М. Пенков: Свърши си работата и ще промениш света

http://video.bgnes.com/view/31351

Честно казано не обичам да пиша автобиографична проза, защото за мен най-интересното нещо на литературата е свободата да живееш нечий чужд живот и да погледнеш света през очите на някой друг, напълно измислен, заявява писателят Мирослав Пенков в интервю за БГНЕС.

Неговият сборник с разкази "На Изток от Рая", който излезе на български в издателство "Сиела" излиза общо в 11 страни. "За мен това е голямото предизвикателство и удоволствие на писането - да създадеш един литературен герой от нищото и накрая на разказа да имаш усещането, че си създал същинско човешко същество. Например, разказът, за който често ме питат - "Как купихме Ленин" , който е разказ за връзката между едно младо момче, което заминава за САЩ, с неговия дядо, който е активен борец и фанатизиран поддръжник на комунистическата партия, няма нищо общо с моя живот, дори напротив. В моето семейство сантиментът към комунистическия режим е доста по - различен. За съжаление, никога не съм имал възможността, заминавайки в Америка да си говоря с моите дядовци по телефона, а целият разказ е изграден на базата на телефонни разговори и писма. Единият ми дядо се разболя рано - рано, другият също нямаше възможност…Това, което на мен ми е интересно е хитрата техника за един писател да пишеш точно обратното на това, което ти се случва. Ако в моето семейство всички гледат доста неласкаво на комунистическия режим, аз се опитах да си представя какво би било, ако нещата бяха точно на обратно. Първият разказ в сборника - "Македония" е от гледна точка на един 72 - годишен старец, друг разказ – "Писмото" е от гледна точка на едно 16-годишно момиче. Предизвикателство е. Ако създадеш един силен литературен глас, понеже повечето от разказите в книгата са от първо лице единствено число и тях ги води силното звучене на гласа на разказвача, създавайки този глас ти успяваш да се потопиш в образа и за миг да се почувстваш като друг човек", казва Мирослав Пенков.

На въпрос дали не е голям риск да пише от името на различни по възраст и дори пол хора, той отговаря: "Естествено е, че поемаш голям риск, пишейки в различна възрастова група или за различен пол. Аз съм писал не един или два разказа, в които не успявам да постигна тази убедителност. Това е другото важно нещо. Един писател трябва да знае, че не може от всеки разказ да стане разказ годен за публикуван, който да бъде качествен като литература. В тази книга са публикувани уж най-добрите разкази, които съм успял да напиша в рамките на 6 - 7 години. Заминавайки за Щатите през 2001 година, аз още веднага разбрах, че или никой няма представа за България, или представата им за България е съвсем изкривена и непълна и ми дойде следното хрумване : "Какво би станало, ако напиша една книга, която да представи България на чуждия читател". Понеже не е разумно да се пише книга под формата на реклама на една цяла държава – резултатът няма да бъде качествена литература. За мен винаги най-важното в един разказ или един роман е човешкото същество, което води повествованието. Моята идея беше да напиша разкази за най - обикновени хора, които имат най - обикновени човешки проблеми, само че животът им се развива на фона на големи исторически събития. И осветявайки героите и човешките същества, да хвърлям светлина върху историческите събития и обратното - показвайки историческите събития, да осветявам част от героя.

Аз започвайки да пиша тези разкази за България изцяло на английски език подцених неприятно американския читател и си мислех "те няма как да ги разберат тези неща". Оказа се, че има как. Ние в България, четем всякаква световна литература. Без да претендираме, че познаваме в дълбочина руската, английската, американската, японската или китайската култура, четем такива писатели. При положение, че водещо е човешкото, разказите могат да бъдат разбрани. Беше голяма изненада първоначално добрата реакция на читателите. Особена изненада за мен и американския ми издател беше добрата реакция на чуждестранните издателства. Това е литературата, която аз обичам да чета. Аз не съм мислил как да напиша разкази, които да се харесат и в Америка, и в Швеция и в България. На един писател такова нещо не бива да му влиза в главата, защото ще наруши качеството на литературата. Аз се стремя да пиша разказите, които на мен са ми интересни да чета. Аз обичам да чета разкази за обикновени хора. За мен това е същината - да опознаеш литературния герой, по начина, по който не познаваш дори близък приятел. Аз точно такива разкази се стремях да пиша.

Аз сериозно пиша разкази от 16-годишен. Едно време в България имаше списание "Зона F".Агоп Мелконян го издаваше и аз там публикувах фантастични разкази и пишех месечни статии. Сега ако ги погледна старите разкази, съвсем е естествено е, че не ги харесвам. Има някаква идея в стил, звучене…но много от нещата, които са като силни страни на тези разкази, аз трябваше да ги науча в рамките на десетина години в Америка и с течение на голяма практика т.е написване на нови разкази, пренаписване на стари, корекции…", казва Мирослав Пенков.

На въпрос дали има значение езикът, на който пише, той отговаря: "Със сигурност има значение. Аз разказите съм ги писал на английски и първоначално беше доста трудно. Дори трудно не е точната дума, колкото беше много потискащо усещането, клаустрофобично, задушаващо, че виждаш едно нещо в главата си, една картина, а не може да я опишеш по начина, по който искаш. Тогава няколко неща се случват – стараеш се да си подобриш езика, учиш нови думички, четеш английски книги. Другото, което правиш, опитваш се да превърнеш тези недостатъци в плюсове. Точността на изказа, например, идва от гледна точка на това, че аз се опитвам и ми е необходимо на английски, за да звучи убедително повествованието, да кажа възможно най-много неща с най-малко думи и със сравнително елегантен и простичък изказ. Който само нагледно е простичък, а пък вече носи със себе си няколко нива на въздействие.

Много странно е, то това е едно от хубавите неща на интернет, защото има и лоши, но получавам имейли от хора, които са чели книгата – за сега са само добронамерени. Явно, че тези, на които не им е харесала, не си губят времето да ми пишат писма. Но често пъти отзивът е такъв, че: "много ни беше интересно от българската култура, много ни стана интересно, бихме искали да посетим България" – нещо, което, макар да ми беше една от основните идеи да напиша такава книга, в последствие отстъпи пред това да развия качествени литературни образи и интересни истории. И чак сега ми е хубаво да видя, че е останало нещо от първоначалната идея и на хората им е любопитна културата. Ама, тя е толкова интересна, как да не му е интересно на човек българската история, фолклор – те са толкова богати".

Мирослав Пенков казва, че се интересува от историята. "Стараех се, това е основното нещо, което ми пълни куфарите. Към Щатите като се връщам винаги си нося книги – учебници по история, енциклопедии или разни такива неща, а и в интернет вече доста може да се намери. И четейки исторически източници, четейки произведения на нашите големи класици и вече преоткривайки ги с любов, на която не бях способен в училище, когато четях само задължително, тези неща много помагат".

Как изглеждат Балканите и България от Америка? "Зависи кой как гледа. Ако ги гледат американците обикновено Балканите са нещо много хомогенно, което се е препокрило и с Източна Европа. То от там беше идеята книгата да се казва "На Изток от Запада". Но там, в Америка, гледат на Европа така: Западна Европа, което си е цивилизования свят и Източна Европа, което включва Полша, Чехия и всичко от там насетне. Тоест, едно време ние не бяхме в състояние да кажем Полша и Чехия Източна Европа, за нас това си беше Запада. Аз си спомням майка ми, големият подвиг на нейната младост беше да отиде на екскурзия в Чехия, тогава още Чехословакия. Но така е, погледнато от Америка, България е просто част от този голям източен блок, което е едно цяло. Дори наскоро излезе един доста успешен роман на едно младо момиче от Сърбия, което рано, рано заминава след разпадането на Югославия и в романа й действието се развива в неназована балканска страна. Аз съм на мнение, че такова нещо няма, такова животно няма, евентуално от югославския блок. Но трудно е да кажеш, че неназованата страна може да бъде едновременно Румъния, България, Гърция примерно. Това е някак си сложно.

България вече придобива едно съвсем различно звучене, един съвсем друг образ – идеалистичен, под тежестта на носталгия. Поне за мен така беше. И си създаваш една собствена България, живеейки в Америка, забравяш лошото, помниш само най-хубавото, разбира се най-милото и после като се върнеш тук на гости изведнъж се сблъскват двете – твоята си измислена България и истинската. Първите две седмици обикновено са доста тежък период на нагаждане, а от там насетне свикваш, така че изобщо не ти се връща.

Аз не съм много голям оптимист по отношение на това как ще се промени и как ще се подобри България, и всички рецепти, и какво точно трябва да променим. Там е работата, че това е извън нашите ръце, ние нямаме за съжаление такъв контрол. Това, което аз мога да направя, това, което аз се старая – аз тази думичка "помпозно" често я използвам, защото от една страна звучи помпозно, а от друга страна пък е единственото нещо, което аз мога да направя – е да напиша тези разкази или да се старая да напиша един роман, който да погледне на българската история и човек с уважение, да я представи по интересен начин. И евентуално вече, ако читателят я хареса, това ще е бонус, пък мисленето на този читател по някакъв начин да се промени, настройката му към българския корен. И ако всеки набележи сам за себе си сферата, в която той работи, и в тази сфера той подобри собствената си дейност, тоест дали ще напише най-добрия разказ, дали ще сготви най-хубавата манджа, на която е способен, дали ще си измете улицата по най-добрия възможен начин – по този начин евентуално нещо може да се подобри. Хемингуей има такъв разказ "Чисто, добре осветено място" мисля, че е преведен на български, в който точно това е идеята – каквото и да правиш, ако ще да наливаш в чаша, недей да преливаш чашата, свърши си работата. Тоест, това, ако може, да започнем да правим", казва той.

Мирослав Пенков е роден през 1982 в Габрово. Завършва Първа английска езикова гимназия в София, а през 2001 е приет в Университета на Арканзас, където получава бакалавърска степен по психология, а по-късно и магистърска по творческо писане.

Дебютирал e в списание "Зона F" с разказа "В мъртво тяло" (1999). Привлечен е към екипа на списанието от главния му редактор, писателя Агоп Мелконян. Следват публикации в "Съвременник", "Сега" и "Пламък", през есента на 2000 от печат излиза сборникът му "Кървави луни", а разказът "Съседната стая" от него печели годишната българска награда за късо произведение в стил фантастика. В чужбина публикува разкази в A Public Space, One Story, Orion, The Sunday Times, Granta Online, The Southern Review. Носител е на наградата Юдора Уелти за 2007.

Салман Рушди включва разказа му "Как купихме Ленин" в антологията "Най-добрите американски разкази" 2008, а разказът му "На Изток от Запада" ще бъде отличен в антологията ПЕН/О. Хенри 2012. Сборникът му с разкази "На Изток от Запада" (изд. "Сиела") излиза в 11 страни. Успоредно с Америка излезе в Канада и Великобритания, което включва Австралия и Южна Африка. След това в Норвегия и България, а следващата година предстои издаване в Германия, Холандия, Франция, Испания, Израел.

Мирослав Пенков преподава в докторската програма по творческо писане на Университета на Северен Тексас. Редактор е на литературното списание American Literary Review. В момента пише роман, за който няма много време и не иска да говори от суеверие. Но все пак съобщи името му - "Именник на измислените ханове" и в него има доста голям процент фантастика.

От: http://video.bgnes.com