Свободата днес и тук 16 Август 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част осма: Нако

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Eдвин Сугарев

Събудих се рано сутринта в просторната стая на – както се оказа по-късно – най-скъпото и лусозно лодже в Нако. Бяхме привършили предишната вечер с дълги разговори на свещи в тибетското ресторантче – токът в тези селца е нещо твърде несигурно: ту го има, ту го няма. Оставих Ралица да си отспива и излязох на верандата: гледката беше фантастична, селото отчасти тънеше в мъгла, в която се провиждаха смътно плоските покриви и високите по 5-6 метра стълбове с молитвени флагове, които стърчаха пред всяка къща. Имаше нещо странно и призрачно в този пейзаж, в който близкия план бе смъглен, а над него се очертаваха седемхилядни върхове, огрени от утринното слънце. Реших, че е идеалното време за разходка, грабнах фотоапарата и тръгнах да скитам.

Лоджето беше близо до изкуственото бъбрековидно езеро, около което е разположено селцето. Заобиколих го; изкачих се на един близък баир, целият пресечен от молитвени стени[1] и обкичен с тарчани[2] – оттам имаше чудесна гледка към цялото село, направих няколко снимки и се спуснах обратно. Влязох в селото и стигнах до едно място, където се строеше нова и сякаш по-модерна сграда – строителите вече се бяха събрали, а жениците им току-що им бяха донесли закуска: ядяха цампа[3] и нанове[4], пиеха чай, седнали направо на земята – и ме поканиха със знаци да споделя това удоволствие. Отказах и ги попитах къде е гомпата[5]. За мое учудване те посочиха съседната сграда – ниска къща с варосани бели стени и без прозорци. До нея наистина се издигаше молитвена стена, но вратата беше заключена с тежък катинар – и нямаше и помен от яркочервената глина, от която според Ралица трябваше да е изградена гомпата. Не, не е това – казах си и продължих.

Шмугнах се в тесните улички на селцето, разделящи колоритните къщи, изградени в тибетски стил – обширни, най-често на два етажа, с плосък покрив, покрит с разкривени дънери и питки суха говежда тор – основното гориво през зимата. Досами дуварите бяха оградени малко открити обори, от които надничаха кози и якове. Стигнах до една висока къща с веранда, боядисана в типичните за будистка гомпа орнаменти, на която бе опряна една от тези странни стълби, използвани тук – с плитки стъпъла, вдълбани в цял дънер. Събух си пътъците на входа (задължително изискване при влизането във всички храмове в Индия) и се вмъкнах под ниския свод. Открих една дузина монаси, които пиеха чай и ядаха цампа – но нямаше и следа от молитвени помещения: очевидно мястото беше нещо като монашеско общежитие. Продължих нататък, като се придържах към брега на езерото – и стигнах обратно в лоджето.

Ралица вече се беше излюпила от спалния си чувал – заварих я в една открита палатка, разположена точно срещу лоджето. На палатката беше закачен с безопасни игли груб картонен плакат, на който пишеше “Travel Agency”. Имаше стол и маса, плюс няколко брошури – с което аксесоарите на агенцията се изчерпваха. Ралица обаче преговаряше съвсем сериозно с момчето в палатката – и накрая постигна споразумение да ни разходи из всички интересни места в селото срещу 125 рупии.  

Момчето се оказа читаво – наистина знаеше всичко за Нако. Попита ни как ни се вижда селцето – и след като изразихме възхищение от живописните къщи в тибетски стил, ни посочи с тъга няколко нови сгради с тенекиени покриви. “Това са нови лоджета” – каза той – “все по-често ги строят – и те загрозяват всичко. Не сме съгласни тези нови сгради да развалят селото ни. Хората идват тук заради истинските неща, а не заради туристическите удобства.”

Прав беше, този млад консерватор от Нако. Не само Нако, но и целия регион се беше цивилизовал твърде бързо – в сравнение с това, което помнех отпреди 12 години. И тук вече се бяха появили не само лоджета и ресторантчета, но и дюкянчета с туристически стоки – странен напредък за едно село, славещо се със своята недостъпност. Всъщност то стои на километри над основния път, който свързва Реконг Пео и Каза; до него се стига по стръмен черен път и е най-високото селище в Кинуар – разположено на 3600 метра надморска височина. Няколко месеца в годината това място е практически недостъпно: през зимата хората се оправят сами, както могат.

И въпреки всичко цивилизацията беше долазила и дотук. Свидетелство за нейното присъствие беше и нощното осветление в селото: по кьошетата се издигаха стълбове с неонови лапи, които разбира се не разчитаха на тока – над всяка лампа беше прикрепен слънчев панел.

Момчето ни поведе право към езерото, покрай което вече бях минал. Оказа се, че това било свещено езеро, защото край неговите води медитирал Падмасамбхава, или “роденият в лотус” – будистки монах, почитан като “втория Буда”, който през осми век пренесъл Ваджраяна[6] в Бутан и Тибет. Каза ни, че много поклоници правели кора[7] около езерото, и това имало наистина благодатно въздействие върху тях. Езерото беше наистина впечатляващо с изумрудените си води, отразяващи оклоните дървета и самото село, издигнато стръмно над него.

Отведе ни право там, дето вече бях ходил. Ключът за посочената от строителите “гомпа” се оказа в джоба му – оказа се, че това е мъничък храм с голям молитвен барабан и излинели стари стенописи, от които за съжаление не се виждаше вече почти нищо. Продължихме покрай езерото и стигнахме до друга малка постройка, за която по никакъв начин не бих могъл да предположа, че съдържа нещо сакрално – изглеждаше по-скоро изоставена. Тук – каза ни нашия гид – се пазели “стъпките на Падмасамбхава”. Стъпки в скалата, имал предвид. Веднъж – след дълга медитация край езерото – стъпалата му се отпечатали върху крайбрежните скали.

Стъпките на Падмасамбхава беше кажи-речи единствената забележителност в този храм. Бяха положени в ниша под неговата статуя – отпечатъци от ходила върху черен вулканичен камък. Запитах се дали си вярват, че тези стъпала са отпечатък от живо човешка плът. Очевидно си вярваха – дългата молитвена стена от изящно издълбани къмъни потвърждаваше тази вяра.

Освен това – бихме могли да предположим, че следите са оставени не от физическото, а от менталното тяло на Падмасамбхава. Той всъщност е практическия основател на тибетския будизъм – и една от върховните фигури в тибетския пантеон.

Прочее това не е единственото място, където е оставил следи върху скала – не стъпала, а отпечатък от самото му тяло има в прочутия манастир Паро Такцанг или „Гнездото на Тигъра”, построен на стръмна скална стена на около 500 метра над долината Паро в Бутан. Смята се, че будисткия бодхисатва е прелетял до там, носен от тигрица, която всъщност е била неговата съпруга Йеше Цогял – една от петте му основни съпруги, известни още като дакини[8] на мъдростта.

Спомних си покрай това за Пуктал гомпа – манастирът в Занскар, построен върху отвесна скала – около голяма пещера, за който също се смята, че е била обиталище на Падмасамбхава – в самата пещера беше изградено нещо като малко храмче и там като че ли също имаше негови отпечатъци.

Продължихме да се промъкваме през тесните улички на селцето; къщите често се свързваха една със друга над главите ни – и минавахме под ниски сводове. Чак като стигнахме до съвсем отдалечения му край, видяхме манастира. С глинени стени, боядисани в тъмночервено, с висок стълб, обкичен с пъстри молитвени флагове – и ниска порта, над която се вееха къси перденца, той впечатляваше със своята естественост и автентичност – сякаш беше израсъл направо от земята. Около него имаше още няколко занемарени сгради и навеси с бели чортени[9] - но основната със сигурност беше грижливо поддържана.

Знаехме предварително, че не може да се снима. Ралица се надяваше да сварим момент, в който във храма няма никой – но, уви – нямахме късмет. (Затова и снимките от самия храм, които виждате тук, не са наши, а на други трекери, имали по-добър късмет.) Събухме си обувките и влязохме – и се изправихме пред неколцина монаси, които режеха стъкла. Учтиво изметоха купчините стъкълца пред входа, за да не се порежем, но щом влязохме, продължиха да си ги режат. В храма бе сумрачно, но през отворената порта влизаше все пак светлина – виждахме ясно стенописите и бихме могли да ги снимаме. Ралица го удари на молба, но монасите бяха непреклонни.

В дъното бяха струпани няколко статуи, грубо издялани и с позаличени следи от боята, с която са били боядисани. Двете странични стени обаче бяха впечатляващи – на тях бяха нарисувани колела на живота[10] – всяко от които няколко метра в диаметър. Никъде не бях виждал толкова големи, а и фреските очевидно бяха добре реставрирани – и гледката беше наистина впечатляваща. Мислено си представих как тези колела се въртят – и как описват съдбовните си кръгове между раждането и смъртта – и между рая и ада. По-късно – чак в Кейлонг – си спомних за тези колела – и написах следното стихотворение:

Колелата на живота върху двете стени

на старата гомпа в Нако

Сигурен съм

че с по-внимателен поглед

бих могъл да видя как петелът свинята и змията

се гонят в кръг

как се търкалят сезоните в човешкия живот

как азът се въздига на мястото на ада

 

Не знам само какво правя аз помежду тези две колела

все по-бясно въртящи се отникъде към никъде

 

Може би съм колесничар на живота си

както Кришна е бил колесничар на Арджуна

Може би някаква спотаена същност в мен

се опитва да разкаже приемането на целостта

на този тревожен

колебаещ се аз

не по-реален от фенер в мъглата или мехурче в бистър извор

Помотахме се още малко с надежда да открием възможност за някоя потайна снимка, но уви – наблюдаваха ни дискретно, но достатъчно зорко. Излязохме и се сбогувахме с момчето от травел агенцията – беше дошла да го дири жена му – изключително красива, с тибетски черти и бебе, метнато като раница в цедилка на гръб.

Точно под манастира имаше нова, богато украсена с най-различни орнаменти сграда. Попитахме и това ли е манастир – оказа се, че не е, било резиденция на Далай лама. Бил дошъл, когато приключила реставрацията на основния храм, известен под името Лодзава Лакханг. После разбрахме, че това си е просто традиция в будистките части на Индия – навсякъде, където отива Далай лама, строят резиденция, за да го посрещнат.

Помотахме се още малко, направихме снимки на храмовете и резиденцията отвън – и поехме обратно през селцето. Беше изключително живописно – на кръстопътищата, където малките улички се съединяваха, се издигаха чортени и купчини с молитвени камъни; срещнахме неколцина старици, очевидно прехвърлили оседесетте, които бодро се качваха, нарамили огромен сноп съчки; малки дечица се скупчваха около нас с викове: “Pen, master! Give my a pen! Chocolate!” По незнайна логика винаги искаха от нас тъкмо писалки и шоколад – очевидно тава бяха въжделените им предмети.

Прибрахме се в лоджето само колкото да хапнем набързо – бусът – ако имахме късмет – трябваше да пристигне следващата сутрин. Имахме още цял следобед за Нако.



[1] Молитвена стена – дълга каменна стена, най-често висока около метър и половина, изградена от камъни с гравирани върху тях мантри. Молитвените стени са най-често около будистките храмове и превалите, където будистите оставят своя молитвен камък, за да бъдат защитени по своя път.

[2] Тарчаните са дълги въжета, на които се окачат разноцветни молитвени флагове, изписани с мантри или фрагменти от будистките сутри – те се опъват по височините, над превалите или на свети места – на специално издигнати колове и на-често – между съседни височини; някои от тях – примерно тарчаните над Ле, са дълги повече от сто метра. Смята се, че като духа вятъра и вее флага, се осъществява нещо като изричане на сакралната фраза, изписана на него; същата роля имат и молитвените флагове, издигнати на високи колове пред всяка къща в региона.

[3] Цампа – препечено овесено брашно, основна храна в Хималаите. От нея правят гъста каша или нещо като тесто, което се яде сурово.

[4] Местният хляб – кръгли тънки питки, които се пекат, залепени за стената на големи глинени съдове, в които е накладен огън.

[5] Будистки манастир.

[6] Буквално означава “Диамантената колесница” – будистка школа, спадаща към махаянисткия будизъм, разпространена в Тибет, Сиким, Бутан, Монголия, Бурятия и др.

[7] Поклоническа обиколка на свещено езеро или местност. Най-прочутата кора е около свещената планина Кайлаш.

[8] Дакините са тантристки божества, изражения на женското начало в Буда-природата. На тибетски език се използва се използва думата Кандрома - буквално „Тази, която прекосява небето”.

[9] Чортените са мощохранилници – или пък съдържат в себе си барабан с пергамент, върху който са изписани молитви. Представляват малки обли куполи с конусовиден връх, който символизира свещената планина Кайлаш. Същото впрочем представляват ступите, които обаче често са доста по-големи.

[10] Колелото на живота е визуален символ на самсара в тибетския будизъм – и изобразява веригата на ражданията и смъртта под формата на колело, което винаги е в движение. Тази верига може да бъде прекъсната от постигането на нирвана – сиреч духовно просветление.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional