Свободата днес и тук 15 Август 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част тринадесета – Реминисценция: Мълчанието на Данкар гомпа

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Утрото не се оказа по-мъдро от вечерта. Продължаваше да вали тихо и напоително. Стръмната пътечка към входа на нашия “Stayhome” се беше превърнала в хлъзгава кал – трябваше да си вземем щеките, за да издрапаме до основния път. Отидохме на разузнаване до манастирското лодже – на площадчето отпред имаше някаква камионетка – издирихме шофьора и го питахме каква е хавата по пътя. Отговорът беше обезнадеждаващ: шосето между Табо и Данкар било срутено – бусове не минавали и нямало да минават. Попитахме кога според него ще го оправят – шофьорът примирено  вдигна рамене – божа работа.

Разпитахме за манастирския бус, с който имахме уговорка да ни свали до централния път – уви, и на това не можехме да разчитаме. Бил заминал още вчера – за да закара някакъв бял лама до Каза. Очевидно белият лама беше същият, който срещнахме на път към гомпата.

С увесени носове седнахме в лоджето и си поръчахме чай. Имахме две възможности – или да останам тук в очакване да се оправи времето – или да нарамим раниците и да извървим пеша осемте километра до основния път – пък там каквото сабя покаже.

“Явно все пак и тук вали” – отбелязах аз. “Това никога не ми се е случвало” – възрази Ралица. “Изглежда тази година мусонът е прехвърлил планината.”

Не беше ми се случвало и на мен. По време на пътуването с Ники Генов времето беше бистро и чисто – нямаше нито едно облаче. Нямаше лодже, нямаше и туристи. Имахме чуството, че сме накрай света – и това, коетго усещахме дори и с кожите си, беше мълчанието. Така и кръстих тогава пътните си бележки за Данкар: “Мълчанието на Данкар гомпа". Ето ги:

Данкар е пълната противоположност на Табо. Двайсетина километра надолу по реката пейзажът е наистина лунен, с наредени като стражи високи пясъчни конуси; върл черен път се вие право нагоре по склона на дефилето и след много завои манастирът щръква внезапно върху насрещните скали като разяден кътник на гола челюст. Гледката е сурова и величествена – непосредствено зад манастира се въздига дива скална верига, съставена от нагърчени и изгърбени пластове скали, едноименното и сякаш напълно пусто селце е разположено в основата на гомпата в дълбок и стръмен пясъчен конус, а някъде долу, много далеч, реката се разлива в безброй сребристи ръкави, обгръща пясъчни острови и бавно се влачи между финно надипления пясъчник.

Зарязахме джипа на километър от гомпата – нататък пътя се стесняваше и нямаше гаранции, че ще намерим място за обръщане.Направи ми впечатление тишината и особената пустота на това място – нищо освен грак на врани, нищо освен виещи се високо орли.В дворовете и по покривите на двайсетината къщи под гомпата не се мяркаше никой. Резките контури на гомпата се очертаваха на фона на наситеното тъмносиньо небе – цял грозд от сгради, буквално увиснали върху скалата. По-късно щяхме да разберем, че всъщност манастирът се помещава само в няколко от тях – останалите са просто къщи за живеене. Но в първия миг ми се виждаше невероятно някой да живее тук. Пространствата между къщите не можеха да се нарекат улици – това си бяха просто стръмни скали, на места с вдълбани стъпала, но на места изискващи сериозно катерене. В началото дори свърнахме по една полегата пътека, водеща към върха – дотолкова неправдоподобно изглеждаше да се изкачим направо между къщите.

На самия връх беше пълно с руини, неимоверно широки зидове, градени от камък и кал, сякаш слели се с рохкия пясъчник. Данкар гомпа е царство на ерозията, място, което постоянно се руши. Последното голямо срутване е било през 1989 г., предизвикано от изключителния зимен студ. Сякаш по чудо манастирът е оцелял цяло хилядолетие – гомпата е връсник на Табо, Алчи и Ламаюру и е сред най-старите в индийските Хималаи. Някога тя заедно със селцето под нея е била столица на долината Спити, после за кратко е била превърната в затвор. Според гидовете тук би трябвало да има 150 монаси – ние обаче не срещнахме нито един. И изобщо срещнахме много малко хора. В самата гомпа имаше двама послушници, които миеха маслените лампи – те ни въведоха вътре в тесен двор, насред който се издигаше висок пилон с пъстър набор от молитвени  флагове и от който се влизаше в лабиринт от стълби и тъмни коридори, докато се стигне до нещо като втори вътрешен двор, ограден със схлупени помещения. Беше наистина поразително – в тази обширна на пръв поглед гомпа имаше само мъничка библиотека с нисък таван, полусъборен ду-кхан и стая за главния лама /не по-голяма от затворническа килия/ – останалото бяха развалини и празни помещения. В библиотеката висяха няколко очевидно много стари танки, по стените имаше стенописи, част от тях –много стари и напукани, а част – сякаш току-що нарисувани с нещо като блажна боя. Под една от стрехите имаше череп на див козел с огромни рога, пободен на специален прът, върху който бе наметната и кожата му; очевидно в будистките манастири придаваха култова стойност на дивите козли – подобни рогати черепи видяхме поне на още десетина места.

Не се бавихме дълго в манастирските помещения. За разлика от Табо Данкар гомпа изглежда бе бедна отвътре, но изключително магнетична отвън. Случайно забелязах извити каменни стълби, водещи към една четвъртита постройка извън гомпата. Те ме отведоха до засводено предверие с тежка дървена врата, която за щастие не беше затворена с някой от масивните тибетски катинари – вместо него в халките нехайно бе пъхната някаква тънка клечка. Влязох – трябваше ми време за да свикна със сумрака – единствената светлина идеше от няколко отвора на покрива – прозорци във въздигнатата над него тясна кула. В квадратната стая нямаше нищо – но за сметка на това всички стени бяха покрити с ярки и изящни стенописи. Бяха очевидно много стари, на места напукани и олющени – но цветовете на бяха загубили ни най-малко свежестта си, а стилът беше много различен от тези в Табо. Липсваха геометричните стилизации и наслоените орнаментални вериги; тук имаше фрески с една централна фигура често почти в човешки ръст и пределно раздвижена – Дхяна буда, тарите, Ямантака, синият “медицински” буда, който може би неслучайно заемаше централно място – околностите на Данкар са известни със своите билки и ламите от цял Ладакх идват тук, за да ги берат за своите лечебни хапчета – малки кафяви топчета от смлени билки. Огледах с фенерче изображенията, оставени на милостта на всеки случаен посетител – нямаше имена и прободени със стрели сърца; очевидно варварите не бяха стигнали дотук.

Продължих скитанията си по стръмните пътеки между къщите. При много от тях покривът опираше в скалата, очевидно голяма част от помещенията бяха вдълбани в пясъчника. Някои от къщите просто “висяха” над дълбоки десетки метра пропаст. На един от покривите една жена къпеше дете на около три години – то беше застанало на самия ръб на покрива и може би трийсетина сантиметра го деляха от главозамайваща пропаст, следвана от бездънни пясъчни урви. Както навсякъде, така и тук покривът бе най-важното социално пространство в къщата. Архитектурно къщите в Лахул и Спити не са по-различни от тези в другите области на Ладакх или в Занскар – те следват общите приниципи на тибетската архитектура, продиктувани преди всичко от свирепите зимни студове. Къщите са най-чисто двукатни, долния кат е за животните, а горния за хората; стените са дебели, помещенията малки и ниски, свързани от широки коридори. Отвън къщите са измазани с глина и белосани, мъничките прозорчета са маркирани с широки тъмносини или тъмнозелени рамки. Две пространства обаче са най-обживени – покривът /през лятото/ и кухнята /през зимата/. Покривът е основното работно помещение – на него се плетат кошове, режат дърва, щавят кожи, тъчат платове. Той е сушилня и основен склад - както за основното гориво през зимата – оформените като питки и грижливо подредени животински изпражнения, така и за сламата, с която хранят добитъка. В случая с Данкар той бе и единственото пласко място, което можеше да бъде намерено.

Въпреки че около гомпата имаше двайсетина къщи и още толкова – под нея, ние срещнахме само няколко човека за близо половин ден. Всичко наоколо внушаваше страховита пустота – пейзажът, лишен от всякаква растителност, бе едновременно наситен със скали и пропасти – и пустинен. Ронещите се пясъци и техните свлачища допълваха чувството на самота и отчужденост: това място просто отхвърляше останалия свят; сякаш самият ландшафт бе потънал в дълбока медитация. Тишината и отчуждеността бяха основните присъствия на Данкар гомпа – представяхме си какво е да я видим на лунна светлина – за съжаление беше новолуние и поехме обратно.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional