Свободата днес и тук 20 Май 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Баба и дядо в Хималаите. Част седма: Реминисценции - Местният Кайлаш

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

“Разбира се, най-добре би било да не бързаме.” – казах на Ралица, додето отпивах поредната чаща чай в малкото тибетско ресторантче в Нако – “Най-добре би било да разполагаме с поне три месеца, да спираме на всяко място поне за няколко дни, да се наситим с дъха и аромата му, да видим скритите му кътчета, да прослушаме историите на обитателите му – а не да препускаме като изоглавени.”

Да, най-добре би било. Само дето никога не се случваше. Още като заминаваш, имаш фиксиран билет за връщане – и няма как да избягаш и на стъпка от тази фатална дата. Така че хвърляш бегъл поглед към едно, профучаваш покрай друго – и накрая пътят се превръща в една неразчленима върволица от бегли срещи, откъслечни гледки, едва докоснали те усещания.

Точно така минахме през Реконг Пео, без да намерим време да се качим десетина километра, за да се насладим на селцето Калпа и гледката към местния Кайлаш – един впечатляващ шестхилядник, чиято снежна пирамида стърчеше точно срещу това селце – от другата страна на долината. За щастие имах две три страници, записани след предишното ми хождение по тези места – предлагам ви ги сега – като поредната реминисценция.

Може да се напише цяла книга за хималайските пътища. Това би била и книга за способността на човека да надмогне невъзможното – няма друга дума, способна да ги определи. Те се разпълзяват по огромни склонове, на които тежките камиони изглеждат като бълхи, вият се в главозамайващи серпантини по наклон, който е някъде съвсем близо до отвеса, стесняват се така, че разминаването става абсолютно невъзможно, и когато се срещнат, моторните чудовища дълго вият с клаксони един срещу друг, преди някой да отстъпи и да се затътри на заден ход до някое много далечно разширение, пресичат страховити надвиснали сипеи, които при всеки дъжд ги зариват – а всяка зима ги зачерква въобще и напролет трябва да се градят почти отново. Смайващ е не толкова фактът, че някой се наема да пътува през тях /с времето се свиква/, колкото това, че изобщо ги има, че някой се е заел с налудното занимание да ги изгради и поддържа.

Между всички тях пътищата в Кинуар са сред най-впечатляващите. Често долината се стеснява и се превръща в каньон – и тогава пътищата нямат друг изход, освен да се вдълбаят в отвесната скала като червей в сирене. Точно така я карат – вдълбани. С едно предимство – пътят си има покрив и няма опасност първия дъжд да го отнесе в пропастта – която често е стотици метри дълбока и обитавана от яростната река Сутледж. Преминахме над нея по един висящ мост и я видяхме на какво е способна. Натикана в теснината, тя търкаляше грамадни камъни, вихреше се в бързеи и избухваше в метри високи фонтани. Снимахме я от петдесетина метра разстояние и се измокрихме целите, обгърнати от нещо като фин дъждец. Въпреки че пътят очевидно вървеше нагоре, успоредно на реката и срещу течението й, имахме чувството, че се вдълбаваме в планината – тъй рязко нарастваха и тъй стръвно се озъбваха скалите около нас, пъстри от чудовищно нагънатите разноцветни пластове.

Накрая стигнахме до отклонението за Реконг Пео – градчето, в което щяхме да прекараме нощта. Това беше и краят на достъпния без разрешения район – на грамадна табела пишеше: “Внимание! След 6 км – индо-тибетски граничен пост”. Джипът се изкатери по няколко километровите серпантини и попаднахме в центъра на малко, но спретнато и очевидно богато градче. Още от площада се виждаше главната забележителност на Реконг Пео – 15-метровата статуя на Буда, разположена високо на хълма, до Кинуар Калачакра Селестиал Палас – нов будистки манастир, открит през 1992 г. лично от Далай Лама. Статуята звучеше точно така, както статуята на Христос над Рио де Жанейро – възвисена, благославяща и леко иронична. Изкатерихме се до там – в манастира нямаше монаси, само един възрастен пазач с тибетски черти, който ни даде по шепа бели бонбончета – точно същия тип пуджа раздаваха в хиндуистките храмове. Отнякъде изкочи цяла тълпа сополиви дечица, които веднага ни наобиколиха. “Ом мани падме хум, сър. Ом мани падме хум! Give me a pen!” Изкачих се до постамента на статуята, разположена над манастира, и тогава разбрах, че Буда всъщност не гледа към Реконг Пео, както изглеждаше от градския площад. Гледаше право към заснежения и възправен точно отсреща Кинуар Кайлаш – един от многото двойници на прочутия свещен връх в Тибет, разпръснати едва ли не във всеки дистрикт на Хималаите.

Нямаше какво да правим повече тук и затова се качихме още няколко километра нагоре, до Калпа, старата столица на Кинуар, а също така и любимо място за почивка на някои високопоставени английски сановници. Религиозната слава на Калпа обаче категорично надмогва светската – тук бе легендарния зимен дом на Шива – според легендата богът се връщал отук от далечния си дом в Хималаите и се отдавал на своята страст към хашиша. За щастие следовниците на Шива очевидно гледат на тази легенда само като на местен култ, иначе не бихме могли да се разминем от поклоници и садхута.

Джипът ни с мъка успя да се провре някъде до средата на централната уличка. По-нататък нямаше как – чаршията /а да не говорим за съседните улички/ бе по-тясна от него. Цялото селце беше облъхнато от някаква особена, уютна миниатюрност. Къщите бяха много, много стари, градени от камък и дърво, досущ като нашите родопски къщи, с чердаци по целия горен кат, и в същото време – малки като кибритени кутийки. Ходейки по улицата, можех съвсем спокойно да досегна с ръка горния етаж на всяка от къщите – имах чувството, че катовете едва ли са повече от метър и нещо високи и хората ги обитават, са прегърбени завинаги.

Очевидно за европееца индийската теснотия си остава нещо, което смайва и предизвиква съчувствие; индийците обаче също така очевидно не страдат и не се притесняват от често пъти свирепата си наблъсканост в мънички пространства. При тях просто липсва болезнената необходимост от лична територия – много от тях, спящи цял живот в дюкяните, по работните си места или просто на улицата, въобще и не познават такава. Спомних си за садхутата в Гангготри, живеещи под метър на метър найлон, подпрян на някакви съчки, без да притежават нищо освен съд за просене и лула за хашиш – те въобще не изглеждаха нещастни, нито пък оскотяли, а още по-малко – унизени. В оскъдното пространство на Калпа долавях същото – безразлична увереност, спокойно достойнство.

Селцето беше просто невероятно живописно. Израснало в старо дърво и мъхясал камък, обкръжено със златни ечемичени нивици. Насред чаршията, заемайки цялото пространство за минаване, бяха насядали рамо до рамо възрастни и деца, които запалено и съсредоточено играеха не на нещо друго, а на билярд. С тази разлика, че за маса им служеше някаква продупчена в ъглите дъска, вместо топки имаха стъклени топчета, а за щеки употребяваха собствените си пръсти. Малко по-надолу майстори ковяха покрива на мъничка като играчка гомпа, а съвсем до тях стърчеше украсеният с дракони стобор на друг храм, който аз отначало също помислих за тибетски. Беше невероятно разчупен, с многоскатен покрив, целият изпъстрен с дървени фигури на животни, натрапчиво примитивистични и хаотично разхвърляни: крокодил, който дебне някакво пиле, кацнало на стряхата, петел, кобра, сърни, бикове. Пред входа стърчаха същите вдървени и малко смешни тигроподобия, които бях видял в Сарахан. По всички стрехи висяха тънки дървени пръчици, които се люлееха от вятъра, удряха се и се чуваше нещо като ромолене на река. В един параклис насред двора стърчаха два великолепни тибетски рога; друг един, извит като дъга меден рог, се валяше разглобен в предверието на храма, повит в някакви парцали, до него се търкаляши объл дървен тъпан. Последният бе напълно непознат в будисткото богослужение, също както и разтеглящите се медни рогове бяха непознати в хиндуисткото. Една от фигурите обаче, малка и някак небрежна вградена под централния скат, не можеше да бъде сбъркана – това беше Натарадж, танцуващият Шива.

Заобиколихме храма, който се оказа на самия край на селото. От едно тъмно и схлупено помещение ухаеше на нещо като мекици, надникнахме и видяхме няколко потни и румени девойки, които с невероятна сръчност разтегляха и пречаха нанове – тънки като кори за баница хлябове. Поканихме ги със знаци навън – по-красивите се скриха зад шепите си, а по-грозните излязоха. Подариха ни по един нан, който изядохме седнали на някакъв полусрутен зид, в мига, в който залязващото слънце покриваше със златно и алено снеговете на Кинуарския Кайлаш.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional