Годината на юмрука

В исторически план няма за какво толкова да сме гневни. От 1981 година делът на живеещите в крайна бедност в  развиващия се свят е намалял от 50% на под 20% според ООН. Детската смъртност е спаднала навсякъде, броят на момичетата в училищата се е увеличил. Терористите и тираните получиха заслуженото си възмездие с ритмична закономерност. Шансовете да умреш във война никога не са били по-минимални. През 2011 година се роди 7-милиардният човек в свят, който е по-богат, по-здрав и по-безопасен от когато и да било преди.

Това обаче не предпази голяма част от планетата от открити бунтове. Вълненията, които преминаха от Кайро до Калифорния и пак обратно бяха свързани не от общ враг, а от общо чувство.  Трябваше да предвидим (макар малцина да го сториха), че гневът ще избухне в Близкия изток - регион, който е едновременно с най-младото население и с най-малко свобода. Кой обаче предвиждаше тълпите, протестиращи по Бродуей с плакати “Да превърнем Уолстрийт в площад Тахрир?” Това, което отличава гнева през последните 12 месеца бе неговата всеобхватност, степента и интензивността, с които изразите на недоволство се разпространиха из планетата. Последният подобен изблик на човешката сила през 1989 година промени Европа, но спря на границите й. През 2011 година нестабилността стана заразна.

Протестите подчертаха пропастта между постиженията на тази ера и чувството, поне у развития свят, че сме на ръба на скалата, набираме скорост преди унизително карикатурно падане.

В САЩ финансовата криза, която роди Голямата рецесия сега е Дългият спад. През 2011 година икономиката нарасна с над 2%, а безработицата е малко под 9 процента. Щатът Мичигън създаде повече нови работни места, отколкото за 10 години благодарение на  възраждащата се автомобилна промишленост. Само че едва 58,5 % от населението може да каже, че работи на печалба. Преди десетилетие процентът бе 65. Както отбелязва пред “Венити феър” носителят на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц: “По време на депресията за последен път в американската история безработицата надхвърляше 8 % четири години след началото на рецесията.”

Американците могат да намерят успокоение в това, че Европа, която препуска към рецесията и евентуалния паричен провал, е дори в по-лоша форма, като изключим, че евентуален срив на еврото през 2012 година би предизвикал и опустошение на американската финансова система.

Годината бе добра за бизнеса, водещ хроника на залеза на Запада и изгряването на звездата на останалия свят. “Това бяхме ние,” заглавието на една от много книги в този нов поджанр, улавя отчаянието на американския елит. (Авторите Томас Л.  Фрийдман и Майкъл Манделбаум заеха фразата от самия Барак Обама.) Нефункциониращ Конгрес и загубата на великия иноватор Стив Джобс помрачиха допълнително перспективите на САЩ. Но дори т. нар. страни от групата БРИК - обект на фетишизъм за тези, които поставят растежа над всички останали добродетели, изглежда изчерпват чудесата си.

Неуспехът на Индия да се справи с инфлацията и корупцията, а също така задният ход, който правителството даде по въпроса чуждестранни търговски вериги да получат разрешение да отварят свои магазини в страната, породиха съмнения сред инвеститорите и доведе до забавяне на растежа. Мнозина очакват икономическият растеж на Китай, който покрива 40% от световния растеж от 2008 година, да спадне под 8% през 2012 година спрямо 9,3 % през 2011 година. Слабото потребителско търсене, спадащите цени на имотите и надигащата се хищническа сянка на банковата система увеличиха опасенията от твърдо кацане. Не е чудно, че Пекин реагира нервно на обществения натиск за по-прозрачно и по-отчетно управление. Миналата година е имало 180 000 т. нар.  масови инциденти срещу местните и национални власти в Китай, според правителствения Изследователски център за социални противоречия, което навежда на мисълта, че страната може да не е толкова стабилна, колкото изглежда. По думите на Майкъл Люис Западът може да е на път да се превърне “в новия Трети свят”, но няма кой да наследи Първия.

Глобализацията направи по-равен игралния терен за страните, но тя изостря разделението вътре в тях. Различните протестни движения през 2011 година имаха коренно различни програми, но болката им извираше от един източник: исторически високите равнища на безработица сред младите (25% в Египет, 40% в Гърция, 18% в САЩ); гневът от връзкарството и субпродуктите му, неравенството и загубата на вяра в установения ред.”Не мога да повярвам на очите си!”, писа блогър от Бахрейн след революцията в Тунис през януари. “Арабският народ се пробуди и каза: стига!” Когато народът на Египет, след това на Бахрейн Йемен, Либия и Сирия направиха същото, Старата гвардия се опита или да се възползва, или да смаже бунтовниците - с поразяващо малък успех.  Деспоти  като сирийския Башар Асад могат да спечелят време, използвайки сила, но това само ще означава един по-мъчителен и по-кървав край.

Най-големите световни сили ще имат по-малко влияние върху новия Близък изток, отколкото регионални действащи лица като Турция, Иран и Катар. Западният модел на демокрация може да се подготвя да собствената си модернизация. В Европа дълговата криза предизвика падането или изборното поражение на правителствата в Гърция, Италия и Испания. Германия, най-богатата и влиятелна членка на еврозоната, настоя нейните по-разточително харчещи съседи да преглътнат лекарството на икономиите като условие за помощта от Берлин. В очите на германците само така е справедливо. Южноевропейците обаче пребледняват пред тази рецепта, която вещае години на тежки времена, наложени от чужда сила и управлявани не от изпрани от тях личности, а от технократи, които са ги заменили. Без значение дали еврото ще оцелее в сегашната си форма, търпението на гражданите на Европа към лидерите, които им причиняват повече болка, отколкото надежда, може скоро да се изчерпи.

В САЩ движението “Окупирай Уолстрийт” предизвика национално обсъждане за съсредоточаването на богатството. Според анкета от декември на изследователския център Pew около 77 % от американците, включително 53 % от републиканците, посочват, че прекалено много власт е в ръцете на шепа богати хора и големите корпорации. Така нареченият един процент (най-богати американци - бел.ред.) отвръщат, че делът им от общото богатство е намалял от 23 % на 17 % от началото на рецесията и намериха поне няколко политици, които да ги защитят. “Американците и “Окупирай Уолстрийт” по-специално трябва да се събудят,” заяви на 3 ноември в Айова Майкъл Бакман “и да спрат да обвиняват създаващите работа за неуспехите на егоистични политици.”

Може би вината е и у двете страни. През 2011 година  три корпоративни скандала - подслушването на телефоните във Великобритания от News Corp., фалитът на MF Global в САЩ, и разкриването на счетоводната измама в Olympus в Япония - оголват загниването, което продължава да бъде факт на най-високо равнище при публичните компании. (И това са само случаите, за които знаем.) Неспособността на правителствата ефективно да контролират световната финансова машина увеличи вероятността отново да се стигне до краха от 2008 година.

Русия, Китай и Франция ще избират нови лидери през 2012 година, макар че заради мащаба на американското влияние президентската кампания на САЩ ще засенчи всичко.

Общоприета истина е, че не се правят много съществени неща в година на избори, тъй като всяка от двете партии планира тесни пътеки към победата. Мъдро би било обаче политиците да не спират дейността си до 6 ноември 2012 година. Защото ако изминалата година ни научи на нещо, то това е, че на гнева не му пука за кралства или календари. /Превод от английски: София Ангелова/