Свободата днес и тук 25 Февруари 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Фрагменти

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН

Човек е свободен във всичко, с изключение на онова, което се намира дълбоко в него.Привидно той прави, каквото си иска, но в тъмните недра на душата му “воля” е лишена от смисъл дума.

 

              ...с изключение на неколцина заблудени, никой не ви желае доброто.

 

              ...склонността към злото е вродена.

 

              Никога не ще науча каква е моята същност. Вярно е, че не се знае и каква е същността на Бог, защото какво означава изразът   в ъ т р е ш н а   с ъ щ н о с т   за нас, които сме лишени от опора както в самите себе си, така и извън себе си?

 

              Да не познаваш себе си е закон за всекиго и неговото нарушаване не минава безнаказано.

 

              Нека бъдем разумни: никой не може да се пресити напълно от всичко. След като липсва всеобщо разочарование, значи не би могло да съществува и всеобщо познание.

 

              Себеотрицанието е единственото възможно действие, което не принизява.

 

              Единствените забележителни събития в един живот са разривите. И те последни се заличават от паметта ни.

 

              Фактът, че животът няма никакъв смисъл, е основание да се живее – единственото впрочем.

 

              Би трябвало да говорим единствено за усещания и за представи: никога за идеи, тъй като те не произлизат от нашите вътрешности и никога не са действително наши.

 

              ...във ведическата митология всеки, който се извиси чрез познание, нарушава небесното спокойствие.

 

              Колкото повече старее човек, толкова по-слабохарактерен става.

 

              Не геният, а страданието и единствено страданието ни помага да престанем да бъдем марионетки.

 

              Човекът не е доволен от това, че е човек. Но той не знае  к ъ м  к а к в о   да се завърне, нито как да постигне отново онова състояние, за което не му е останал никакъв ясен спомен. Носталгията по това състояние е в основата на неговото същество и именно чрез нея той общува с най-древното, съхранило се в него.

 

              Чувството за тревога не се дължи на някакво нервно разстройство, а почива върху самото устройство на този свят и е ясно защо го изпитваме постоянно, като се има предвид, че самото време представлява непрекъснато разпространяваща се тревога, без начало и без край, една вечно покоряваща тревога.

 

              Мразим се, защото не можем да забравим за себе си, защото не можем да мислим за друго.

 

              ...нашето призвание е да тъпчим праха в дирене на едно лишено от сериозност тайнство.

 

              Всичко идва късно, всичко    е   твърде късно.

 

              Всяко нещо, което ни причинява неудобства, ни дава възможност да определим себе си. Без неразположенията няма самоличност.

 

              От всичко, което изпитваме, нищо не ни дава такова силно усещане, че сме в самата сърцевина на истинното, както пристъпите на  б е з п р и ч и н н о  отчаяние: редом с него всичко изглежда несериозно, мнимо, лишено от същност и от интерес.

 

              Същността, вашата същност си остава една и съща и една смяна на мирогледа не е в състояние да я промени.

 

              Тъй като така и не разбрах към какво се стремя на този свят, все още очаквам някой да ми каже към какво той самият се стреми.

 

              На всяка възраст откриваме, че животът е заблуда.

 

              Когато човек разговаря с някого, колкото и големи да са неговите достойнства, не бива нито за момент да забравя, че дълбоко в себе си и той по нищо не се отличава от обикновените смъртни.

 

              Който казва  ж и в,  казва  п р и с т р а с т ен: обективността е късно явление, тревожен симптом и първа стъпка към капитулацията.

 

              Всеки живот е история на едно пропадане.

 

              ...о п т и м и з м ъ т   е гърч на агонизиращ.

 

              Достатъчно е да ни споходи някаква мимолетна увереност, и ние веднага преставаме да се съмняваме в себе си и в другите. Доверието във всички негови форми е източник  на действие и следователно на грешки.

 

              Онова, което  з н а я,   руши  онова , което  и с к а м.

 

              Светът започва и свършва с нас. Съществува единствено нашето съзнание, то е всичко и това  в с и ч к о   изчезва заедно с нас. Умирайки, ние не напускаме нищо. Защо тогава са всички тези превземки около едно събитие, което в действителност не е такова?

 

              Настъпва момент, когато човек  подражава единствено на себе си.

 

              За какво са всички тези спомени, които изникват без видима надежда, ако не за да ни покажат, че с годините ние започваме да гледаме на своя живот отстрани, че тези “далечни” събития нямат нищо общо с нас и че един ден така ще стане с целия ни живот?

 

              Напразно да се надяваш да останеш сам. Непременно си в обществото на самия себе си!

 

              Утехата да откриеш на разсъмване, че няма никаква полза да се стремиш към същността на каквото и да било.

 

              Само ако всичко бъде променено из основи – нещо, което впрочем никога не се случва, - човек би могъл да се справи със собствените си противоречия. Единствено смъртта може да ни помогне и в това отношение тя превъзхожда живота.

 

 

                                                     ИЗ   “НАРЪЧНИК ПО РАЗЛОЖЕНИЕ”

 

                                                    

                                                     ххх

 

 

              Отдавна си мисля, че способността да се отказваш е единственият критерий за духовно издигане.

 

              Да живееш, значи да се нагаждаш.

 

              Има ли някакво  у б е ж д е н и е, човек има и бог; какво говоря, той вярва в бога. Защото всяко убеждение утвърждава абсолютното или го замества.

 

              Никой  н е  з н а е, преди да премине през изпитанията. Блестящият ум може да бъде напълно повърхностен. И най-малката стъпка към знанието трябва да се заплати.

 

              Не си губи времето да критикуваш другите, да цензурираш делата им; върши си своята работа, посвети й дните си. Останалото е глупост или безчестие. Бъди солидарен с истинното, дори “вечното” у себе си.

 

              ...да се възхищаваш е прекрасно приключение точно защото почти винаги грешиш. Може да е  р а з у м н о, но е ужасяващо да не си правиш илюзии за никого.

 

              РОДЕН СЪМ В НАЦИЯ, ЛИШЕНА ОТ ШАНСОВЕ. ЩАСТИЕТО СВЪРШВА ВЪВ ВИЕНА; ОТВЪД ВИЕНА ЗАПОЧВА ПРОКЛЯТИЕТО!

 

              ...човекът е способен на всичко, освен на едно – да постигне мъдрост.

 

              Горко на тези, които са недостойни за душата си, които струват по-малко от истинската си цена!

 

              Всичко, което не е победа над собствения “аз”, е поражение.

 

              Ако искаме да живеем, трябва да се въздържаме да мислим за живота, не трябва да си го представяме като нещо  и з о л и р а н о  във вселената, нито да се опитваме да го схванем.

 

              Прав е Спиноза, когато твърди, че радостта е преход към по-голямо съвършенство. Това е така, защото тя е победа над силите на света, над съдбата; защото е пробив в  н е п о п р а в и м о т о.

 

              Каин е нашият учител, той е истинският основател на расата ни.

 

              И все пак непрекъснато мисля за работата и виждам в нея единственото си средство за спасение. Загубен съм, ако не успея да се реабилитирам в собствените си очи.

 

              Не като говорим за другите, а като се вгледаме в себе си, имаме шанс да срещнем  И с т и н а т а. Защото всеки път, който не води към самотата ни или не е част от нея, е отклонение, грешка, загуба на време.

 

              Носталгия и безпокойство – ето до какво се свежда “душата” ми. Две състояния, на които съответстват две бездни: минало и бъдеще. Помежду им има въздух, колкото да дишам, и пространство, колкото да се вместя в него.

 

              Цялото “тайнство” на живота се състои в привързаността ни към него, в почти чудодейното заслепление, което ни пречи да различим нашата преходност и илюзиите си.

 

              Тази недовършена вселена... Съзирам отражението й в смесицата от съмнение и мечтание, която изпълва всеки мой миг.

 

              Какъв е смисълът да си изучавал мъдреците, след като уроците им не ти помагат да преодолееш скръбта?

 

              И Спасението, и Погубването си дължим на хората. Да се откъснем от тях е желателно – и невъзможно.

 

              ...такъв е парадоксът на тъгата – тя ни привързва към света толкова, колкото и ни откъсва от него.

 

              Ако болката е същност на съществуването, как да си обясним факта, че толкова малко хора се опитват да се освободят от нея, че стремежът към спасение се среща толкова рядко? Същността на съществуването е  п р и в ъ р з а н о с т т а  към него, тоест самото съществуване.

 

              Невиннност, невинност – човек не може да живее без невинност.

 

              Човекът е бил създаден, за да живее под закрилата на боговете и в съучастничество с тях. Оставен сам на себе си, той изглежда едновременно ужасяващ и жалък. Сразено чудовище.

 

              Бих могъл да бъда щастлив само в свят, където не съществува чувство за време.

 

              Решим ли да  а н а л и з и р а м е  нещо, ние го оскверняваме. Умът е най-големият осквернител: той не оставя нищо такова, каквото е, нито времето, нито душата. Щастлив е само онзи, който гледа,  б е з   д а  р а з с ъ ж д а в а.

 

              ...чрез съзнанието посягаме на изворите си. Докато то властва над нас, докато сме свързани с него, за нас няма спасение. То е отровната съставка на живота ни.

 

              ...да живееш е възможно само ако отбягваш идеята за времето.

 

              Единствено онези, които говорят само за себе си, за изживяванията и изпитанията си, могат да попаднат на някоя истина и да направят значими открития. Те работят върху това, което познават; затова задължително дават нещо на другите. Не философът, а поетът постига универсалност.

 

              Да се развиваш, значи да променяш мнението си, да се самоотричаш.

 

              Можем да се бунтуваме срещу несправедливостта, но не и срещу уморения и изхабен свят.

 

              “Опознай себе си” е кастрираща максима. Когато човек се познава, той вече не се излага на опасността и отказва да има съдба.

 

              Онези, които са на страната на живота, притежават безкрайна способност да забравят; затова всички, които не умеят да забравят, неспокойните, печалните сами се плъзгат към смъртта.

 

              Не вярвай на  с в е с т н и т е  хора, не очаквай нищо от тях в духовната област. Талантът предполага вътрешна поквара, виртуален ад, сбор от  н е п р о я в е н и  пороци.

 

              ...в живота човек може да стане по-задълбочен или по-повърхностен, тоест може да еволюира, но не и да се преобрази. В живота на духа няма мутации. Защото всичките ни кризи и всичките ни промени са били заложени у нас.

 

              Най-доброто, което можем да направим, е да приемем миналото си; или пък да не мислим за него, да го смятаме за мъртво и погребано.

 

              Единственото “валидно” правило: да продължаваш делото си, без да мислиш за другите, да живееш в себе си, без горчивина, нито високомерие, подобен на бог без последователи.

 

              Стойностни са само душите, които развиват у себе си абсолютна взискателност / или: които се задоволяват само с абсолютното/. Всички останали са човешка прах или измет.

 

              ...животът като подтик, като утвърждаване на съществото ни се гнуси от смирението, отхвърля го с цялата си енергия и дори не го разбира.

 

              Не са прави песимистите – погледнат отдалеч, животът съвсем не е трагичен, той е трагичен само отблизо и само в подробностите. В своята цялост е просто ненужен и комичен. Същото важи и за личния ни опит.

 

              Напълно невъзможно е да се прибереш в себе си с  о т в о р е н и  очи.

 

              Не съм песимист, обичам този ужасен свят.

 

              Безкрайно по-похвално е да вярваш, отколкото да не вярваш.

 

              В този свят на малоумници и курви човек все пак трябва да запази  д о с т о й н с т в о т о  с и.

 

              Всички са обречени и въпреки това всички продължават да живеят. В този парадокс се съдържа цялата красота на света, в него е и оправданието му.

 

              В дълбоката си същност съжалението е религиозно чувство. Именно то характеризира човека, който би трябвало да се моли.

 

              Има толкова малко хора, които мога да чакам с открито сърце и без ужас.

 

              Всичко, придобило форма, страда, всичко, което е откъснато от хаоса и на което е отредена отделна съдба. Материята е  с а м о т н а. Всичко, което е, е самотно. Никой, никакъв бог не може да избави света от тази толкова древна самота!

             

 

              Вярата е оромна реалност и никога няма да разберем каква загуба е понесъл човекът, откакто вече не се моли.

 

              Бедност, болест, смърт. Т р а й н и   и следователно истински състояния. Останалото е случайност и измама.

 

              Човекът несъмнено е изключително, но  н е у с п е ш н о  явление.

 

              Кое  е  р е л и г и о з н о? Онова, което прониква в нас, за да измести света, което ни води към пеещата тишина.

 

              Като се изключи страданието, нищо не съществува истински. Всичко, което не е страдание, се вписва в скалата на привидностите и съществува само приблизително.

 

              Вярвам само в духовните ценности, които имат значение в себе си и за себе си, които не дават никакъв материален знак за присъствието си и точно това ги прави още по-реални.

 

              Дори носталгията е желание,  п р о м е н и л о   п о с о к а т а  с и. Желание за онова, което вече го няма.

 

              Добротата е скорошна, придобита, тя не е дълбоко вкоренена в природата ни. Не е  у н а с л е д е н а.

 

              Величие има само тогава, когато човекът е сам срещу всички.

 

              Човекът може да стане по-добър само ако поради някаква причина изгуби амбициите си.

 

              И човекът ще отмине.

 

              Греховността не е тайнство, а  в и д и м а т а  същност на света.

 

              ...единствено съмнението може да ни избави, за да ни помогне да скъсаме връзките си със света.

 

              Може би се бунтувам срещу  с т р а с т т а, но без нея всичко на този свят е кухо, тя е духът, който прекосява пустотата и я прикрива от нас.

 

              Не можем да постигнем покой, освен ако не открием, че всичко е фантазъм; щом нещо съществува, започва драмата.

 

              Мъдростта? Това е изкуството да се отстраняваш. Неразумният се пристрастява, мъдрият се отстранява.

 

              Да живееш, може и да има смисъл, но не и значение.

 

              Какво би останало от “психиката”, ако отстраним  м н и м и т е  чувства?Този вид чувства са продукт на особената участ на човека, на това, че той няма  с т р о г о  о п р е д е л е н о  място в природата, поради което е принуден да хитрува по  д в а  н а ч и н а – инстинктивно и съзнателно. Човекът е най-н е и с кр е н о т о  животно, което можем да си представим.

 

              Усещането ми за живота: намирам се на дъното на ад, където всеки миг е едно чудо.

 

              Защо всяко мълчание е свято? Защото, като не се смятат някои изключителни моменти, словото е светотатство.

 

              Уморен съм от всички знамена.

 

              Ако човекът си налага да вярва в каквото и да било, то е само за да не се убие, защото самоубийството е логическо следствие от констатацията, че нищо не устоява на строгия анализ, на жестокия размисъл.

 

              ...проклятието, тегнещо над човека, е навлязло в решителнатата си фаза.

 

              Но вярвам, че човекът е  б е л я з а н о  животно, че наистина е обременен от първороден недъг и че точно заради него е преминал от животинско в човешко състояние.

 

              ...човекът във всичко се е опитвал – и то успешно – да излезе от природата си и трагично да се отдалечи от нея.

 

              Хората тръгват само след онези, които им предлагат илюзии. Около ясногледия няма навалица.

 

              Духовното равнище се определя по степента на отдалечаването от света.

 

              Невежеството е съвършено състояние. Разбираемо е, че невежият не желае да излезе от него.

 

              ...човекът винаги е вярвал, че е стигнал до границите на най-лошото. А това говори много за човешкото развитие. На фона на историята като цяло е истинско чудо, че човекът при всичките си знания, нито за миг не е спрял да си прави илюзии.

 

              Мъдростта се състои в умението да  г у б и ш.

 

              Н е з н а ч и т е л н о т о   трябва да има право на гражданственост, още повече че тъкмо то ни дава достъп до важното. Случката е в основата на всяко голямо преживяване. Затова тя е много по-завладяваща от която и да е идея.

 

              Паметта е условието и основата на моралния живот.

 

              Един човек, както и един народ, струва нещо само ако е победен /мисля си за евреите/.

 

              ...в неуспеха се разкрива същността, и с т и н а т а  за човека. Само там той е такъв, какъвто е, а не в илюзията и арогантността на успеха.

 

              ...аз съм меланхолик от края на света.

 

              Когато не става дума за история, няма привилегировани места. Опрем ли до истинските въпроси, до въпросите  б е з   о т г о в ор , е все едно дали живеем в някоя забутана дупка или в столица.

 

              ...единственият начин да не се отклоняваме от истината е да се занимаваме с това, което ни засяга – само с него.

 

              АЗ ПРИНАДЛЕЖА НА НАЦИЯ, СТРАДАЩА ОТ ЕНДЕМИЧНО ПОРАЖЕНИЕ.

 

              Човекът е суетен и жалък, той иска да остави  в и д и м и  следи и успява, като се перчи пред себеподобните си, вместо да се насочи към Бог и като него да се погребе в себе си, да откаже да се излага на показ, да се потопи в щастието, да не остави никъде знак, че го има, да приеме участта на неизвестния, да изчезне в екстаза на анонимността.

 

              Човек трябва на всяка цена да се откъсне от корените си. Верността към дадено племе не бива да се изражда в идолопоклонство / както при евреите/. Национализмът е грях, насочен срещу духа – въобще грях, за съжаление.

 

              Чувствам се солидарен само с онези, които ме разбират и които разбирам, които вярват в някои недостъпни за тълпата ценности. Останалото е лъжа. Народът несъмнено е реалност, но историческа, не същностна реалност.

 

              Мисията ми е да страдам заради /?/, за /?/ всички онези, които страдат, б е з  д а  с и   д а в а т   с м е т к а  з а  т о в а. Да плащам вместо тях, да изкупвам незнаието им, шанса им да не съзнават колко са нещастни.

 

              Съществува само един проблем – проблемът за смъртта. Да обсъждаме нещо друго е чиста загуба на време, проява на невероятно лекомислие.

 

              Напълно идиотско е да твърдим, че сме се отказали от своя  а з, от себелюбието си, от суетата и гордостта. Всичко това не може да се преодолее и всеки път, когато си въобразим, че сме го победили, попадаме в капана на безкраен низ от лъжи. А з ъ т  е неизличим. Излишно е да говорим на тази тема. Човек не може да оздравее от себе си.

 

              Аз съм изобретателят на  р и д а е щ о т о  о т р и ц а н и е.

 

              ...в историята след Злото, срещу което се борим, почти винаги идва по-голямо зло.

 

              Не виждам какво е спечелил човекът, като знае, че е човек.

 

              “Човекът” е бил  и з м а м е н  от боговете. Това е единственото обяснение на Историята.

 

              Виждам как човекът се смалява и ще продължи да се смалява, докато накрая от него не остане нищо.

 

              Бог очевидно е решение, по-добро от което никога няма да намерим.

 

              Какво е истината? Онова, което не ни помага да живеем. Обратното на  о п о р а.

 

              Няма нищо по-лошо от драма без значение, от страдание, което не интересува никого. ТАКЪВ Е СЛУЧАЯТ С МОЯТА СТРАНА. Но в края на краищата такъв е случаят и със Земята, ако я погледнем от Сириус или просто...от Париж.

 

              Раят е светът  о т п р е д и  желанието. И наистина, точно желанието е унищожило рая.

 

              Единственото дълбоко, изключително нещо, открито от човека, е мълчанието и пак то е единственото, към което той не е способен да се придържа.

 

              Всичко, което намалява дейността на съзнанието, е здравословно.

 

              Щом се издигнем малко над човешките неща, забелязваме, че те са лишени от смисъл, че е невъзможно да ги вземем насериозно и да участваме в тях.

 

              Всяка страст е начин да се самоунищожиш.

 

              Отчаянието води до героизъм или до апатия.

Най-вече до апатия.

 

              СТРАНАТА МИ – ТОВА НЕ Е РОДИНА, А ЯЗВА, КОЯТО ВСЕ НЕ УСПЯВА ДА ЗАЗДРАВЕЕ.

 

              Никой няма право да си играе с времето ни.

 

              ...свободни сме наистина, но свободни да бъдем само такива, каквито сме. Което съответства на най-точното определение за  н е о б х о д и м о с т. Не избираме съдбата си, тя ни избира. Не можем да бъдем това, което не сме. Е, можем да се опитаме, но едва ли ще успеем. Трябва да не си изживял нещо значително, за да вярваш, че си свободен и способен да направиш от себе си каквото пожелаеш.

 

              ...човекът изобщо има само една възможност – да  и с к а  да бъде свободен.

 

              Вече не си  в ъ т р е, невъзможно ти е да се отъждествиш с което и да е действие, макар че извършваш необходимите действия и външно си част от обществото, дори от  т ъ л п а т а. Но си надзърнал  з а д  нещата, доловил си тяхната нереалност, същностната им празнота.

 

              Да живееш, означава да избереш нереалното, неистинското.

 

              Съзерцанието е най-възвишеното занимание в живота. Нищо не може да ме убеди, че действието го превъзхожда.

 

              ...само когато си обсебен от нещо, можеш да притежаваш собствена вселена и да я проецираш вън от себе си, сиреч да я превърнеш в творба. Без фикс-идеи има само прищевки.

 

              Да мислиш, означава да търсиш нюанса, не да опростяваш. А нюансът е враг на категорията.

 

              Ранната античност е имала по-добър усет за неизцеримата страна на човешката природа от покварената от идеята за прогреса съвременна епоха.

 

              ТАЙНАТА НА МОЯТА СТРАНА? ДА ЖИВЕЕШ И ДА УМРЕШ ЗА НИЩО.

 

              Участта на човека прилича на участта на Рембо. Бързо изчерпил се ярко проблеснал гений. Едва ли дълго ще продължи така.

 

              Единствено реално е изживяното от нас време. Другото, онова, през което не сме били, и онова, през която няма да бъдем, е чисто теоретично, почти хипотетично.

 

              ...цивилизацията е краят на човека, на човека като същество, оградено от дърветата и животни. Сега той е ограден от машини.

 

              Да си болен, значи да  р а з б и р а ш.

 

              Според Хегел “човекът ще бъде напълно свободен, само когато заживее в изцяло сътворен от него свят”.

              Каква грешка! Точно това е направил човекът и никога не е бил по-окован от сега. Заместил е природата със своето творение, техниката, която го е поробила много повече. Всъщност той е двойно поробен, защото не се е освободил напълно от природата. Едно робство за друго – старото е било за предпочитане.

 

              Човек оздравява от егото си /защото всяко его е болест/ само когато общува с противоположното на себе си. Спасението е на другия полюс. Спасяваме се чрез това, което ни отрича.

 

              Човек се бъхти и терзае само за да се разочарова. В историята всичко, абсолютно всичко накрая разочарова. И това не е констатация, а закон. Много малко са хората, които тръгват от разочарованието и се придържат към него.

 

              Хората са измислили бъдещето, за да не им се налага да назовават смъртта.

 

              Един режим изчезва, когато представителите му престават да вярват в себе си. Така и човекът ще изчезне, когато спре да вярва в съдбата си.

 

              Да съществуваш, означава да произвеждаш минало.

 

              Да оставиш нещата такива, каквито са, вместо да правиш все нови и нови грешки – в това е спасението.

 

              Колкото повече съзнание придобиваме, толкова повече се настройваме срещу нещата и хората. Съзнанието ни води към абсолютното несъгласие.

 

 

                                                                                  ИЗ  “ТЕТРАДКИ”

 

                                                           ххх

 

 

              Битки, идеологии, героизъм, святост, варварство – заместители на един вътрешн свят, който едничък би трябвало да ни занимава.

 

              ...да си намеря свят, каквото и да ми струва- Не го ли намеря, ще се задоволя със стръкче битие, с илюзията, че нещо съществува пред очите ми или другаде. Ще бъда конкистадорът на материк от измами. Да си лъган или да погинеш: няма друг избор.

 

              Ние сме наистина само когато се отлъчим от времето, когато в нас изгряват слънца и ние отправяме лъчите им, които озаряват миговете...

 

              ...във всеки зародиш на съществуване има религиозен извлек. Да разрежем думата: религиозно е всичко, което ни пречи да рухнем, всяка лъжа, бранеща ни от непоколебимите ни уверености. Когато си изписвам частица вечност и си представям някакво постоянство, включващо мен, аз погазвам очевидността на моето трошливо и нулево битие, лъжа другите, лъжа себе си. Постъпя ли другояче, тозчас ще изчезна. Ние траем, доколкото траят фикциите ни. Когато ги осветим, капиталът ни от лъжи, религиозната ни основа се изпаряват. Съществуването е равностойно на изповядване на вяра, на протест срещу истината, на несвършваща молитва...Щом се съгласят да живеят, невярващият и набожният си заприличват в дълбочина, защото и единият, и другият са взели единственото решение, бележещо съществото. Идеи и доктрини – обикновени фасади, капризи и случайности. Ако не сте решили да убиете себе си, няма разлика между вас и другите, включен сте в общността на онези, които живеят и затова до един дълбоко вярват. Благоворявате ли да дишате? Доближавате се до светостта, заслужавате канонизация...

              Ако на това отгоре сте недоволни от себе си и желаете да промените природата си, се впускате в двойно изповядване на вяра: желаете два живота в един.

 

 

              ИЗ “ИЗКУШЕНИЕТО ДА СЪЩЕСТВУВАШ”

 

 

                                                           ххх          

 

 

 

              Нашата развала не е случайна, тя е постоянна, тя е открай време. Същото е и с несправедливостта: погрешно обявявана за “тайнство”, тя е очевидност, тя дори е  н а й-я в н о т о  нещо на света, в който, за да се сложи ред, ще е необходимо по един спасител за всяко поколение, по-скоро за всеки индивид.

 

              ...не можем да изтребим желанията си; можем само да ги ослабим, да ги орелизим. Ние сме приклещени към “аза”, към неговата отрова.

 

              Започнеш ли да се ровиш и в най-дребния спомен, бързо си готов да се пръснеш от яд.

 

              Всичко в крайна сметка се свежда до желанието или до отсъствието на желанието. Останалото са отсенки.

 

              Задълбочиш ли се в същностната нищета на съществата, отминаваш онази, която произтича от социалните неравенства, и изоставяш борбата с тях.

 

              Всеки дълбок религиозен опит започва там, откъдето свършва царството на демиурга.

 

              Не Бог, Болката има предимството да е вездесъща.

 

              Никой да не се опитва да живее, ако не е преминал обучение за жертва.

 

              Всяка мисъл би трябвало да припомня разрушаването на една усмивка.

 

              Много преди физиката и физиологията да са били родени, болката е разграждала материята, а мъката – душата.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional