Свободата днес и тук 26 Февруари 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част пета: Бусът като мустанг

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

На другият ден сутринта се помотахме по шумната търговска чаршия на градчето – в дирене на ксерокс, на който да направим копия от паспортите си, необходими за издаването на премит за пътуване до Нако. С тази досадна необходимост се сблъсква всеки, който пътува из Хималаите – има купища чек-постове, дори и по най-непристъпните хималайски чукари, на които не само че трябва да покажеш паспорта си и да изчакаш, додето полуграмотния местен офицерин впише данните ти в някаква широка тетрадка с безброй графи, но и да носиш копия от паспорта си, които да оставиш на място.

Нужно беше да имаш снимка за всеки отделен пермит – бяхме взели достатъчно такива, но за копията решихме, че можем да ги направим и в Индия. В резултат: два часа обикаляхме какви ли не дюкянчета, в които се предлагаха ксерокс-услуги – и във всяко от тях се оказваше, че машината е развалена, че няма хартия или че компетентния да работи на нея човек се е запилял някъде, но след има-няма един час ще си дойде.

В крайна сметка намерихме работещ ксерокс и се отправихме към комендантството, за да получим съответния пермит. Междувременно бяхме разпитали за бусовете до Нако – и стана ясно, че са два: първият, в седем сутринта, тъй или иначе го бяхме изпуснали – надявахме се да хванем втория, заминаващ някъде към дванадесет на обяд. Предишната вечер бяхме срещнали отново Шарл, който се похвали, че въпреки късния час бил издебнал коменданта и получил пермит още същия следобед. Това ни обнадежди – с цялата си наивност разчитахме просто да влезем при въпросния комендант, той да удари печат на нашите тапии, да си съберем багажлъците и да хванем обедния рейс.

Разбира се, реалността се оказа съвсем различна. Когато влязохме в общинската сграда с виолетови кулички и попитахме някаква чиновничка за стаята на коменданта, тя ни повери на един прислужник, който да ни покажел къде трябва да отидем. Същият ни изведе пред входа и ни посочи някакви бараки в дъното на двора. Отидохме и там наистина пишеше, че тук се осигуряват пермити за пътуване из региона (впрочем понастоящем от цялата долина Кинуар само до Нако е необходим такъв). Посрещнаха ни твърде радушно и учтиво – причината за което стана видна веднага: тези хора нямаха нищо общо с коменданта. Това беше травел-агенция, която посредничеше за получаване на пермити от коменданта – срещу скромната сума от 700 рупии. Помолиха ни да почакаме, след което щели да ни заведат на специална “фотосесия” – сиреч да ни снимат за пермитите – оказа се, че нашите снимки просто не важат.

Всъщност общинските власти и тези агенции бяха влезли във взаимноизгодна симбиоза за доене на чуждестранни трекери. Както скоро разбрахме от разговори с други чакащи, изобщо не съществуваше възможност да контактуващ пряко с комендатурата – това ставаше само чрез посредничеството на травел-агенциите, които, разбира се, отделяха от своите печалби и за държавните чиновници.

Чакахме близо час – а с това нашите шансове да хванем буса по пладне се топяха. Накрая събраха паспортите на всички чакащи и тръгнахме обратно към общинската сграда. След дълги разправии с агента поне ни обещаха, че ще помолят коменданта да подпише първо нашите разрешения. Не се ползвахме с подобен бонус при фотографите обаче – там се наложи да чакаме още. Когато най-сетне се снабдихме с въжделения документ, беше вече дванадесет без пет.

Посъветвах Ралица да не се косим, ами да обядваме и да се качим към малкото планинско селце над Реконг Пео – Капла, което помнех с великолепните гледки и уникалния дървен храм. Тя обаче беше непреклонна: трябвало да опитаме, бусовете почти винаги закъснявали. Отърчахме до хотела, натъпкахме светкавично багажа, пътьом хвърлих триста рупии на рецепцията и хукнахме към тъй наречената “автогара” – всъщност проста спирка на централната улица.

Поне стотина човека чакаха разни бусове. Лошото бе, че нямаше как да разберем кой е нашият – всички надписи бяха на хинди, а хората, които питахме, просто вдигаха рамене. Накрая попаднахме на неколцина млади лами, които не само че знаеха английски, но се оказа, че и ще пътуват със същия бус. Разпределихме си ролите: Ралица трябваше да се втурне в буса и да търси места, а аз – да се катеря с раниците на покрива.

Само че когато бусът дойде, желаещите да пътуват с него се оказаха твърде много. нещо по-лошо – покривът на автобуса представляваше нещо като гърбица на едногърба камила – огромен куп натрупани и рехаво завързани пакети и вързопи, извисяващи се поне на метър височина. На всичкото отгоре на върха на този куп се бяха стълпили неколцина индийци, които привързваха още някакви денкове.

Помолих ги да привържат и моята раница, като предложих пари. Направиха се, че не ме чуват. Промъкнах се по ръба на багажника отпред и вързах раницата с някакви случайно останали там върви – изцяло отвън ограничената с парапети рамка на багажника. След това се завтекох долу за другата. Додето се кача, кондуктора наду свирката за тръгване и автобуса потегли. Развиках се и заудрях с пета по покрива. Бусът спря, кондукторът се измъкна навън и фиксира отчаяните ми усилияа да прикрепя втората раница.

-         Ама, сър – провикна се той – няма защо да се безпокоите. Аз виждам съвсем ясно, че вашия багаж е отлично закрепен.

Изпсувах го наум и продължих да прикрепям втората раница. Привързах надве-натри и нея – промъкнах се до задната стълба и слязох. Щом кракът ми докосна земята, бусът потегли. Догоних го в движение, метнах се вътре и се оказах в плътно натъпкано правостоящо гъмжило. Едва виждах Ралица, също права – в другия край на каросерията. На всичкото отгоре този бус беше от стария модел индийски возила, правени като за джуджета. Можех да стоя прав в него само с плътно наведена към гърдите си глава.

За щастие едно младо и прилично облечено момче забеляза тази притеснителна поза и мълчаливо ми отстъпи мястото си. Опитах се да откажа, но то настоя. Накрая приех, като се успокоих с хипотезата, че сигурно пътува до някоя близка спирка – а се надявах и при следващото спиране да настаня Ралица на това място. Нищо подобно – момчето стоя цели четири часа право в натъпкания бус. Помислих си с известна тъга, че в България подобен жест би бил невъзможен.

Пътувахме дълго – и с прекъсвания. Наскоро беше валял дъжд – а това в Хималаите означава свлачища и срутвания. Пътищата тук са вдълбани в самия склон – често почти отвесен – и са лишени от каквмито и да било укрепителни съоръжения. Щом нещо няакъде се срути, се образува дълга колона от возила, които чакат да дойде ремонтната бригада и да разчисти пътя. Може да се чака с часове. Може и с дни.

Та и ние така заседнахме: бусът спря до някакви развалини, хората слязоха и се струпаха на групички на сладка разговорка. Скоро забелязах, че това, което съм видял като развалини, всъщност е първобитна дааба – нещо като покрита с камъни землянка, почти без прозорци и с толкова нисък таван, че можех да стоя в нея само наведен. Имаше две-три почернели от времето маси и дъсчени пейки. Продаваха само чай, някакви бисквити и бонбончета. Поръчах и зачаках, докато се свари поредния чайник. Стопанката бе една баба с тибетски черти, която изглеждаше да е на поне осемдесет години, и пъргавата й внучка, която всъщност вършеше почти всичко по приготвянето на чая. Видях например как се мият чашите, в които са пили предишните клиенти – потапят се само за миг в един опушен котел, пълен с мътнокафява вода.

Въпреки всичко чаят бе невероятно вкусен – и с Ралица изпихме поне пет такива. Седяхме върху каманаците пред даабата и се наслаждавахме на косите лъчи на слънцето, огряващи околните ридове. По едно време мернах едно повалено дърво с оголена кора малко встрани от пътя – и реших, че е идеално за сядане. Приседнахме там и подир малко на дървото се примъкна първата групичка индийци, които седнаха, разбира се, точно до нас. После придойдоха и още, и още – и накрая ние се оказахме притиснати на самия край на дънера – целият обкичен с вдигащи врява пътници. Симптоматична ситуация – всъщност индийците нямат никакво чувство за лично пространство. за тях колективмното живеене е постоянна битова практика – а усамотяването – неразбираемо като необходимост.

След някъде около два-три часа от клисурата пред нас се разнесе могъщ взрив – доказателство, че разчистващите пътя все пак вършат нещо. Скучаещите пасажери моментално се завтекоха натам да видят какво става. Върнаха се обнадеждени – след няколко минути само сме щели да потеглим. Потеглихме след около час.

Каньонът над Сатлъч се стесняваше, а пътят бавно се издигаше с много остри обратни завои. Скоро стигнахме много високо – на няколкостотин метра над реката. Имаше места, в които тя течеше буквално под нас, а склоновете бяха почти отвесни. Паралелно с това пътят се стесняваше все повече и повече – изобщо не можех да си представя, че бихме могли да се разминем с каквато и да било кола, движеща се срещу нас. Въпреки това бусът се разминаваше – и то не с коли, а с други подобни бусове. Когато се засичаха, обичайно нашият шофьор се връщаше на заден до някое по-широко място – след което идващия срещу нас караше плътно до скалната стена, а ние – по самия ръб на пропастта.

С Ралица бяхме приседнали до стълбите на задната врата – и не представляваше трудност да надникнем през прозореца. Не се виждаше никакво шосе под нас при тези разминавания. Виждаше се директно пропастта – и очевидно гумата на буса лазеше на броени сантиметри от нея. Спомних си едно подобно пътуване преди много години в непалските Хималаи – там в опасните участъци кондукторът отваряше предната врата, полягаше върху стъпалата и провесваше глава на две-три педи от автобусната гума – като с викове и удари по ламарината даваше указания на шофьора накъде да върти кормилото. Тук и това не правеха. И според мен оцелявахме на честна дума.

Това усещане се затвърди от един момент, който изплаши до смърт и самите индийци. С очите си видях как пътят пред нас е превърнат в стръмно свлачище, продължаващо поне пет метра. Край, казах си, тук си отвисяхме до сутринта. Шофьорът спря и даде заден. Реших, че търси по-удобно място за паркиране – и просто не повярвах на ушите си, когато чух рева на форсирания мотор, а бусът рязко дръпна право напред. Гумите захапаха свлачището, а каросерията рязко се наклони, отвсякъде почнаха да падат багажи, а хората се развикаха панически. За секунда бусът забоксува, сетне дръпна рязко напред – и сякаш буквално със скок преодоля опасния участък. Айде стига бе – казах си – бус ли е това, или мустанг – и спонтанно изръкоплясках. На жениците в буса обаче не им беше до ръкопляскане. Те кудкудякаха в хор – и най-вероятно споменаваха шофьора и родата му до девето коляно.

Беше вече вечер, когато най-накрая пристигнахме в Нако. Искрено се зарадвах, когато открих, че нашите раници все пак са оцелели на покрива – въпреки безумното лашкане по стръмните пътища. Смъкнахме ги и тръгнахме да дирим подслон в първото лодже досам буса. Оказа се пълно. Съседното – и то. Някакъв човечец ни предложи “хоумстей”, но ние планирахме да стоим поне два дни тук – и държахме да разполагаме с баня, каквато кинуарските къщи много рядко предлагат. От другата страна на селския площад имаше нещо като хотел – настанихме се там, при това в грамадна стая с тераса – на относително сносна цена.

Отидохме да вечеряме в едно от препълнените примитивни лоджета отсреща – поръчахме си едно от типичните тибетски ястия – момо, което се оказа наистина великолепно. И никак не се учудихме, когато видяхме Шарл на една от масите – беше пристигнал със сутрешния рейс и ни беше изпреварил с няколко часа. Обсъждахме бурното пътуване дотук – и със съжаление констатирахме, че не сме правили никакви снимки, тъй като фотоапаратите ни бяха забутани в дъното на малката раница – и не ни се занимаваше с ваденето на всичко в нея. Прочее това е и причината, поради която тази част от пътеписа ще бъде илюстрирана само със снимки от Нако – първата дестинация от пътя ни след Реконг Пео.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional