Свободата днес и тук 22 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част девета: Първият превал

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Целта не следобедната ни разходка вече не беше Нако. Решихме да се изкачим до превала, който се възвисяваше над селото – не особено висок, вероятно малко над 4000 метра – за да видим как реагират организмите ни на височината.

Всъщност първоначалния план беше да станем в Нако два или три дни, да тръгнем рано сутрин и да прехвърлим превала, като се спуснем до някакво диво селце от другата страна, където Ралица беше ходила и твърдеше, че било съвсем автентично и имало стара гомпа; да пренощуваме там на палатка и после да пресечем реката с тъй наречения “тролей” – всъщност нещо като малка платформа, закачена на едно въже, по което се изтегляте на ръце до острещния бряг.

Виждал бях такива на много места, често на страховита височина и над още по-страховити води, но никога не бях се качвал – идеята да се пресече река на такава миниатюрна платформа и без всякаква осигуровка изглеждаше определено вълнуваща. Отказахме се обаче, тъй като целта на това пресичане беше да вземем на връщане буса за Нако, а се оказа, че той вече минава съвсем от другаде.

Пътят се виеше нагоре, между молитвени стени и чортени – един от тях беше доста висок и с нещо като малко тунелче през него, през което минаваше пътеката. Стигнахме до едно малко езеро, вероятно също изкуствено – и след това пътят се устреми стръмно нагоре. Много отдавна не бях правил такова изкачване и усещах как се задъхвам – и не след дълго време трябваше да спирам на всеки двеста-триста метра за кратка почивка.

Това обаче е нормално – за щастие никакви признаци на височинна болест нямаше. Тя е напаст, за която няма лек – единственото спасение е да се обърнеш и да се спуснеш надолу (ако можеш, разбира се). Иначе следва нетърпимо главоболие, отпадналост, повръщане – и ако човек упорства, всичко това може да завърши с летален изход. Друга дребна подробност е, че почваш да откачаш. Веднъж видях един такъв японец в долината Гокьо в Непал – изглеждаше напълно луд, беше изпаднал в еуфория и ни обясняваше, че току-що е изкачил Чо Ою (осемхилядник, който наистина изглеждаше само на крачка, но всъщност беше на повече от десет километра – и на самата китайска граница).

При това височинната болест не зависи много-много от опит и тренировки – някои я имат, а някои не. През 1999 г., когато с Ники Генов изкачихме шестхилядника Сток Кангри (или Канг Ла Ча, висок 6153 м.), с нас беше и една опитна алпинистка, която обаче изпита първите признаци на височинната болест по средата на щурма към върха. Спряхме, поговорихме и тя направи единствено възможното – върна се надолу.

Някъде след три часа вече бяхме под самия превал. Пътеката стана още по-стръмна, но стиснахме зъби и се заизкачвахме – струваше ми се, че все пак спазваме добро темпо. След двайсетина минути вече бяхме горе – гледката наистина си заслужаваше. От едната страна се виждаше Нако като на длан – съвсем смалено и дълбоко под нас, а от другата – безкрайна поредица от преливащи се ридове и далечни върхове, докато долу, право под нас, се извиваше Сатлъч. Дори тук, на тази височина, цъфтяха буйно някакви храсти, вкопчани направо в голите скали.

Духаше ужасно – нещо обичайно за превалите. Над самото било бяха опънати тарчани – пътеката минаваше право под тях – бяха се извили на дъга и плющяха шумно под вятъра. Прислонихме се в една скална ниша и постояхме десетина минути, после поехме обратно.

Малко под върха забелязах, че някой друг се спуска надолу. Настигна ни твърде бързо – беше монах, загърнат в червената си роба и с голяма чепата тояга в ръка – спускаше се по джапанки по каменистия път. Спря за минута до нас, поздрави ни учтиво – и продължи. Беше поне на шестдесет години, но мускулест и жилав. Спускаше се със скорост, която беше наистина смайваща. Някога бях известнен с умението си да се спускам бързо по пътеките, но дори и в най-добрите си години не бих могъл да се сравнявам с това ходене. Бяхме още високо на хълма, когато той се изгуби между молитвените стени под нас. И това с джапанки!

Вечерта решихме да сменим ресторантчето и отидохме в едно съседно, разположено на горния етаж на съседното лодже. Сбъркахме – трябваше да чакаме цял час, докато ни приготвят манджите – и те се оказаха буламачи. На голяма маса в дъното неколцина местни разпиваха с бира и спореха шумно за нещо си; до нас се настани двойка руснаци, които веднага попитаха за пиене. За мое учудване се оказа, че селското кръчме разполага и с концентрат – донесоха им уиски във водни чаши. Е – индийско усики, което е по-зле и от някогашната “Златна котва”. Руснаците обаче си го изпиха с удоволствие.

На следващата сутрин станах рано, за да направя една прощална обиколка из селцето. Обходих и няколкото дюкянчета, за да намеря въже – не биваше да разчитаме на късмета при прикрепянето на раниците върха покрива на бусовете. Седнахме на терасата на нашето лодже в очакване на буса, който трябваше да ни откара до Табо – където беше най-прочутия будистки манастир в долината Лахул и Спити.

Точно срещу нас направо на земята седяха няколко жени с традиционните местни дрехи – опитах се да ги снимам, но те извръщаха лица, игриво правеха идиотски физиономии или просто ме проклетисваха. Най-накрая бусът дойде, изкатерих се на покрива, вързах раниците с въжето и се вмъкнах вътре – слава богу, този път имаше места за сядане.

Този път пътуването беше относително кратко – само около четири часа, но пък не по-малко емоционално. Пътят минаваше през един превал, издигащ се почти отвесно над Сатлъч, като на много места шосето беше просто вдълбано в скалата, а при безкрайните завои на 180 градуса все ни се струваше, че нещастната раздрънкана машина просто няма да издрапа и ще се разпадне. Но издрапа – имаше и няколко “скокчета” през разбития от пороите път – по-малки от този по пътя за Нако, но също доста впечатляващи. Три млади израелки, току-що отбили военната си служба – и поради това екзалтирани от свободата си, при всяко драматично разтърсване на буса скандираха “Спити! Спити! Спити!” – сиреч името на този дистрикт, към който отивахме – и ръкопляскаха на шофьора. И наистина си беше за ръкопляскане това, което правеше.

Най-сетне минахме през превала и се спуснахме в Спити. Пейзажът се промени, формите му се заоблиха, около нас се виждаха сипеи, оцветени по невероятен начин с всички отсенки на жълтото, кафявото и сивото. Редуваха се със склонове, покрити с черни вулканични скали. Отвреме навреме виждахме обширни пространства, покрити с пясъчни кули, изваяни в песъчливите скали от вятъра и дъждовете, често с отромен камък, застинал като по чудо на тънкия им връх. Съвсем като тези в Мелник, само че много повече и много по-големи.

Разбира се, не ни се размина без прословутия “лънч тайм”. Спряхме в едно затънтено селце – пред някаква просторна, но изключително мърлява дааба[1] – и похапнахме прекрасно с куп чапати[2], леща и люта индийска трушия. Привечер стигнахме Табо – сенките вече се бяха издължили, светлината пилееше странни отсенки по величествените хълмове около селцето. Помъкнахме с усилие свръхтежките си раници и след стотина метра намерихме прекрасно лодже – при това снабдено с интернет, за наше велико учудване.



[1] Евтина гостилница, понякога в голяма палатка или под шатра, понякога в закрито помещение.

[2] Чапатите приличат на нановете и се пекат по същия начин, но се правят от тесто, което не бухва, и са много по-тънки.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional