния предстоящ век.

От: http://www.reduta.bg