Свободата днес и тук 17 Февруари 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част дванадесета: Данкар

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Преди да си легнем, питахме съдържателя на лоджето как можем да хванем бус до Данкар Гомпа. Можело в десет сутринта, каза той, само че бусът не спирал в гомпата, а на основния път – в едно малко селце под нея – и трябвало да мааме осем километра нагоре по хълма. Знаехме за това отклонение, разбира се, но се надявахме да оставим раниците си някъде в селцето и да се качим без багаж.

Оказа се обаче, че нашият съдържател бил имал по-добра идея. Той също щял да пътува до Данкар –  и ни предложи да наемем съвместно такси, което да ни закара дотам. (Естествено, за таксита и дума не можеше да става по тези места – просто някои обитатели имаха джипове и микробуси, които изпълняваха и тази функция.)

Колко – попитахме предпазливо, знаейки официалните тарифи на тъй наречения “синдикат на превозвачите” – една мафиотска организация, която преживява, като скубе западните туристи по тези труднопроходими места с несигурен локален транспорт – като спокойно могат да ви поискат за стотина километра две-три хиляди рупии. О – каза чичото от лоджето – не било скъпо. По 150 рупии на човек. Стиснахме си ръцете и се уговорихме да тръгнем много рано.

В щест сутринта бяхме на линия – и със стегнат багаж. Таксито обаче го нямаше никакво. Съдържателят обясни, че неговият човек чакал да се появи буса от Каза, за да разбере дали пътят е проходим. Почерпиха ни с нанове и чудесен зелен чай с мляко, настанихме се в гостната на лоджето и зачакахме.

След повече от два часа шофьорът най-сетне се появи – с толкова микроскопично бусче, че в първия миг решихме, че е абсурд да се поберем с огромните си раници в него. Бусът бил дошъл, пътят бил проходим – каза той и почна да ни натъпква в бусчето. Сместихме се някак си на задната седалка, притиснати отвсякъде с багажлъци – но все пак значително по-комфортно от досегашния ни опит с локалния транспорт.

Този път пътувахме кратко – някъде около три часа. Тръскахме се пак по черен път, сред странен жълтеникав пейзаж, изпълнен с каменни кули и разядени от стихиите пясъчници. Опитвах се да снимам, ама къде ти – снимките не могат да предадат и една десета от магията на тези планински пътища. Тъй де – няма как да вземеш Хималаите със себе си у дома. И няма как пълноценно да споделиш преживяванията си – освен чрез словото.

Стигаме разклона и започваме да се изкачваме към Данкар. Пътят е стръмен и се вие в остри гърчове – но е добър, непокътнат от пороите, на места даже асфалтиран. В един миг между хълмовете виждам гомпата – гледана отдалеч, тя е наистина сурова и драматична гледка – с разядените пясъчни кули и манастира, сгушен между тях – под тъмносиньото небе, огрян от яркото слънце. Стигаме до един широк завой преди гомпата и спираме – дотук сме. Разплащаме се с шофьора и се сбогуваме с нашия спътник – оказва се, че той щял да остане само за пуджата в манастира – и всъщност именно затова е бил целия път дотук.

Първо трябва да намерим място за спане – и да се отървем от раниците си. На площадчето има нова гомпа, а под нея – голяма сграда, прилична на общежитие. Отиваме там и се оказва, че това е лоджето на Даркар гомпа – пълно е с хипари, които сърбат чай и пушат саморъчно свити цигари, щедро ухаещи на трева. Питаме за места и се оказва, че все пак има две свободни стаи – но ни казват някакви невероятни за такова място цени, поради което им теглим една майна и тръгваме да търсим подслон в селото, разположено от пътя надолу по склона.

Още при първите няколко къщи се натъкваме на несръчен надпис върху една от стените: “Homestay”. Спускаме се по тясна пътечка и се вмъкваме в отворената врата: тук къщите са строени на толкова стръмен склон, че отгоре се вмъквате през нисък свод под самата стряха, а отдолу къщата се извисява на два или дори три етажа – като вътрешните помощения се опират върху изгърбената скала. Показват ни стаята за гости – спартанска, но пък чисто и приятна. И подът, и стените са измазани с кал, таванът се състои от преплетени пръти, покрити незнайно със какво, а прозорецът ни гледа към плоския покрив на следващия етаж. Разбира се, такива глезотии като баня изобщо няма, а тоалетната е на двора – обширна постройка с голям куп пръст и лопата в нея – след ползване сипваш две-три лопати в дупката. Но цената е приемлива и се нанасяме.

Хвърляме всичко, вземаме фотоапаратите и отпрашваме към манастира. Преди да тръгнем, го съзерцаваме от покрива на къщата – изглежда грандиозен – като средновековен град е. Всъщност обаче манастирските помещения обхващат само малка част от него – останалото са къщици, вкопчили се сякаш с нокти между страховитите скали: горната махала на селцето, иначе известно под името Сичилинг.

Данкар гомпа – освен че е встрани от основния път между Табо и Каза – е и доста високо над долината – разположен е на 3 894 м. височина. Всъщност Данкар е била столицата на малкото кралство, което владее долината Спити между 12 и 17 век. Самият манастир е изграден от династията Ноно – първите владетели на Спити. Известен е още като Ла-Од-Па гомпа – на името на прочутия лама Ла Од, роден през 1121 г. Ла-Од-Па всъщност означава “последователите на Ла Од”.

Манастирът е обявен от Международния валутен фонд за една от стоте най-застрашени културни забележителности в света. В момента се реставрира – и това е причината, поради която по-голямата част от помещенията му са недостъпни за посетители. Монаси също почти няма – всъщност основната част от тях – около 150 души – обитават новата гомпа в селцето под манастира. Всички са от школата Гелуг-па[1] – или “жълтокапците”, както ги наричат понякога – заради ритуалните им жълти шапки с гребени, които носят по време на церемонии.

По пътя към манастира срещаме бял лама, облечен в традиционните за Гелуг-па дрехи – и заобиколен от ято пърхащи наоколо поклонници. Питам се дали не е същият, който някога срещнахме с Ники в Табо. Поздравяваме го пътьом и се вмъкваме между зъберите, върху които е изграден манастирът. В пясъчника са издълбани дълбоки пещери – вероятно служили някога като убежища за отшелници. Дълбани са обаче направо в отвесните склонове – тъй че без стълба не може да се стигне до тях. Високо в небето над нас плющят тарчани, огромни черни гарги се вият край тях.

Вмъкваме се в гомпата – по една  стръмна стълба, която ни извежда в малка зала, с грубо зографисани глинени стени – и до нея едно малко помещение, буквално колкото да се съберат няколко човека в него – с няколко танки по стените и скромен олтар с месингови лампи. До входа – от тавана виси препариран овен с неизвестни функции – може би остатък от някакви стари ритуали на бон-по[2], религията на предбудистки Тибет – която се е вплела в днешните будистки ритуали?

Измъквам се навън – докато Ралица остава вътре да разпитва къде е всъщност истинският манастир – защото не може да повярва, че посещението ни ще се изчерпа с тези две-три схлупени помещения, в които вече бяхме. Всъщност истината е, че не са само те – манастирът е разпръснат на малки капели по околните скални ръбове. Качвам се до една от тях, която си спомням от предишното си идване – само че е затворена с огромен първобитен катинар. Но гледката от скалата, върху която е съградена, си заслужава – под мен реката блести сребърна под слънцето, разпиляна на десетки ръкави, а в далечината се виждат заснежени върхове.

Връщам се пак обратно и се оглеждам – Ралица пак я няма. Решавам, че няма как да се загубим в селце, което няма дори и една улица – има само стръмна пътека, около която са накацали тибетските къщици с високи по няколко метра молитвени флагове пред всеки вход. Качвам се нагоре – няма жива душа, всички обитатели вероятно са по мъничките си обли нивици ниско под селото, пръснати покрай речния бряг. Буквално всяка педя земя, до която може да се докара вода, тук се обработва – от високото тези нивици изглеждат малки като детска длан.

Срещам две малки момичета, които си играят в прахоляка под една полуразрушена къща. Гледат ме недоверчиво, но не бягат. Снимам ги и им давам банкнота от десет рупии да си купят “чоколейд”. За миг-две я разглеждат невярващо, после хукват с весели крясъци надолу.

Продължавам нагоре и стигам до голяма полуразрушена сграда, чиято врата, скована от излинели от времето дъски, зее отворена. Вмъквам се вътре – тъмна е, само през някакви дупки в покрива прониква светлина. Промъквам се през свързани едно с друго помещения, качвам се по вдълбани в пясъчника стъпала. Накрая стигам до отвор, към който води паянтова дървена стълба. Качвам се и излизам на просторен покрив, пробит на много места и с ритуално украсени колове в четирите си края. Чудя се какво ли ще да е това – а после се оказва, че това била крепостта на някогашните крале на Спити.

Сградата е на самия връх на скалите, върху които е изградена гомпата. Всъщност има и едно малко помещение, кацнало малко встрани – като гнездо – на върха на една скала. Стигането дотам е проблематично, защото се върви по изронената стряха на основния покрив и в един момент трябва просто да прескочиш – но някак си се справям. Тъкмо в този миг се появява и Ралица – но за нея подобен скок е рискован – тъй като има скъсан минискус. Връщам се обратно, за да предотвратя евентуални опити.

Покривът е позицията, от която можем да видим какво има от другата страна на скалния рид. Продължава долината на Сатлъч, като реката се е разстлала на стотици метри ширина и на безброй ръкави. Точно под нас долината се разклонява – в едното разклонение тече мощен приток, също разлян на безброй ръкави. Точно над него се издига висока скална стена, чиито пластове са драматично нагънати от някакъв чудовищен магмен гърч.

Спомням си този праяг[3] - това е началото на Пин Вали – една много красива долина, която е и краен пункт на един от тежките трекове в Хималаите – от Реконг Пео до това устие – за около седем дни и през високи над 5000 метра превали. При идването с Ники се вмъкнахме в тази долина – и пропътувахме, докъдето можеше да се стигне с джип – всощност до едно наистина първобитно селце с голяма, но наполовина изгоряла гомпа. Самата долина пък се е запечатала в паметта ми като едно от най-красивите места в Хималаите.

Зяпаме и си бъбрим, провесили крака от глинения покрив. по едно време забелязвам, че в дъното на долината под нас се събират облаци. “Ще вали” – казвам, обзет от лоши предчувствия, защото тук всеки сериозен дъжд може да те блокира за часове, а понякога и за дни наред. “Глупости, ще вали...” – отговаря Ралица – “Тук не вали никога.”

Тя обаче се оказва лош пророк. Помотаваме се още малко и се връщаме обратно. Отиваме до лоджето на новата гомпа – сядаме на една маса върху плоския покрив, поръчваме си чай и далбат[4] – единствената манджа, която можели да ни направят, тъй като готвачът им го нямало. Междувременно небето се е смрачило, над гомпата се натрупват тежки облаци – и скоро почва да вали. Скриваме се вътре – в някакво полутъмно помещение, в което са изложени тибетски ритуални маски, направени от папие-маше. Чакаме близо час да се сготви далбатът – и междувременно се опитваме да разберем как можем да си осигурим някакъв транспорт, който да ни смъкне до основното шосе утре сутринта. Разговаряме с неколцина лами, които са се подслонили под една стреха на площадчето пред гомпата – оказва се, че било имало и манастирски джип, един от тях издирва шофьора и започваме да се пазарим – накрая се разбираме за огромната сума 800 рупии – и то евентуално, ако нямал други задължения. Накрая дочакваме въжделения далбат, хапваме и се прибираме под дъжда към нашия хоумстей – вече е късен следобед, а дъждът вали ли, вали.

И не само че вали, ами и се усилва. Започват да тътнат гръмотевици, ярки светкавици осветяват мрачния хоризонт. Стана тя, каквато стана, казваме си. Няма особен смисъл да стигаме до основното шосе, ако се окаже, че пътят е срутен и няма да има бус – а май така се очертават нещата. Но нищо – утрото е по-мъдро от вечерта.



[1] Гелуг-па – школа в тибетския будизъм, основана от Дже Дзонкапа и характерна със силния си акцент върху учението за пустотата, залегнало в идеите на индийския философ Нагарджуна, живял през ІІ век. Гелуг-па е и школата, към която принадлежи Далай Лама – и която е сруд основните в Тибет от 16 век насам.

[2] Бонпо – или религията бон – предбудистките вярвания и ритуали в Тибет, разпространени между ІV и ІХ век и отчасти запазени и до днес – като в тях има и определено шамански елементи. По късно част от бонските религиозни практики са били асимилирани от ритуалната система на тибетския будизъм.

[3] Праяг – мястото, където се сливат две реки. Хиндуистите често градят храмове на местата на сливането им.

[4] Далбат – ориз с леща, много популярно ястие в цяла Индия.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional