Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ДИМИТЪР КОРУДЖИЕВ – МИСЪЛ И ВОЛЯ ЗА СМИСЪЛ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Вихрен Чернокожев

Хиперактивният литературоведски анализ е крайно неподходящ  подстъп към словото и делото на Димитър Коруджиев. Чувствителността, благородството на неговия живот, нравствената му култура, където „всичко обикновено е свещенно”, е толкова открита, че едва ли се нуждае от пояснения. За човека, който знае духовното си предназначение и помага други да не го забравят, едва ли са нужни думи върху други думи. Защото той не разказва своята история. Той е тази история. Моят усет за Димитър Коруджиев (не кой е той, а  к а к в о  е той): мисъл и воля за смисъл.

„Градината с косовете”, „Домът на Алма”, „Фантазия за Сашо Сладура”, „1989” не са просто Коруджиеви книги от същинската не много дълга лавица на най-новата българска литература, а врати към смисъла. Обиталища на спонтанно и естествено случващи се според съвестта си, според отговорността си, хора. Петър, Алма, Питър, Рьоне, Сладура, Тихон, Хайрие са все хора, които търсят, търсят и търсят смисъла, а не чакат той да се появи неочаквано иззад сцената на живота им... С всичките си човешки кривици, те все пак са „души в повече.”

            Рефренът в „Домът на Алма”, а и във „Фантазия за Сашо Сладура”, „1989-а” съвсем не е страданието като път, като възможност за избор. Домът на Алма „Брандал” е лековище не заради алтернативните възможности за лечение, а защото там под един покрив са събрани воли и не-воли за промяна. В часа на избора кое ще надделее? „Човекът живее между достойнството и страха. Достойнството се нарича свобода” – казва Коруджиев. Ето я в две изречения възможността за очовечаване на като че ли непоправимо разчовечената съвест. Само насилието невротично се храни от страха човешки. Тихон от романа „1989” в началото е завладян от страховете си. Той е  сам, никой и ничий. После се втурва да помага на мюсюлманката Хайрие в опитите й да вдъхне живот на непоправимо разрушения й от „възродителите”- насилници дом и свят. Трудният път към волята за смисъл преобръща живота му. За да спасява, той е забравил за спасението си...

В романа „1989” „възродителният процес”, поредното насилствено преименуване на мюсюлманите в България през 80-те години на ХХ век,  e тържество на злите сили, които още от деветосептемврийската есен на 1944 г. не познаваха „никакво движение, само смърт”. Тяхната философия: „реална е тоягата, а хората са само измислица.” Псалмопевците на ония времена „дъвчеха слама – пак по думите на Коруджиев – за да се привържат към народа”.

Несмиваем и непростим грях е насилственото присвояване, заличаването на идентичности. Сашо Сладура е мъченически убит в концентрационен лагер, защото надзирателите на „социализъма” по принцип ненавиждаха хората на духа. Хайрие се връща в обезлюденото и обезобразено от „възродителите” родно село. Насилниците вече са свършили своето пъклено дело, но насилието остава като тежък облак. Раните на хаоса и разрухата са навсякъде – в панически напуснатия дори от предметите на всекидневието дом; в предсмъртното мучене на отдавна затворените крави; в прекършените от подкованите войнишки обувки цветя, които „покриват земята като трупове.” Цялата красота не само на Флоренция, ами на света да събере Тихон, подкованите обувки, дулата на танковете, цялата тази ужасяваща война на тоталитарсоциалистическото зло срещу човешкото достойнство, срещу мюсюлманската самоличност на насилствено  депортираните сънародници, остават не просто белези от зло. Те и до днес са отворена рана. Травма, която мълчанието, отказът от памет, само усилват и ще усилват.

Има  грехове, които категорично не подлежат на толерантност. Върховен цинизъм е да наречеш „възродителен процес” сатанинското изтръгване и затриване на съзнания, преследването на мюсюлманите в България заради етнос и вяра, въдвораването на несъгласните в лагери и затвори, разорението на цели селища, убийствата дори на деца. Сънят на разума винаги ражда чудовища. Не се ли оказа всъщност, че зад лагерните стени бяхме всички ние – с мълчанието и незнанието си, а несъгласните – макар и в Белене – бяха на свобода.

Светът на Хайрие е съсипан, но и сред нечовешкиия произвол тя пак намира смисъл и опора да изрече човешки: „Бог-Доброто-Вярвам”. Не е ли тук толкова често изгубваната цялост на съществуването ни? Времето в романите на Димитър Коруджиев не е подчинено на обичайната триделност – то е завинаги съхранено миналонастоящебъдеще време. Идеята за целостта на човешкото съществуване е ядрото на Коруджиевата вродена християнска етика. Един непрестанен диалог с времената в нас и извън нас. Милион въпроси и много малко отговори...

            В горещото лято на 1989-а, още на 17 юни, Димитър Коруджиев подписа „Апел”-а, (разпространен веднага по Радио „Свободна Европа”) да бъдат върнати насилствено отнетите от комунистическия режим имена на мюсюлманите в България; «да бъдат освободени всички, които са задържани или осъдени заради борбата им в защита на етническата самобитност. Да се прекрати насилственото прокуждане от страната.» Това е борба не само заради етническата, но и заради човешката самоличност изобщо. Присвояването на идентичности, подмяната на идентичности, е едно от най-жестоките престъпления на комунистическия режим в България.

„Името, което човек получава при своето раждане – казва в едно интервю на Катя Митова ( сп. „Факел”, 2007, № 2) по повод романа „1989-а” Димитър Коруджиев – е важен духовен факт. То е връзката му с вековете, с предците и оказва влияние върху личността и дори върху съдбата й. Да отнемеш името на човек, живял с него 40 или 50 години, в някакъв смисъл означава, че му отнемаш всичко, отнемаш му живота. …В турските райони се бе събрало огромно напрежение, защото властта пасегна на светите неща – вярата на мюсюлманина, езика му, името. Тази гигантска непредпазливост предизвика огромно раздвижване на невидими пластове. А между тях потъват човешките съдби, особено на виновните, точно както загиват хората физически при земетресение. Това е непредпазливостта на духовно слепите и крайно самонадеяните, които мислят, че земната власт е всичко и това ги погубва.”

            Толерантността между небългарина Тихон, „френско-руски граф по произход” и мюсюлманката Хайрие не е само религиозна, етническа, верска. Проследявайки житейската драма на двама небългари, Коруджиев избягва клишетата на националната реторика, която често избива в националистическа. Толерантността на Тихон и Хайрие е търсене на смисъл в духовното. За тях оцеляването не е биологическо понятие. О-цел-яване – коренът на тази дума е цел. Волята да превъзмогнеш страха; да снабдяваш живота си с цел и смисъл по-високи от обикновените човешки възможности, от катадневното битуване. Защитно да го об-виеш с цел и смисъл; да намериш духовните, ценностните опори, които да го направят неотчуждаем завинаги. Виновните, онези, които – както във „Фантазия за Сашо Сладура” още си мислят, че „реална е тоягата, а хората са измислица”, сами са  избрали да служат на злото. Те затова потъват, защото силите на злото са ги лишили от най-елементарните ценностни опори. Потъват, но трябва ли да потънат и в паметта ни?

             „Френско-руският” Тихон, мюсюлманката Хайрие не са могли да изберат нито родината, нито родителите си, нито мястото, деня и часа на своето раждане, нито имената си. Те се прераждат тъкмо в отговорността да защитават най-своето - името си, съществуването си. Търсенето на смисъл дори и в най-катадневното, е постижение на съзнанието, което издава волята им за смисъл, отговорността да бъдеш.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional