Хаити: две години след земетресението още няма надежда за връщане към нормалния живот

Порт-о-Пренс, 11 януари  

Две години след земетресението в Хаити, при което загинаха най-малко 200 000 души, хиляди хора, останали без дом, все още живеят в лагери без никаква надежда един ден да се завърнат
към нормалния живот.
    Облика на Порт-о-Пренс не се е променил много след ужасното земетресение с магнитуд 7, което на 12 януари 2010 г. опустоши столицата на Хаити и няколко града и остави на улицата над един
милион души.
    В столицата започна изпълнението на правителствена програма за завръщане на останалите без дом в кварталите, в които са живели. Очаква се тази година тя да набере скорост. Премиерът Гари Конил обяви изграждането през 2012 г. на над 3000 жилища, в  които да се преместят хората от временните лагери.
    Според статистиките на Международната организация по миграцията много бежанци са напуснали лагерите, но в тях остават  още стотици хиляди. Като в лагера, направен в увеселителния парк Света Тереза от Петионвил (източно предградие), където над 2500 души живеят натясно при нечовешки условия.
    "Пристигнах тук в 6 часа вечерта, малко след земетресението, с децата си, неколкомесечната си дъщеря на ръце и нищо друго. Всичко остана под развалините", спомня си 28-годишната Валери
Луасо.
    Приседнала на една стеничка на входа в лагера, където се издигат няколко десетки избелели брезентови палатки и бараки от парчета ламарина, Валери и 3-годишната й дъщеря Келида, настанила се в краката й, хвърлят безразлични погледи към автомобилното движение на съседния булевард. За Валери всички дни са еднакви. 
    "Нямам никаква надежда за промяна, но докато има сол и вода . . .", казва първо Валери. После променя мнението си. "Моята надежда е Господ. А не държавните ръководители", допълва тя
примирено.
    Чувството е много познато в този лагер, където останалите без дом се чувстват забравени, въпреки дошлия на власт миналата година нов президент на Хаити Мишел Мартели.
    В парка, хлапета подритват стара топка, други по-малки, боси  и полуголи, тичат край мръсните канавки, в които се събират отходните води и всякакви други отпадъци.
    Прегърбен над стара шевна машина, на която цял ден натиска педала, Алфред Луи Еде, наричан Бос Де, се бори за  препитанието  си. Усмихва се с беззъбата си уста. Той е единственият шивач в лагера и не знае кога ще може да го напусне.
    "Да си тръгна? Това не е мой проблем", отговаря рязко той и изтъква, че се справя благодарение на тази шевна машина от едно време.
    "С този занаят си отгледах децата, те вече са последен клас и могат да се справят сами", отбелязва гордо Бос Де, който търси  помощ от неправителствени организации за хората на негова възраст, над 60-годишните.
    Обитателите на парка тънат в мизерия, скрити зад стени, които с нищо не подсказват за съществуването на тази малка общност в сърцето на Петионвил.
    "Може би заради това сме забравени, не сме на показ като другите. Никой няма да ни види, но ние оцеляваме", заяви шивачът, който успя да намери помощ и медицински грижи за шейсетгодишните в лагера от неправителствената организация Елпаг.
 

(БТА)