Свободата днес и тук 20 Февруари 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо е баба в Хималаите. Част осемнадесета: Голямото чакане

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Eдвин Сугарев

На следващата сутрин станахме в четири, стегнахме си набързо багажа и цъфнахме  пред хотела. Никакъв микробус обаче – и никакви американци. Чакахме около час – и накрая се престрашихме да почукаме на вратата на стаята им. Вит се подаде сънен и започна да ни се извинява – мислел си, че спим и чакаме те да ни събудят – всъщност той се свързал, още преди да си легнат, с травел-агенцията, която уреждала тези пътувания – и разбрал, че пътят е съборен, а микробусът още не е тръгнал. Тъй че трябвало да го чакаме към девет, когато сигурно щял да дойде. И за съжаление трябвало да го чакаме не тук, а на новата автогара.

Теглихме по една майна и се пъхнахме в леглата да поспим. Към осем и половина се разплатихме с хората от хотела и поехме: новата автогара се оказа наблизо, но към нея водеше една много стръмна пътека, по която с мъка долазихме с нашите огромни раници. Представляваше четвъртит площад с голям навес от едната му страна – успяхме да струпаме багажа си около една свободна пейка – и започна голямото чакане.

Към единадесет вече беше ясно, че нещо не е наред. Вит, който единствен имаше GSM с индийска сим-карта, направи усилия да се свърже отново със своя агент – и след дълги усилия успя. Да – бусът бил тръгнал – но оттам нататък нямали никакви сведения от него. Вит записа номера от GSM-а на шофьора и опита да му позвъни – връзка обаче нямаше.

Мина дванайсет, мина и един. Предприехме набези до околните лоджета и се снабдихме със солидно количесво сомоси и минерални води. Автогарата се изпълни с народ – хора седяха около нас, бъбреха си или просто спяха направо на плочниците. Постепенно се убедихме, че е време да търсим алтернативни варианти за пътуване до Ле. Разпитахме за бус дотам – да, имало, тоест щяло със сигурност да има такъв, който тръгвал оттук – но утре сутринта. Билети? Да, може би щели да пуснат някакви билети с места (нещо почти нечувано за индийските автогари) – но след шест следобед.

Междувременно забелязахме, че покрай автогарата се мотаят някакви джипове. Вит пое инициативата да говори с шофьорите. При първите няколко удари на камък, но при един се задържа по-дълго. След продължителни преговори ни махна с ръка – явно беше уредил сделката.

Тя впрочем се оказа доста солена – по 2200 рупии на глава. Но така ни бе писнало от чакане, че махнахме с ръка и почнахме да товарим багажите на покрива на джипа. Човекът, с който преговаряше Вит, си тръгна с уговорката, че трябва да доведе още някакви пасажери – шофьорът се оказа друг. Оказа се дребно човече с мустаци, което дремеше, облегнато върху волана. Седнахме в джипа – но то продължи да дреме. По едно време нещо се сепна, вдигна глава и почна да човърка някакъв уред с неизвестно предназначение. Оказа се касетофон – по едно време се понесе музика – и човечето я наду до дупка. Сетне – като че ли нищо не се е случило, отново се опря на волана и задряма.

Междувременно пристигна и посредникът – сам, без допълнителни пасажери. Той разбута човечето и почна нещо да му говори. След това се обърна към нас: не, за съжаление не можело да тръгнем сега. Как така – попитахме ние. Ами така, отговори той и ни посочи човечето: този шофьор е пиян. Много пиян.

Това вече наистина ни дойде много. Почваме да спорим – не е ли знаел преди това, когато се съгласи да ни вземе, че шофьорът му е пиян. Не знаел, каза той. Не му личало. Чак сега разбрал колко е пиян. Но щял да ни вземе утре – тъкмо щели да изчакат някакви хора, които пристигали от Манали.

Слязохме, псувайки. И му казахме изобщо да не си прави устата за това, че можем да го чакаме до утре сутринта. Той вдигна рамене и се намести на седалката до шофьора. Скрихме се под козирката на автогарата – и тогава забелязахме, че някакви хора товарят багажа си на същия джип. Спряхме един от тях и го попитахме накъде ще пътуват. Към Манали, каза човекът. Малко по-сетне джипът с “пияния” шофьор отпраши.

Можем само да гадаем дали човечето бе наистина пияно или това беше просто номер – явно за собственика на возилото да отиде до Манали и да тръгне оттам пълен към Ле е бил по-изгодния вариант. Вит мислеше, че си е чист номер – мен обаче ми се струваше, че шофьорът си беше наистина пиян – той се и държеше като такъв – а неговият партньор просто бе поел риска да тръгнат така – в името на печалбата. И че ако не бяха се появили пасажери в по-изгодна дестинация, и ние щяхме да отпътуваме с насвяткан до козирката драйвър.

След този неуспешен опит се разделихме – Вит и аз останахме да пазим багажа, а Ралица и Анна тръгнаха през селцето да дирят някоя местна травел-агенция – с идеята чрез нея да научат какво става с микробуса. Докато чакахме, с нас завърза разговор един достолепен възрастен индиец, който се представи за собственик на агенция, която наема коне и магарета за трекове като този, който планирахме. Попитахме го какво би ни препоръчал и той ни посъветва да наемем коне и коняри не чрез агенция в Ле, а направо в селата, дето тия коняри живеели. Оказа се добър съвет.

Ралица и Анана се върнаха с добра новина – пътят бил оправен – бусът щял едва ли не всеки миг да пристигне тук. Спогледахме се. Дори и да пристигнеше веднага, очевидно нямаше как да стигне до Ле или дори до половината път – това са 14-15 часа. Анна се безпокоеше да не би на шофьора, както е закъснял, да му хрумне да пътува нощем – успокояваме я, че колкото и да са луди местните шофьори, чак на такъв подвиг едва ли биха се решили. Две седмици по-късно с Ралица видяхме нагледно колко погрешна е тази преценка.

Микробусът наистина дойде – някъде към пет следобед – или, иначе казано, с повече от 12 часа закъснение. Притесненията на Анна се оказаха напразни – само час по-късно спряхме пред един голям хотел, цъфнал в красива долина между две селца.

Оказа се типичния индийски пиниз – когато трябва да преспиш на път, драйвърите те стоварват на някакво специално организирано място, където срещу съмнителни луксове ти отрязват главата до кръста. В случая обаче бяха прекалили – 1600 рупии се видяха много не само на нас с Ралица, но и на всички други младежи в буса – и с изключение на двама-трима по-състоятелни пасажери всички ние отказахме да се настаним тук.

След дълги разправии ни откараха два-три километра по-нататък, пред някакво по-семпло лодже. Там пък ни сервираха цена от 1300 – при което ние без повече пазарлъци смъкнахме раниците си и заизваждахме палатката и спалните чували.

По едно време пристигна Вит – бил свалил цената на 800. Отказахме с презумпцията, че за нас е важен принципа, а не парите. Тъкмо бяхме започнали да разпъваме палатката, пристигна и собственикът на лоджето – имало стаи и за по триста. Тук вече кандисахме. Стаите се оказаха малки и приземни – но все пак горе-долу прилични; оказа се, че те са предназначени не за пасажерите, а за шофьорите на минаващите бусове.

Попитахме за храна – упътиха ни към съседното лодже, дето щяло да има “бюфет”. Него още го приготвяха, тъй че седнахме на терасата да пием чай. По едно време се появи лъскав джип, пълен с тъй наречените представители на индийската средна класа. От него се изтърсиха неколцина пасажери – майка с три синчета, които изглеждаха просто желирани: неуписуемо дебели и също толкова нагли. Веднага започнаха да се карат на стопаните на лоджето, докато слугите изнасяха багажа от джипа – струваше ми се разтегателен – във всеки случай извлякоха по стълбите над двадесет куфара, чанти и вързопи.

Наблюдавах ги по-късно, по време на вечерята. Бяха сякаш направени по калъп – шишкави, с тресящи се сланини, с къси крака и ръце – и с огромни задници и шкембета. Очите им бяха мънички и някак потънали – но гледаха с превъзходството и пренебрежението на хора, които са убедени, че този свят им е длъжен.

За нас, пасажерите от автобуса, бяха направили обща маса – те седяха отделно. Ние прекарахме в залата за вечеря повече от два часа – в оживени разговори помежду си; те – също толкова – но мълчаха и само ядяха.

Ядяха с ръце – както всички индийци – само че някак си хищно – сякаш не ядяха, а натъпкваха храната в устите си. Както обикновено, бюфетът се състоеше от няколко постни манджи и две с месо: едно от момчетата, най-тлъстото от всички, дойде цели седем пъти до масата и натъпкваше всеки път чинията си с връх – само от месото.

Размениха само няколко реплики помежду си – но високо, с просташки тембър. И няколко пъти извикаха готвача – от място, без да стават от масата си – за да искат обяснения за нещо си или за да поръчат някакви сосове.

Спомнях си подобни срещи с този тип индийци – почти без изключение те бяха неприятни. Но това е то – индийската средна класа. Тук бедните са симпатични – а често и мъдри; богатите са добре образовани и с изтънчени обноски – средната класа обаче може да те отчае. Както находчиво заключи Вит – това е голямото бедствие на Индия: хора, които не се решават да минат и двайсет метра пеша; за които плюскането и имането е всичко, а всички добродетели имат материално изражение. И които на четиридесет или петдесет ги друсва инфаркт – и умират сред същата тази разлюшкана плът, заради която са живели. Пфу...

 

 

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional