Убитите сирийски деца, Георги Първанов и Башар ел Асад

На 14 декември 1989 г. в София председателят на държавния съвет, големият перестроечен “реформатор” Петър Младенов, току-що свалил Тодор Живков, отронва сакралната фраза: “По-добре танковете да дойдат”. Танковете са необходими, за да се справят с хилядите български граждани, които искат отмяната на член първи от българската Конституция, според който “ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия”. Партията, която от 45 години управлява България.

С днешна дата един режим, сроден с комунистическия и също като него утвърждаван с потенциала и експертната помощ на КГБ, проведе референдум, който де факто премахва съответствията на член първи от сирийската конституция и утвърждава многопартийната система.

Утвърждава на думи, разбира се. Защото на дело танковете не само бяха повикани. Там танковете дойдоха – и вече месеци наред избиват цивилното население, което иска оставката на сирийския диктатор Башар ел Асад, чиято фамилия управлява страната вече близо четири десетилетия.

От началото на бунта срещу неговата тирания са загинали над седем хиляди души. В разбунтувалите се градове неговите правителствени войски убиват наред: мъже, жени и деца.

Да – деца. Клипове с техните обезобразени трупове бродят в интернет. Гледах един от тях, разпространен чрез български блог – на Kostas.  Той показва пет трупа на деца със смазани от удари лица – реалният ефект от демократичните реформи на президента Асад. Ето и част от коментара на блогъра:

“5 трупа на дечица с обезобразени от бой лица, три мъртви жени и труп на мъж. Това е равносметката след наказателна акция от страна на сирийския президент Башар Асад, който обеща да потушава всеки бунт срещу него с насилие. Цяло 14-членно семейство е било избито по особено жесток начин, а видео с трупчетата на пребитите до смърт дечица бе качено в интернет.

Още по-шокиращото в случая е начинът, по който е озаглавено видеото: „Убиване на деца в Хомс в Сирия от силите за сигурност и армията. ЧАСТ 121”. Да, този клип е един от стотиците в интернет, на които е заснето как сирийските войници са пребили деца до смърт. Окървавени тела, трупчета на 3-4-годишни пеленачета, смазани от бой, пищящи от болка момченца, които са били пощадени – това е картината в стотиците видеа с насилие в Сирия.”

Миналата седмица в съсипания от правителствените снаряди град Хомс беше убита легендарната Мери Колвин, репортер от британския “Сънди Таймс”. В последното нейно предаване, преди шрапнелът да прекъсне живота й, срещаме следните думи:

“Пред очите ми убиха бебе! Парче от снаряд попадна в гърдите му, които с последни сили поемаха и изпускаха въздуха, докато накрая застинаха завинаги. Докторите просто гледаха безпомощно, а всички наоколо се чудеха как е възможно международната общност да допуска всичката тази несправедливост...”

Възможно е, уви. Седмици преди да бъдат изречени тези думи, с гласовете на Русия и Китай бе провалена декларация в Съвета за сигурност на ООН, осъждаща режима на Асад. След което руският външен министър Сергей Лавров пристъгна в Сирия, за да разговаря със сирийския сатрап. И – разбира се – прие и разпространи неговите изявления, според които той бил готов на диалог с всички политически и обществени сили за възстановяване на мира и спиране на насилието в Сирия.

Докато течеше това посещение, танковете продължаваха да стрелят. Те продължаваха да стрелят и в деня на референдума – макар и не тъй интензивно – и гласуването за сирийския член първи бе гарнирано само с 36 убити.

Целта на тази руско-китайско-сирийска дружба? Може би демократични реформи в Сирия? Не. Удържане на сатрапията – която е последната сигурна позиция за руското влияние в средния Изток. Защото референдума наистина предполага многопартийна система, но също и възможността за нови два седемгодишни мандата на Асад. За останалото танковете ще се погрижат. А също и Хизбула – тъй като тъкмо неговата Сирия е основната логистична база за тази терористична групировка.

Всъщност – ако се съди по мащаба и трагизма на събитията, предвещаващи краха на неговия режим, Асад би трябвало да се вмества в осъдителните рамки, които цивилизования свят отрежда вече традиционно за подобен тип диктатори – като Муамар Кадафи или Саддам Хюсеин например – и вероятно да сподели тяхната съдба. И доколкото чрез членството си в ЕС България все пак принадлежи към цивилизования свят – то и ние би трябвало да споделяме нетърпимостта към подобен тип тиранични режими.

Забелязваме ли подобни белези, подобно активно отношение? Има ли тази поредна касапница някакво значение – някакъв реален отзвук в българската политика?

Има. От една страна твърде острата реакция на външния миниснтър Николай Младенов, който дори изпревари сродни остри реакции сред евроейските лидери.

От друга страна обаче един не тъй отдавнашен контекст, който е – меко казано – срамен за страната ни – и е свързан с не толкова отдавнашното посещение на Асад у нас. Най-малкото доколкото България се оказа единствената страна в ЕС, чийто президент демонстрира приятелски отношения към сирийския диктатор.

Именно по покана на Георги Първанов той пристигна на двудневно посещение в България на 9 ноември 2010 година, и беше посрещнат с всички салтанати, предназначени за най-високи и свидни гости. Както се оказа, българският президент даже бил имал намерение да награди Асад с орден „Стара планина“ първа степен, но се отказал заради опасността да бъде атакуван от министъра на външните работи Николай Младенов – както и да бъде връчена протестна нота от Израел.

В хода на посещението участваше и Асма, съпругата на сирийския президент, която заедно със Зорка Първанова посети дневния център за деца с физически и ментални увреждания “Св. Мина” в столичния квартал “Захарна фабрика”. Това посещение впрочем беше отразено на сайта на президентството – и премахнато оттам по заповед на Първанов месеци по-късно – когато стана ясно, че събитията в Сирия се затягат.

Смисълът и ефектът от това посещение? Ползите за България се изчерпваха с малоумната идея на българския президент, който предложи Сирия да купувала ток от непостроената АЕЦ “Белене”. За сирийския диктатор обаче ползите бяха външнополитически – и съвсем не бяха за пренебрегване: чрез Първанов той “проби” в Европейския съюз – и би могъл да претендира, че чрез това посещение той – и неговия кървав режим – са намерили своя прием в света на европейските ценности и перспективи.

Че този именно пробив е бил пряката цел на това посещение, личи много ясно дори от сухите съобщения на пресцентъра на президентството, които Иво Инджев издири и цитира още миналата година:

„Башар ал Асад заяви пред Георги Първанов стремежа на Сирия да продължи да задълбочава отношенията си с Европейския съюз и изрази признателността си за направеното от България предложение за иницииране на дебат в рамките на Съюза за бъдещето на отношенията Сирия – ЕС”, се казва в съобщение на пресслужбата на президента Първанов от 9 ноември 2010 г. Георги Първанов приветства значимата роля на Сирия като стабилен регионален фактор в мирния процес в Близкия изток.”

Забележете само какво приветства българския президент: “значимата роля на Сирия като стабилен регионален фактор в мирния процес в Близкия изток.” Когато стана ясно, че тази роля се измерва с убийства на цивилни сирийци и трупове на деца, същият този президент се покри и сниши като един Тодор Живков пред полъха на перестройката. Добре, че междувременно му свърши мандата – иначе и до ден днешен щеше са се покрива и да се снишава.

Нищо учудващо впрочем – така правят рубладжиите, така правят политическите лицемери. Крайно време е да се научим да ги разграничаваме от достойните хора – от тези, които са способни да рискуват себе си в името на човешката съпричастност.

Как постъпват те при прецеденти като този в Сирия? Трагичната гибел на Мари Колвин ни показва кое е достойното човешко поведение и колко скъпо струва то. И ми се ще да завърша с още един детайл от нейния живот, описан от колегите й в “Дейли Телеграф”:

“В Източен Тимор през 1999 г. например, докато индонезийските войници настъпваха към представителството на ООН в Дили, където бяха намерили убежище 1500 души, ООН искаше да изтегли своите хора и да остави бежанците на произвола на съдбата. Мари Колвин и други две журналистки останаха на място, предизвиквайки ООН и света, които не правеха нищо. Накрая, засрамени от куража на репортерките, индонезийските сили позволиха на бежанците да си тръгнат  и международната общност се притече на помощ. Присъствието на Мари Колвин несъмнено помогна да се спаси животът на стотици хора.”

Малко хора са способни на подобен жест. Други биха се омели, биха си измили ръцете с презумпцията, че са в качеството си на журналисти са само свидетели, а не участващи. И биха могли – ако съдбата ги натика в съответната ситуация – да послещнат като скъп гост сирийския сатрап – понеже... защото... и прочее, и тъй нататък.