Свободата днес и тук 24 Август 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

“КОГАТО НИ СПОЛЕТЯ И УДИВИ ДЕМОКРАЦИЯТА”

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Златко Ангелов

Издателство Сиела публикува Законът, последната част от сагата за Вълчеви на Владимир Зарев: Битието, София – Сиела, 2009; Изходът, София – Сиела, 2010; Законът, София – Сиела, 2012.

    Прозата на Владимир Зарев изпъква сред съвременната българска белетристика с две свои неотменни характеристики: приповдигнатост и обемност. Същите тези характеристики я доближават до големите световни романи на 19 и 20 век, а от написаното през 21 век подобни са романите на Джонатан Франзен и Джонатан Лител.
    Приповдигнатостта у Зарев не е насилен стилов похват, а неговия начин да изгражда характерите си така, че всичко у тях да изглежда зашеметяващо и съдбовно—като реката край Видин, като самата история. Всеки един от Вълчевите е едновременно реален и легендарен. Това са характери колкото достоверни, толкова и митологични. Те превръщат Видин в епицентър на трусовете, които ще изменят лицето на България няколко пъти в течение на повече от век. Но тяхната жажда за месо е все същата и по времето на Стамболов, и по времето на Черните ангели, и днес, когато ги е сполетяла и удивила демокрацията. Те са архетипове на характерите, които това географско място произвежда и не пуска далеч от корените им.
    Обемността у Зарев не идва от големината на романите му, а от триизмерния им сюжет. Така както всяка точка в пространството може във всеки миг да бъде засечена с три нейни координати—и това лежи в основата на компютърното визуализиране на материалните обекти—така и България в романите на Зарев е видяна в триизмерна координатна система: българският човек с неговата наследственост; групата, която го отглежда и в която се реализира; и Големия свят извън групата, за който той има само бегла представа. И за да зазвучи всичко това като история на българското общество, Зарев добавя и четвъртото измерение: времето, течащо като река, и вграждащо се в паметта като нанос.
    В този контекст “Законът” е последния роман от една трилогия, която най-вероятно ще се окаже определяща за хода на българската литература. “Законът” е финалния роман, сбогуването на автора със семейството, което въображението му е създало, наблюдавайки България през нейните исторически перипетии. Това сбогуване е тъжно и неоптимистично. Ще се опитам да обясня защо смятам така.
    Преди всичко съзнавам, че е трудно “Законът” да бъде напълно разбран и харесан по заслуги, ако бъде прочетен без знание за първите две книги. Посланието, закодирано в съвременните, пост-комунистически характери, които движат сюжета на “Законът”, става пределно ясно, когато се знае кои са техните предшественици и какво са преживяли те в миналите епохи на България: буржоазната до 1944 и комунистическата до 1989.

Но такава е природата на епичните книги, на сагите, които се опитват да обозрат големи исторически периоди. Изисква се усилие по-голямо от обикновеното, за да бъдат те прочетени и оценени като прозрения за човешките сили, които са движили историята. Изисква се и нагласа да видиш съдбата на своя народ от една височина, която скрива малките детайли, но показва ярко Големия пейзаж. Ще употребя една съвременна метафора: когато погледът на хората се разсейва от пикселите на компютърния екран, те не са в състояние да обозрат и оценят пълната картина, закодирана в компютърния файл, който са отворили. И картината, която виждат, е за тях непоносима.

    Но когато пише, писателят не се страхува, че може да се окаже непоносим. Заревото чувство за логика на характерите и отношенията и за достоверност на сюжета е безпогрешно. Абсолютно. Той го е доказал с всичките си романи, които предшестват трилогията; за пример ще посоча само последните, “Разруха” (2003) и “Светове” (2006). И го проявява до съвършенство в нея. В какво се състои житейската логика на хората от семейство Вълчеви?
    Те започват своя живот във Видин, в епоха пълна с огромни надежди. Те са пълни с жизнена сила и напълно адекватни на буржоазния си произход. Те са строители на България, която дори не им минава през ум да напуснат. Те носят трагедията на своите страсти, на своята провинциалност и на своята неприспособимост към “обикновения” свят, с когото трябва да се справят и който ги наблюдава с подозрение. Защото са необикновени, те изглеждат легендарни. Защото са силни, те се оказват слаби. Груповите настроения са неумолими, а във Видин и после в София тези настроения са завладяни и обсебени от социалистически идеи, които не признават силата на индивида.
    Конфликтът между индивида и групата се проявява у всеки от петимата Вълчеви по различен начин. Но неизбежно завършва с провал на надеждите. С крах на усилията и източване на енергията. Йордан Вълчев опожарява хана, в който е заложил смисъла на живота си. Синът му Асен Вълчев убива хора заради идеята, но изпада в екзистенциални съмнения и пропуска както властта като начин на живот и като социална теория, така и истинската любов в живота си. Илия Вълчев построява фабрика за фин порцелан за износ, но е обречен на самота и умствено безсилие. Идеализмът на Христо Вълчев, пленен от социалистическите идеи, го довежда до ранна смърт. Краткотрайния живот на бонвивана Панто Вълчев е като порцеланова стауетка, която краси камината на буржоазната му съпруга, но която новото време покрива с паяжината на забравата.

Сестра им Йонка единствена стои над всекидневието и изглежда вечна, защото е едновременно човечна с грижата си и нереална с ясновидството си. И ето го усета на писателя за голямото обобщение проявено в логиката на героите: единственият свързан със семейството комунист—и то върл, непоправим и поради това също легендарен—е незаконния, тайно роден син на Илия. Красив като холивудски актьор, той се оженва за възможно най-грозната и най-вярната жена. В старческото си слабосилие, той е умъртвен от подметката на една мутра, с която онзи му пречупва гръкляна.

    Внуците и внучките на тези почти митични личности живеят във времето на “Законът”, което е всъщност време на беззаконие, когато “ни сполетя и удиви демокрацията”, и когато отново всеки е оставен да се справя както може в тази, сякаш изолирана от света, държава. Имат ли достатъчно дързост наследниците на онези наперени буржоа или наивни марксисти от Видин да се осъществят в безутешно демократизиралата се София? Останала ли им е жизненост да се преборят за моралните ценности, които са унаследили? Могат ли да надживеят толкова много нелепи смърти, причинени от алчност и морална безчувственост?
    Героите на Зарев сами дават присъда на себе си. И присъдата е, че сто години по-късно те живеят или загиват в самота. Те олицетворяват сто години българска самота. Самотата на силния, но и самотата на групата—на този сам народ, който не търпи силните, а  по неизбежност се примирява с неморалните. Христо внукът, който е морално и емоционално амбивалентен човек, е убит от едно плешиво, модерно и пребогато чудовище заради любов. Йордан внукът погубва по невнимание и двете жени, които обича, получавайки в замяна съмнително публично признание като телевизионна звезда. Десислава—чувствителната, фина творческа личност, природно моралния човек—остава бездетна като Йонка, неосъществена като театрален режисьор и, също като Йонка, обгърната от топлата  симпатия на автора, се издига до пиедестала на светица, която се грижи за останалите и ги предупреждава за опасностите, които ги очакват.

А Крум Крумов Марийкин? Какво ще стане със сина на онзи легендарен комунист на мотоциклет с черно кожено яке, който е бил между 1950 и 1980 плашилището на Видинска околия? “Абсурдно и необяснимо той щеше да стане милиовер и щеше да се премести в София, заедно с грозната си и до полуда вярна жена Гергина. Двамата щяха да открият цех в квартал “Бенковски”, който постепенно щеше да се разрастне в престижна фабрика за блиндирани входни врати. Обшити в благородно дърво, красиви и достолепни, те гарантираха спокойствие и човешката неприкосновеност. Не държавата, полицията и съда, а бронираните, снабдени със секретни брави врати на братовчед й спираха неканените похитители, бяха най-сигурната закрила, сетната защита и Законът. Но същите тези масивни врати щяха да спират не само бандитите, крадците и злодеите, те щяха да заключват хората и от техните съседи, от роднините и приятелството, от нечий напразно разсипан смях и надникването на Всевишния, от непреклонното съчувствие на Бог!”

В този синтезиран образ на днешна България личи не само абсурдната, лудешка сила на Заревия език. В него е и приповдигнатостта, която ни кара да чувстваме героите му като в легенда, и обемността, която ни ги показва във времето—едновременно донесени тук от своето минало и запътили се към едно бъдеще, в което няма нито промяна, нито утеха.

Ала въпреки сериозността на повествованието и мащаба, с който образите в “Законът” олицетворяват основни черти от българския национален характер, четивността на романа е осигурена от авторовия хумор. Още от времето на създателите на романовата форма Сервантес и Рабле, хуморът е задължителна съставка на големия роман, защото се е оказал най-елегантния начин за авторов коментар на събитията. Заревият хумор не е типично български: той не се надсмива, а просто приземява героите тръгнали в донкихотовска битка с провинциалността и посредствеността, двете заедно – хроничен инкубатор на жестокост и злоупотреба с власт. Едновременно ситуационен и пропит с тънка ирония, хуморът на Зарев те кара да се смееш и в най-трагичните моменти. Този смях през сълзи е  самата същност на България.

    Традиционно-литературния или конструктивисткия анализ може би биха намерили недостатъци в структурата на романа или грешки в обрисуването на някои образи. Но това пак би означавало заради пикселите да не се вижда чистия образ на екрана.

В тази трилогия мащабът е друг. Прочетена без предубеждение, тя показва, че в течение на сто години история българският характер върви не нагоре, не дори и във водоравна линия, а – надолу. В новото време децата на славни хора от едно славно минало завършват живота си твърде безславно. Това е един реалистичен извод, който не навява оптимизъм.

Но в природата на човека е да се надява. Най-честият изход, когато сме стигнали дъното, е да се стреснем и с нова сила да се оттласнем от неговата твърдина, за да изплуваме нагоре. Както всяка голяма литература, “Законът” и цялата Зарева трилогия трябва да се четат от всички поколения българи, защото те действат като острия звън на будилника след тъмна нощ, прекарана в кошмарен сън.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional