Тихо Коледно четиво: ХЕЙСИ (истинска история)

ХЕЙСИ(истинска история) Трябва да е било 1977-ма или 1978-ма година когато за пръв път видях Хейси. Истинското му име беше Хейсан Кабак - висок, добре-сложен 25-годишен сириец, с хубава черна коса, правилен арабски нос и вечна предразполагаща усмивка на устата. Хейси беше завършващ сирийски студент във ВХТИ-София – всъщност поводът да се запознаем беше неговото зачисляване като дипломант в БАН – в нашата лаборатория „Горива”, която тогава се числеше към Института по обща и неорганична химия и се ръководеше от известната партийна функционерка Гергина Ангелова. По това време Ангелова беше станала и ректор на ВХТИ-Бургас и аз практически ръководех лабораторията. От катедрата ‘Горива’ на ХТИ-то ни изпращаха трима чуждестранни студенти, на които аз трябваше да организирам и ръководя изработването на дипломните им работи – Хейси, Шараф от Судан и Ахмед от Палестина. Бързо почувствах разликите по между им – преди всичко, Хейси се отличаваше с по-добрите си знания, които не отстъпваха на тези на един добър, завършващ ХТИ-то, български студент.  Хейси беше успял да се ожени за българка. Той като че ли беше повече интегриран и след 6-годишното си пребиваване говореше български така че трудно би могло да се познае че е чужденец. Беше христианин и за разлика от Шараф и Ахмед не се интересуваше много от политика. Сърдечност, непринуденост и някакво вътрешно достойнство се излъчваха от него и той само за дни привлече симпатиите на всички от лабораторията. Проявяваше инициативност при експерименталната работа и за разлика от Шараф и Ахмед, успя да си обобщи резултатите и да напише дипломната си работа с минимална помощ. По това време кадровото състояние на лабораторията беше ужасно – Гергина Ангелова беше назничила свои, и наложени й от висши партийни кръгове, протежета, които не се сработваха  твърде с двама-трима млади химици и аспиранти, които аз бях успял да привлека използвайки дългите й отсъствия като ректор в Бургас. Хейси слушаше обсъжданията, провеждани на редовния ни колквиум, и усещаше добре кой какъв е в научно отношение. Понякога изразяваше критичност към обстановката и някои порядки в лабораторията, но общо взето се разбираше превъзходно с всички. Един или два пъти в лабораторията се появи жена му със съвсем малката им, на 1-2 години, дъщеря. Разбрах че тъстът на Хейси е висш полковник в МВР-то, познат на Ангелова покрай мъжа й, който също беше свързан с КДС, висш военен. Устроихме пробна защита на дипломната работа на Хейси пред Колоквиума. Ангелова пак не беше в София, но в замяна това дойде директорът на Центъра по химия, Богдан Куртев, който аз специално бях поканил. Хейси се мъчеше да се придържа към научен стил и държане, което явно направи добро впечатление на Куртев. Когато попитах Хейси какви са проектите му за след защитата, вечно лъчезарното му изражение за миг помръкна и той сподели с мен с тревога, че нещата в брака му не вървели добре. Жена му не само че отказвала да замине за Сирия с него, но отказвала дори да го придружи на кратко посещение. Нещата клонели към развод. Разбрах че тъстът му използвал връзките си за да осуети даването на българско гражданство и оставането на Хейси в България, че би желал той да си замине за Сирия. Жена му била раздвоена... След защитата Хейси си замина сам за Сирия. Получих картичка от него за Нова година. В лабораторията имахме една колежка - Венеция, която поддържаше някакви връзки с жена му. Разбрах че по-малко от година след заминаването му жена му подала молба и получила развод в негово отсъсътвие. Разбрах също че след завръщането си Хейси работил 1-2 години в сирийски нефтен завод като инженер, след което получил асистентско място в университета във втория по големина град на Сирия. Ненадейно, получих картичка от Хейси от Англия – бил изпратен от университета му на тримесечна специализация.                                                                                                                                                               След доста време, мисля че беше 1986 г, когато на някакъв съвет директорът на Центъра Богдан Куртев съобщи, че бившият сирийски дипломант Хейсан Кабак го помолил лично с писмо да бъде приет като аспирант в БАН. Всичко вече било уредено, Центърът му отпускал специална стипендия, Хейси щял да пристигне след две седмици и щял да бъде зачислен в нашата лаборатория. Веднага се обадих на Шефка (така викакме на Ангелова) в Бургас и за моя много голяма изненада се оказа, че тя още не знаеше новината. Венци (така викакме на Венеция) и бившата му жена също се оказаха изненадани. Явно, всичко е било уредено през Куртев. Последният му уредил също да получи малка стаичка в хотела на БАН, тъй като нямало места в общежитието за чуждестранни студенти. И една утрин Хейси се изтърси в лабораторията. То бяха целувки, прегръдки... Носеше малки подаръци за всички. Събрахме се всички на кафе, шам-фастъци, кашу и други деликатеси, които той носеше, за да ознаменуваме посрещането му. Хейси беше сърдечен, но изглеждаше променен. Излъчваше някакво пораснало самочувствие. Огледа критично разхвърляната лаборатория с някои, потънали в прах, апарати. Беше по-сдържан. Междувременно лабораторията ни беше минала към Института по органична химия и се намирахме в нова сграда. Гергина Ангелова продължаваше да бъде основно в Бургас и да се появява от дъжд на вятър. Всъщност, разполагахме с две големи помещения-лаборатории с клетки за бюра за писмена работа. Последните бяха заети, никой не се сещаше да определи работно място на Хейси. Поставих този въпрос на Шефка, която се случи по това време в института. Тя ме погледна учудено:
„Лазаров, защо ме занимавате с такива дреболии; да се смести там някъде в западната лаборатория”.
Старша в западната лаборатория беше станала Венци. Заведох Хейси при нея като поисках да определим работно място. Реакцията беше подобна:
„Ами хе там може” – каза тя като посочи тясно, останало свободно, място между два апарата на лабораторния плот. На другия ден сутринта, още в началото на работния ден, дочух викове в лабораторията при Венци. Отидох да видя какво става.
„Хейси се обади по телефона и каза че няма да дойде на работа докато не сме му осигурили прилично работно място” – каза тя. „Щял да чака до обед да му се обадим, след това щял да ходи при Куртев. От къде да му го измисля това работно място, да го нарисувам ли?” – вайкаше се тя на висок глас. Разбрах,че Хейси не е същият, който помнехме отпреди 7-8 години. Поразтърчах се, намерих едно малко бюро, направихме някои размествания и под неодобрителните погледи на осатаналите колеги от западната лаборатория го инсталирахме в един ъгъл. Поставих и една лампа върху него. На другия ден видях, че той си беше подредил бюрото с местото на плота до него, беше поставил някои книги на английски, един голям Оксфордски химичен справочник, който си беше донесъл от Англия, снимка на дъщеря му, малко сирийско знаменце. Във формалния приемен изпит за аспирантурата на Хейси участва лично Куртев, който го изпитва по включени общи въпроси от органичната химия и физикохимия. Разбра се че темата му ще бъде върху някои особености на сирийски нефт, проби от който беше донесъл. Детайлен план и ръководител щеха да бъдат определени на малко по-късен етап. Хейси не скриваше, че би желал аз да му бъда ръководител (което дразнеше Шефка). Той на няколко пъти намекна че ний сме били твърде далеч от английската лаборатория, където специализирал, както по научно ниво, така и по култура на взаомоотношенията. Действително, по това време научните изследвания в лабораторията, които никога не са цъфтели на добро ниво, бяха много принизени Аз вече бях почувствал, че ще има напрежение между станалия взискателен, „поангличанчен” Хейси и болшинството на лабораторията – предимно жени – лаборантки или завършили ХТИ-то – които по цял ден пиеха кафе и клюкарстваха..  Венеция беше много небрежна в облеклото и прическата си, държеше вратата на лабораторията разтворена за да следи какво става из коридора, говореше на много висок глас. Тя имаше навика да се разхожда и работи съвсем боса из лабораторията. Това стана повод за първия по-сериозен конфликт и пререкания между него и останалите. Хейси вдигнал едно отворено бурканче с конфитюр, небрежно оставено между апаратурата на лаботраторния плот след като някоя от жените беше яла от него, и казал на босата Венци, че това не е лаборатория, а кочина, че не му е приятно да я вижда боса в работно време. Другите се развикали в защита на Венеция, казали му, че тук е така, да си ходи в Сирия ако не му харесва....  Постепенно Хейси започна да става черната овца в очите на повечето от лабораторията. Само аз се опитвах да го защитавам. Той знаеше добре английски, но въпреки това трябваше да посещава аспирантски курсове в лектората за чужди езици на БАН. По това време като химик в лабораторията работеше един Томи – доста оправно и с добри познания момче – който кандидатстваше за вътрешна аспирантура. Дали защото го разглеждаше като потенциална конкуренция, или пък просто защото не й вървеше твърде по гайдата, но Венци не гледаше с добро око на него. Един предобед Хейси обвинил пред всички Венеция, че ходила в лектората за чужди езици да убеждава учителката по английски да скъса Томи на изпита за да не може да получи аспирантура. Не допускам да  е измислил тази история. Тя обаче предизвикала остра реакция, всички го обвинили в клевета и направили една делегация, която отишла да се оплаква на Куртев. Последният се опитал да замаже положението, обещал да провери случая, но естествено, така и нищо не последва. Профсъюзът беше издействал всеки ден  да получаваме по една кофичка кисело мляко заради работа с отровни вещества. По тази причина често идваха да правят замервания на концентрацията на различни вредни вещества из лабораторията. Един ден Венци разбрала че измервачи щели да дойдат да замерват в нашите лаборатории. Взела шише с пиридин и капвала по няколко капки в ъглите. Хейси веднага остро протестирал – не можел да работи в такава воня, кого лъжела по този начин... В лабораторията използвахме често кухненски кафемелачки (за смилане на въглищни проби) и, естествено, електронни калкулатори. Най-острият сблъсък, след който Хейси стана за някои хора нетърпим, се развихри по техен повод. Въпреки че си имахме достатъчно работещи, жените от западната лаборатория използвали едно идване на Шефка за да подпише заявка за още 5-6 кафемелачки и ‘елки’ – „да сме имали в запас”. Аз знаех от опит, че и мелачките, и калкулаторите, веднага ще бъдат разпределени и отнесени по домовете. В деня, когато снабдителят донесъл новопоръчаните неща, Шефка си била в института и Хейси влязал при нея за нещо в кабинета й. Видял върху бюрото й оставени в плик по една от новодоставените мелачки и елки.
„Аз видях как жените си разпределиха новите кафемелачки и елки, но че оставили и за Вас, не очаквах” – казал той. Шефка, естествено, побесняла.... Обръчът на нетърпимост към Хейси бързо започна да се стеснява и затова, освен неговите безцеремонни забележки относно битовата ни ‘академична’ култура, допринесоха и други неща. Хейси започнал вечер да се върти около дома на бившата си жена, да я причаква и да настоява че иска да се вижда с дъщеря си. Жена му категорично отклонявала, стигало се до спорове и разправии. Разтревоженият тъст, полковникът от МВР-то междувременно станал генерал, се свързал (както разбрах по-късно) с Ангелова и споделил с нея тревогите си от присъствието на Хейси в България. Шефка, предполагам, на свой ред споделила с него тревогите си и от неговото присъствие в БАН. Намеси се и политически елемент. По това време беше вече започнал „възродителния процес”. Вече не помня конкретния повод, но в София бе организирана манифестация в подкрепа на кампанията и като протест срещу някои действия на турското правителство. Същата вечер, телевизията излъчи подробен репортаж – видяхме как група лумпени хвърляха камъни по турското посолство. С учудване разпознах между тях един наш колега от лабораторията – Душко Душанов, за който всички знаехме (а и той не криеше твърде), че е ченге. На другия ден Хейси отишъл при Душко и му казал че не подобава не един учен да участва в такива акции. Развил се остър политически спор, който прерастнал в разправия, на Хейси отново било казано че трябва да си знае местото или да си ходи в Сирия. Сигурен съм че и за този случай органите на КДС, които вече бяха започнали да следят Хейси, са били подробно информирани. Развръзката не закъсня по-малко от месец след злополучното връщане на Хейси в комунистическа България. Една сутрин, като отидох на работа, бях посрещнат с новината че предната вечер той бил арестуван в близост до дома на бившата му жена, където я причакал и правил опити да я заговори. В хотела на БАН, където живееше, потвърдиха че не се е прибирал, но нищо повече на знаеха. Отидох в съответното районно управление на милицията, представих се, поисках някаква информация. След доста разтакаване и чакане едно цивилно ченге троснато ми каза че бил осъден по бързата процедура за хулиганство и пратен за 5 дни на принудителна работа в тухларните в Нови искър (известен с лошата си слава обект, където пращаха за хулигански и политически прояви). На въпроса ми дали мога да ида да го видя той отговори, че това е абсолютно невъзможно, че обектът е строго охраняван и не се допускали никакви външни лица. Органите си знаели работата, имало си причина, посъветва ме да не съм ровел... Веднага се обадих на Шефка в Бургас. За моя голяма изненада, тя съвсем не скри че вече знае за случая. Било много неприятен случай, Хейси прекалявал напоследък, заплашвал жена си... Попитах я не трябва ли да се обадим в Сирийското посолство.
„Лазаров, съветвам ви да не се бъркате където не ви е работата, органите си знаят работата, те са били длъжни и са уведомили вече Сирийското посолство за случая” – започна да нарежда тя.
„Ама как тъй ще го оставим пет дни в тухларните?” – продължавах възбудено аз. „Душко Душанов ще иде да го види. Него ще го пуснат...”  Така за мен нещата се проясниха – нямаше никакво съмнение, че това е планирана ченгесарска история. Стана ми ясно че зад нея стоят две властоимащи фигури от КДС – тъстът и мъжът на Шефка. Реших да се помъча да говоря с Куртев. Причаках го в коридора след някакъв съвет. Оказа се че той също вече е уведомен.„Знам знам, много неприятна история... За нас той си е гостуващ аспирант. Ний сме академична институция...” – Куртев избягваше да ме гледа, ускори хода си, явно искаше да се освободи от мен.
Беше жалка картина.  Най-властният човек на Центъра по химия, уважаваният и респектиран академик Богдан Куртев мънкаше, не искаше да се намесва, явно се примиряваше със скалъпени от висши кадесари репресии. Пуснаха Хейси на шестия ден. Посетих го в стаята му в хотела на БАН. Бях поразен от вида му. Главата му беше ниско остригана, само за пет дни кожата на лицето, шията и ръцете му беше силно почерняла и загрубяла. Ноктите на ръцете му бяха почерняли от натъпкана кал под тях. Той ме погледна с тъжен израз, разбра че нещата са ми ясни и няма нужда да ми обяснява. „Никога не съм допускал, никога не съм допускал... Но защо, Боже Господи, аз не съм злобен човек, никому зло не съм направил...” – повтаряше той.Чустваше се унизен, срещата ни беше мъчителна. Той все още беше силно възбуден, по едно време по слепоочията му избиха капчици пот.  Хейси не се появи повече в института. Помоли ме да му прибера нещата от лабораторията и да му ги занеса. Само след два дни си замина за Сирия. Съвсем сам си натоварил нещата на едно такси и заминал за летището. Без някой да го придружава и изпраща. След година получих картичка от него пак от Англия. Уредил си да прави пи-ейч-ди там. Оттогава не съм чувал нищо повече за него. Къде ли е сега, дали е щастлив?Хейси, Хейси, друже мой!