Свободата днес и тук 16 Ноември 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

СЪЩЕСТВО НА ПОЕЗИЯТА (Разговор с Николай Кънчев)

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Божидар Кунчев

Разговорът ми с Николай Кънчев е от 1993 година. Тогава бе публикуван в един от броевете на в. “Век 21”. Предлагам го отново на читателите, защото споделеното от големия поет предизвиква и сега много размисъл.

Б. К.

- Г-н Кънчев, в стихотворението “Поетическо изкуство” от книгата Ви “Колкото синапеното зърно” /1968/ казвате: “Какво ли има там в дълбочината на поета?” След толкова преживян вече опит и толкова поетически книги какво още Ви се иска да кажете с езика на поезията?
-Това беше втората ми книга, чието излизане съвпадна с прословутото нахлуване в Чехословакия, след което последва не по-малко прословутото идеологическо нахлуване по страниците на официалната преса, където бяха пресовани поставените натясно творци до пълното изчезване на техните творби от тези страници: споменаваха им се имената за мишени на желаещите или принудените да стрелят с идеологическото оръжие на кривогледата партия. Не беше лесно да се издържи дори на кьорфишеците на почти кьоравите литкритици, които дори когато поглеждаха високомерно с ъгълчето на окото си, те вземаха на прицел. Но когато им падне перде пред очите, на критиците им падат и очилата, и тогава се вижда колко струват вижданията им в кьорсокака на социалистическия битпазар, къдет известната им “ценностна система” продължава да съществува, поддържана от укрепилите се с новопокръстване литературни групировки: техните действия от “мижи да те лажем” стигат до действия на очиларки, пред които трябва да си отваряме на четири очите. Иначе  и това, което е оцеляло, ще бъде разчетворено.
- Дори и езикът на поезията ли?
- Ако езикът на поезията не е по змийски раздвоен, той сам ще се насочва по своя единен път и поетът трябва непосредствено да го следва. Така се беше изразил грузинският поет Тициан Табидзе: “Не пиша стихове, а всъщност те ме пишат...” Да, ако поетът се осланя на това движение на езика, както вярващият се осланя на Бога, той няма да държи сметка с какво заплаща изминатото разстояние от прохождането на стихотворението до неговото окрилено постигане на висота. От технологическия опит на Маяковски “как се правят стихове” трябва да се стигне до опита на неговия бивш приятел Пастернак “и тук свършва изкуството, и дишат почвата, и съдбата”. Тук е възловият въпрос защо действителните поети са малко, защо понякога дългогодишният опит не е помогнал на поета да продължава да твори. В споменатото стихотворение “дълбочината на поета” е част от изразната ситуация на строфата, иначе е едноизмерно словесно клише, с което си служи критиката при най-плиткоумни случаи. Дълбочината на поета може да се нарече изчерпаната до последна капка негова бездна, за да се появи първата капка на постигнатата празнота. Следва усещането, че всичко тръгва на вода, това е вдъхновението, необусловеният живот, както щете го наричайте, ако намерите думи за това: една преливаща празнота.
- Няколко пъти споменахте неодобрително литературната критика и някои “стари неща поновому”...
- Въпреки мълчанието им след станалите промени, критиците категориално не са се променили много, а са много! – и това е напаст, не Божия, а кесарева. Тази напаст бе създадена подобно на силите за бързо реагиране и повечето от критиците са червени барети. А какво има под баретите, да не говорим...Понякога обаче те проговарят по човешки, и хуманоидното изчезва. Ето: “След излизането на “Колкото синапеното зърно” бях на гости в едно литераруторно-критико-поетическо семейство, където очакваха твой поетически връстник. Говореха възторжено за него, а тебе критикуваха с официалния литературно-критически език, с който и двамата бяхте ругани в пресата. И досега се питам откъде идваше разликата и къде се намирах?” Моят отговор е, че се е намирал в нашата родна българо-сицилианска обстановка. И тези “стари неща поновому” продължават, откъдето произтичат моите възражения.
- Преведохте и продължавате да превеждате на български много чужди поети. Правите го понякога като че ли заради самия превод или така ми се струва?
- Това беше част от борбата за обновяване на поезията, както и част от борбата за лично оцеляване. Поради второто съм превеждал и много глупости, от руски най-вече. Преводът е общуване с чуждите литератури, за да престанат да бъдат чужди. Неслучайно първите ни преводачи побългаряваха преведените от тях книги. В това отношение нашата култура е била винаги отворена култура, нейното родословно дърво е било облагородявано, за да дава и дава, наистина, добри плодове. По едно време орехът бе станал твърде костелив и идеологическата паст си счупи в него зъбите, които все още драскат за съмнителното си право да нараняват когото и когато си поискат. Мисля, че озъбването един на друг трябва да отпадне, след което да отпадне предъвкването на едни и същи неща в литературата, за да се попадне на нови източници на духовна храна, при които тя ще престане да бъде местна или вносна, а вездесъща и насъщна, направо казано, световна в пълния непредвзет смисъл на думата. Често, когато попадна на интересен поет или интересно стихотворение, ми идва да споделя откритието си с другите, дано това се е превърнало в приятен тик за тях. Ще споделя обаче, че публикуването на един преведен поет ми е струвало много усилия и дори неприятни напрежения понякога. Случвали са се и нелепости като тази с левоубедения френски поет Бернар Ноел, който по време на студентските вълнения в страната му ми писа: “Тук се чувства духът на Комуната!”, а аз по обясними причини нямаше как да му пиша, че в моята страна духът на Комуната ми спира книгата.
- Завидни са познанията Ви относно европейската и световната поезия, в този смисъл как я преценявате днес, в края на умореното ни столетие?
- Какво ти уморено столетие, чийто край е начало на нови социални и духовни процеси като опита да се установи демокрация у нас! Умореният съм аз от толкова преразход на енергия за какво ли не, пък и на определена вече възраст мога само да съжалявам, че не съм на двадесет и пет години, за да се разгърна по-необусловено в своята работа. Все още има смисъл да се говори кое как е било, въпреки че на терена са изтласкани съмнителни личности да разправят такива измишльотини за себе си, че на човек му се отщява да говори. Изглежда че това е целта на тези, които ги изтласкват. Поврага на тях и тем подобни, да се върнем на нашата тема. Поезия е имало и ще има. Бъдещата поезия играе с палавниците по градинките или се закърмя с кърмачетата вкъщи. Аз се надявам, че тя ще донесе ново разбиране на света и, дай Боже, нова радост в този свят... Говори се за края на света, предсказанията на Нострадамус като че ли се потвърждават и все пак аз съм в очакване на добри изненади. Разгърнатите страници са вече отворени за идващата поезия.
- А докъде сме стигнали? Какво друго трябва да стане поезията ни, ако нейното състояние не Ви удовлетворява изцяло?
- Докъде сме стигнали ли? Защо да си кривим душата, никога не сме стигали до кривата круша. Не защото сме имали праволинейни поети, а защото дори и те, верни на дарбата си, са изневерявали на правата линия, на “правата вяра”, докато (правичката да си кажат), не са започвали да изневеряват на правдата в управното легло на кривдата. Но те винаги могат да се изправят и да вървят направо през просото, без да се боят, че отново ще стане някоя боза. Смятам, че боза няма, младите ни поети разбъркват думите, които при някои от тях ще си отидат по местата, и ще имаме нови добри поети. И нов вид непредполагаемо стихотворение, но стихотворение. В момента има разиграване на играта, има и (опасно!) нарушение на правилата под влияние на споменатите групировки, и трябва да им се напомни песента: “Сам юнак на коня!”
- Защо не издадете книга с есета за поезията? Знам безспорните Ви възможности и в това отношение.
- Ласкателно е да се чуе това, но доскоро не бяха така ласкателни с мене и още с първата поява на есе литературните снайперисти щяха да ме уцелят за още няколко години непубликуване на стихотворения, а стихотворенията все пак бяха най-важното. За поезията може, разбира се, да се говори, но на висота, както се говори за хималайския снежен човек, който винаги неуловимо се изплъзва от очите като поезията.
- Затова ли новата Ви стихосбирка е озаглавена “Отпечатъци от пръстите на Йети”?
- Очевидно някъде в моя свят е блуждал белият му силует с подобно внушение.  Но едно стихотворение възниква, както казахме, от непредполагаеми дебри, то не е като неволята от приказката и ако не се отзове на повика ни, не би трябвало да го напишем. Виж, есето е друга работа и си струва трудът да му се обърне внимание, без да е от обратната страна на медала, без никакъв медал за каквито и да е заслуги: очи в очи с поезията.
- Канети беше определил човека като “хищник на тъгата”. Как бихте го определили Вие? И какво бихте казали за българския посттоталитарен човек?
- Това е виждане на даден писател в дадено историческо време. Но каквото и да е даденото време, то ни е подарък, и би трябвало добре да го изживеем. При моралното поставяне на този въпрос, зоологическата страна отпада. Нямам зъб на никого и не би трябвало посттоталитарният човек да злоупотребява с едва поникващите зъби на демокрацията. А понеже познаваме и кътните зъби на тоталитаризма, знаем откъде идва неприятният гнил дъх в горите тилилейски. Трябва да се потърси новата поляна на свежестта, където не е “хищник на тъгата”, а “същество на поезията”. Другояче не мога да разсъждавам.
- На едно място в “Откъслечна балада за хевсура” казвахте: “Животът ни е непредвиден”. Какво би Ви изненадало, ако става дума за по-нататъшната участ на народа ни?
- Във въпросната балада става дума за личната участ на човека върху една от най-високите точки на земното съществуване: Кавказ, където сега бушуват съдбовни страсти за възраждането и оцеляването на цели народи. Бил съм там и все пак ми е трудно да определя дали това е пътят, който трябва да се следва...
- Става дума за пътя, който ние следваме.
- Много неща са се натрупали, много камъни трябва да бъдат отместени внимателно, защото под тях са се свили всякакви влечуги, най-вече отровни. Самите ние си тровим душите с какви ли не глупости. Не трябва да се заблуждаваме: точно с тези камъни ни е писано да си изградим общоевропейския дом, или не зная как ще го наричаме. Но не трябва да се остава в каменната пустош. Трябва нещо да се направи...
- Но е много трудно да се осъзнае.
- Засега въпросът е като камък на сърцето ни. Но народният ни организъм има камъни в злъчката и в бъбреците...мисля, че той има нужда от основен преглед, от нещо като предварителен Страшен съд, който всеки от нас пооделно трябва да си направи, след като общите партийни събрания нищо не помогнаха. Трябва сами да си помогнем, иначе Бог да ни е на помощ!
- Все пак днешният ден е толкова слънчев и чудесен.
- И добър предвестник на утрешния.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional