Минсин Пей, в. "Ню Йорк таймс"7 февруари 2012 г.
В много отношения решението на Китай да се присъедини към Русия в налагането на вето на резолюцията за Сирия в Съвета за сигурност на ООН изглежда странно. Ветото не само провали
поредния опит да се окаже натиск върху режима на Асад да спре кървавото смазване на антиправителствените демонстрации, но и навреди на отношенията на Китай както със Запада, така и с
Арабската лига, която внесе резолюцията.
Всъщност най-важният фактор за решението на Китай имаше малко общо с отношенията между Пекин и Дамаск и беше изцяло свързан с дипломатическото сътрудничество с Москва.
Откакто се завърна в ООН през 1971 г., Китай рядко е прибягвал до правото си на вето в Съвета за сигурност. Той често избираше да се въздържи при гласуванията, които не подкрепяше. Тогава, когато използваше своето вето - общо осем пъти досега, обикновено ставаше дума за въпроси от значение за китайските национални интереси.
През август 1972 г. например Китай блокира приемането на Бангладеш в ООН, като подкрепи Пакистан, от който Бангладеш току-що беше спечелил независимост и който беше съюзник на Пекин. През януари 2007 г. Китай заедно с Русия упражни вето върху мярка за налагане на санкции на Бирма, която по онова време беше доверена на Китай страна. После през юли 2008 г. Китай се присъедини към Русия в провалянето на резолюция, наказваща режима на Мугабе в Зимбабве, друг съюзник на Пекин.
Сирия обаче изглежда странен случай, за който Китай да хаби ценното си вето. Китай има незначителни стратегически или икономически интереси в страната. Все пак от осемте пъти, когато
Китай е налагал вето в Съвета за сигурност, два, включително сега, бяха свързани със Сирия. Първият беше през октомври 2011 г., когато Китай се присъедини към Русия в блокирането на подкрепена от европейски страни резолюция за санкции.
В очите на прагматичните китайци не си заслужава да се налага вето за режима на Асад. Но руснаците, мотивирани от своите интереси в Сирия в областта на икономиката и сигурността, се противопоставиха на резолюцията и Китай очевидно реши, че е по-добре да не застрашава отношенията си с руснаците и да рискува да загуби руската подкрепа, при положение че в бъдеще
Пекин може да се нуждае от нея.
Оста Русия-Китай, която издига пречки в Съвета за сигурност, сега се превръща в решаваща променлива в процеса на вземане на решения в съвета. Двете страни, изглежда, са достигнали
стратегическо разбирателство: те ще действат заедно, противопоставяйки се на Запада, така че нито една от тях да не изглежда изолирана. Китай ще прави отстъпки на Русия по въпроси, които са от по-решаващо значение за Москва (като Сирия), а Русия ще прави същото по въпроси, които са важни за Китай (като Зимбабве или Бирма).
Така че за да прокара дадена резолюция, Западът обикновено трябва да убеди едната страна от дуета (в повечето случаи Русия) да изостави своите възражения, като най-често смекчи предлаганите санкции. Като цяло Русия е по-склонна към противопоставяне от Китай, който предпочита да оставя Москва да върши по-голямата част от тежката работа по вбесяването на САЩ и Европа в Съвета за сигурност. Затова по свързаните с Иран въпроси Западът винаги се стреми да спечели Русия.
Друг фактор, който очевидно наклони везните в Пекин в полза на налагането на ветото, е идеологическата враждебност на Китайската комунистическа партия към демократичните преходи.
Откакто Арабската пролет започна да сваля отдавнашни диктатури в Близкия изток, пропагандната машина на партията не пести сили да представя събитията в региона в най-отрицателната светлина. Тъй като се страхува от подобни сътресения в Китай, партията затяга своята цензура и засилва преследването на дисиденти. Свалянето на режима на Асад, особено ако това стане в резултат на действия на Съвета за сигурност, би вдъхновило продемократичната опозиция в Пекин и Москва.
Китайските лидери разбират, че тяхното вето вреди на връзките със Запада. Но те, изглежда, смятат, че не биха спечелили много, ако се бяха въздържали или ако бяха гласували с "да". Видният китайски специалист по външна политика Ян Суетон от университета Цинхуа писа в своя блог, че Китай, който има лоша репутация на Запад заради нарушенията на правата на човека, не би получил никакво доверие или по-добро представяне в медиите, ако беше сътрудничел на Запада за Сирия.
Това може да е вярно. Но китайските лидери ще видят, че тяхното вето има цена. Все по-големите им усилия да подобрят образа си на Запад, които сега включват разточителни пиар кампании и новинарски мрежи на английски език, непременно ще бъдат подкопани от подобни действия.
А ако евентуална "Руска пролет" успее да отстрани Владимир Путин в определен момент, Пекин може да се окаже единствената авторитарна велика сила в Съвета за сигурност.
/БТА/
/Илиян Могиларски/