Свободата днес и тук 20 Юли 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Сираци сме на този свят. Интервю с Любомир Канов

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Любомир Канов

Едвин Сугарев: Напоследък разделяш времето си между София и Ню Йорк. Как долавяш контраста между световното и родното – между една модерна космополитна среда и една територия, която е още чужда на нормалните демократични рефлекси – и какъв извод може да си направи от този контраст човек като теб, съчетаващ две хуманитарни професии – тази на писателя и на психиатъра?

Любомир Канов: Контраст има – и той е фрапиращ. Контраста е между изоставеното, подобно на бунище живеене, и динамичното, крайно напрегнато съществуване в развития свят. Има един закон за непредвидените последици и за невидимите страни на всяко нещо, така че човек ако започне да сравнява, неизбежно трябва да мисли и за невидимата страна на нещата. Тоест – един такъв безроден български живот, подобен на купчина неизхвърлени боклуци, и от друга страна свърхнапрегнатия живот, който трябва да живея в Ню Йорк. В дребния тукашен живот има все още, макар и остатъчни, предимствата на някогашната близост между хората – и една уютност, която е вероятно балканско-българска. Силата на приятелските връзки, някаква особена топлота между хората, която си съществува и която е невидимото предимство на тукашния свят. От друга стана имаш ефикасността, реда и максималните достижения във всяка сфера в развития свят.

Изправен ли си пред избор в този смисъл на думата? Лесно ли е да предпочетеш едното пред другото?

Самата ми позиция на суспендираност между двете хемисфери и пребиваването в самолети доста време показва, че не ми е лесно да избера между двете и че бих се опитал по един полубезумен начин да съчетая несъчетаемото в едно. Но пак по принципа на непредвидените последици – всеки живот, който на пръв поглед изглежда много добре, има своите невидими негативни страни, както и обратното – бедният и оскъден живот понякога има неочаквани предимства – и за това могат да се дадат много примери. Примерно даже храната на бедните исторически, в еволюцията, е била винаги по-здравословна отколкото храната на богатите. Да бъдеш гладен всъщност е по-здравословно, отколкото да преяждаш.

В едно свое повече народопсихологическо, отколкото политическо есе ти говориш за страха, за българския страх. Това ли е според теб реалната причина българите да не могат да се отърсят от тоталитарните си навици и да изградят едно реално демократично общество? И как този страх съжителства с липсата на срам?

Страхът, ако трябва да перефразирам поета, е насинил българското ДНК. Боят е започнал много отдавна: нямаме точната история на насилието, на насаждането на този страх, не знаем какво са преживели преди нас, защото твърде оскъдни са историческите сведения... Но според мен в българите има едно почти генетично интегриране на страха като начин на живот. Душата става като бито куче, става страхлива – а страхливата душа е също и подла. И подлостта никога не е съчетаема с достойнството. Достойнството и лъжата са във вечно противоречие. Ето оттам започват българските грехове и недостатъците на националния ни характер – от този страх, който е започнал с много ранен и може би многократен геноцид на най-доброто, на елита – и бих казал едно уравняване, което подозирам, че е започнало още при прабългарските ханове, с техния навик да обезглавяват всеки, който е по-издигнат – под предтекста, че тези, които са по-издигнати, са достойни да служат на Тангра, но не и на хана. Да не говорим за нашествията, насилията и геноцидните изтребвания на националния елит, който е селектиран през столетията с големи трудности, със създаване на определена традиция и определени родове, които са, бих казал, пример за останалите. Всичко това е било разбъркано, безнадеждно омешано с нахлуването на едно жестоко и многобройно племе с друга религия. Извършено е много силно насилие върху българите, което практически ги е обезглавило за столетия – и ги е оставило без ръководна идея за поведение и пример за поведение – без замъци, без навици, в някакъв смисъл даже и без религия, защото черквата е била вкарана под земята, свещениците са били редуцирани до „папаз”, до поп, до битовизиран селянин, който оре и проповядва, без много много да разбира за какво става дума. В някакъв смисъл цялата национална духовност е била принизявана през толкова много столетия, че българинът в крайна сметка е започнал да нарича дори поклонението на гроба на Христос в Йерусалим „хадж”, хаджилък – все едно, че отива до Мека, а не да се преклони пред Христос. Това омешване на Балканите, това насилие и унищожаване на национални елити е в основата на този български страх. Той е бил изключително силно масажиран по кърджалийско време – до степен на ужас. Бих казал, че сякаш кърджалийското време е някак си застинало в душата на съвременния българин. Не е било толкова отдавна всъщност. Но като че ли българина носи историческата памет от насилието и побоите на кърджалиите – и реагира по подобен начин на насилията на мутрите, които в символичен смисъл са някакви кърджалии. Разбира се, „мутра” е малко мъгляво понятие, но мисля, че хората вече са го приели като код – и той някак си се смесва, припокрива се с генетичния образ на насилника през всичките столетия на насилие.

В крайна сметка не мислиш ли, че това носилие е и одомашнено, битовизирано по някакъв начин? Имаш примерно историята около Батак, при която палачи и жертви заедно си пият ракията десет години след събитията – тези, които са клали и тези, които са били колени, и си говорят тези истории, като че ли са някаква забавна приказка.

Аз също бях поразен, когато прочетох материалите за това. Фактически повечето от колачите са били от близките села, помаци, говорещи същия език, понякога даже сродени с жертвите си. И не много години след клането, клани и колачи съвсем мирно си пият заедно ракията и разговарят за убийствата едва ли не с умиление. „А ти като я боцна моята сестра, като взе, че и резна гръцмуля, и тя падна там и умря...” Почти без никаква емоция, с една бих казал откъснатост от акта на жестокост – което издава такава дълбока претръпналост към собствения си живот и сигурност, че е просто ужасяващо... Няма никакво възмущение против убийството, няма разкаяние, убийците помаци казват: „Тъй каза падишахът.” И с това се приключва въпроса за всякакъв опит да се възпротивиш на тази ужасна несправедливост.

Или да я оцениш в морален смисъл – изобщо няма такава перспектива.

Не, такава перспектива няма, по-скоро се разказват случки, забавни и жестоки случки, сякаш че са приказни събития и не се отнасят до тях. Точно тази откъснатост от себе си е сякаш синдрома на една хронична жертва, която е загубила всякаква представа за ценността на своя собствен живот.

Може би това морално безразличие е трагичния фактор, за който трябва да се говори днес. Предполагам, че си следил поне отчасти огромния скандал с корупцията в МВР и оставката на Румен Петков. Ако си представим този скандал като симптом, а България като персона, каква диагноза би поставил?

Ако мога да направя такава връзка, безразличието към безобразията, към ужаса, към насилието, към скандала, моралния скандал, напомня реакцията на баташките жертви на клането, които си разказват масали са собственото си изколване. В най-добрия случай българинът реагира на това в кръчмата с леко саркастична история от рода на това че, да речем, че в село Костенец някакъв пиян бивш член на БКП ще разказва следната история: „Абе знайш ли, той Румен Петков я оножда таз, Емел Етем. И то за туй го свалиха, изглежда за туй е била тая работа.” Тоест притъпеността и липсата на морална реакция граничи с някаква морална олигофрения или, хайде да не говорим за олигофренията, която е все пак вродена, но за някаква вторична загуба на разсъдъчна способност за морално съждение.

Неведнъж в интервюта и публицистични текстове си поставял въпроса за досиетата и ролята на ДС за опорочаване на българския преход. Като човек, изпитал на собствен гръб действията на комунистическите тайни служби, как би оценил тяхната роля в сценария, по който се разиграха събитията от 1989 г. насам?

Изкушавам се да търся континуитет между нещата. Ако приемем, съвършено спорно, разбира се, идеята, че има един континуитет на насилието, който се трансформира примерно от монголско време през турско време, през кърджалийско време, през войни и през други периоди, винаги присъства един насилник, един жесток човек, който е отвъд закона и отвъд живота, който остава безнаказан – и който раята, в която за съжаление исторически е бил превърнат българския народ, безропотно търпи да безчинства. В такива общества, които нямат дълга традиция в свободата и демокрацията, е много лесно този дълбинен, архетипичен насилник да се внедри в една или друга форма като „безпричинното зло” – нека така да го наречем. Тоест – това е агент на безпримерна жестокост, напълно случайна и безпричинна, към всекиго и по всяко време. Това е, ако се върнем малко назад към темата за страха – за абсолютния страх, българския страх, тази роля беше в крайна сметка поета от Държавна сигурност след 9-ти. Абсолютно архетипично се започва с безпричинни масови убийства, незабавно се предизвиква този длъбинен страх, който е залегнал в душата на българина от векове, цялата нация се редуцира до състояние на морално безразличие към собствения си живот и свобода, незабавно се подчинява на насилника, и даже в някакъв смисъл започва да му завижда. Имаше период, в който притежанието на карта на ДС издигаше носителя на тази карта до нивото на някакъв аристократ. Тази карта го правеше член на кастата на безнаказаните – хората, които могат безпричинно да причинят зло – тази карта на тайните и посветените, на сакралните, вечни български насилници, през годините наистина изигра основна роля, за да се превърне този народ в човешка маса, която е в почти смъртен разпад – демографски, морален и физически дори. Тази каста се трансформира изключително бързо и сръчно – и тук искам да сложа скоби – не без съучастието на Запада, който съвършено спокойно наблюдаваше тези хора, които бяха най-непримиримите техни врагове, и които убиваха техния папа или се опитваха по всякакви терористични и всякакви други начини да ги подронят или да работят срещу тях, свързани с международния тероризъм и заговорите срещу западните ценности в този свят. И за да затворя скобата, ще кажа, че при благосклонното безразличие на Запада тези хора изключително сръчно преминаха към това, което правят най-добре, а именно – да се персонират в новия ешалон на тази подземна власт, да се персонират в нео-кърджалии, които започнаха да пребиват хората с малък бизнес, да екпорприират тяхната собственост, да унищожават бизнеса им, да ги рекетират или да безчинстват напълно безпричинно, просто защото са взели хероин или са се напили. Хора с пистолети, с коли – и това в условията на пълно правосъдно кърджалийско безчинство. От съдии, които са абсолютно нереформирани от старото време – и са или злостни и некомпетентни бивши комунистически съдии (аз съм бил съден от такива, така че знам точно какви са) - или пък уплашено-корумпирани,  тоест сложени на вилицата между „или ще ти платя, или ще ти кажа къде учат децата ти”. Така че в условията на тази пълна безнаказаност тези нео-кърджалии успяха много бързо да възвърнат – хайде да го наречем вече този по-нов страх „кадесарският” страх у населението. По-свободолюбивите избягаха от това, по-младите и способните, пък и не толкова способни, но просто предприемчиви, решиха да не поемат рискове за своя живот или собственост тук. И струва ми се, тук е „заслугата” на политици като Желев и подобни, крайно вредни за България...

Имаш предвид тезата за т. н. „национално съгласие” с комунистите?

Да, именно – и за национално съгласие с Държавна сигурност в частност – защото за това ставаше дума. И ето така се разви тази ранна история, която постепенно се трансформира в преразпределение на богатствата, в легитимация на сенчестия бизнес, в огромни пари, което се направиха от каналите на бившата ДС, които продължават да функционират – през митници и чрез техните стари връзки с терористични организации по света и в Близкия Изток. Така че фактически този кърджалийски, този древен страх беше трансформиран заедно с трансформацията на собствеността в едни нови форми. И най-модерната форма, която наблюдаваме напоследък, е свързана с термина „куй”, за който като негов автор се съгласявам да се даде гражданственост. В последно време се появи един своеобразен криминално-политически хибрид, който за краткост би трябвало да се нарича „куй” – от Куйович. Даже може да се говори за известни цветове – например румен куй, или тъмночервен куй – Червеняков например, или младо куйче – Сергей. Макар че Сергей Станишев може пък да бъде наричан и labia leporine – заешка уста. Въпросът е, че има също твърде стари и опитни куища от генералитета, или пък даже може да се говори за своеобразни гоцета. Гоцета президенти, генерал Гоцев – едно истинско и солидно гоце, със силни елементи на куй – и т. н. Всички тези генерали в МВР са еднотипни – куй с пагон, пагонизиран куй. Тук е интересен анализът, не само антропологическият анализ, който сам по себе си би бил много интересен, но анализа на езика, на който се говори, той също би могъл да се нарече езикът куй.

Прави ли ти впечатление, че практически няма разлика между езика, на който говорят антимафиотите, и езика, на който говори мафията? Това ясно пролича по тази стенограма от СРС-та, която се изнесе покрай скандала в МВР – в разговорите между антимафиот №2 и хората, които е трябвало иначе да разследва.

Поразително е – и същевременно не е изненадващо, защото тази насилническа група, за която говорехме – кърджалийска, кадесарска, мутренска и прочее, всички тези хора принадлежат към една човешка разновидност, която ние ненавиждаме и същевременно не познаваме добре, защото те са нещо в себе си, някакъв ноумен.

Но въпроса за познаването според мен е много важен. Спомням си, че основен мотив за започването на Дело за оперативна разработка срещу теб е твърдението ти, че „социализмът постепенно губи почва и не е далеч момента, когато ще се разпадне”. Но представяше ли си ти тогава реално неговото разпадане и представяше ли си какво може да изникне на негово място? И каква е разликата между твоите тогавашни представи и това, което виждаш сега?

Аз тогава съм виждал не толкова далече, и само до там, че това нещо не може да го бъде. Но не съм имал достатъчно въображение, за да си представя каква хибридна форма би се получила, ако социализмът падне, но падне по един нежен, страничен начин, в един нежен преход по Желев, при което не се извършва истински катарзис. За това аз не съм имал въображението и не съм могъл да си представя дори, че това ще бъде един крайно благ и благосклонен крах на комунизма, без да има нещо подобно на процес – осъдителен процес, не непременно със смъртни присъди като в Нюрнберг, но някаква форма на национален катарзис. Това нещо не се състоя и затова границите на моето въображение бяха затворени само до там, до знаенето, че това нещо не може да бъде, защото противоречи на човешката природа, но не можех да си представя, че крахът му ще се персонира в някаква своеобразна Горгона, наречена „преход”, при която извършителите на този преход ще бъдат фактически причинителите на комунизма.

Ти си един от хората, които с най-голямо въображение са писали именно за комунизма, с най-силни метафори; аз си спомням твоите „квартални записки” в новелата „Апокалипсис тогава”, която някога издадохме като книжка в библиотеката към самиздатското списание „Мост”. И явно ставаше дума за една крайно остра и катарзисна метафора на времето, в което живеехме, но и метафора, в която възмездието все пак съществуваше. Каква сила те крепеше тогава, какво изобщо те караше да пишеш по този начин; какви бяха твоите мотиви, свързано ли беше това с твоето оцеляване?

Нуждата от писане тогава за нас беше опит да кажеш това, което душата ти знаеше като вярно, и в някакъв смисъл бе невъзможността да не се кажат, да не се напишат тези неща. Това е процес, който не е непременно умишлен, човек не го прави, защото има намерение да каже нещата; това е по-скоро неизбежна и необходима нужда на душата да изкаже това, което знае. Аз бях поразен, когато преди два-три дена по новините показаха един човек, който живее в трафопост. Аз това нещо съм го видял и съм написал тази история заедно с Владимир Бояджиев в 80-та или 81-ва. Нашият герой се казваше Хрех. Той живееше в трафопост и свиреше на акордеон. Включваше акордеона си в мрежата, докато се влюби в една свиня и се опита да включи акордеона си в зурлата й, защото му се виждаше като контакт, който да му даде нужната енергия, за да живее. Но всичките тези неща, които ставаха – кварталните баталии, битката за туршия, петватовите крушки в мазетата,  всичко това си беше точно така – тоест душата на човека знае, или има пред-знание за неща, които са там, и съществуват в своята абсолютна реалност, макар че това е една фантазна реалност. И това в някакъв смисъл валидизира литературното творчество.

Ти стана известен с разкази, които могат да бъдат дефинирани като сюрреални, но които същевременно съдържат в себе си екзистенциалните драми на човека. Още ли споделяш иронията на хрониста Логофаго към хронолозите – и неговата тъга, че „всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега...”? Защо тъкмо парадоксите на времето и неговото отношение към човешката екзистенция са основни в твоите текстове?

Това е пак една интуиция на душата. Между другото – защото аз обичам да чета текстове от всякакъв вид, включително предаващи развитието на мисълта в други области – на науката и на физиката по-специално – идеята за множествения свят е една абсолютно валидна идея за обяснение на света сега. Тоест това, което едно поетично въображение може да създаде, не е много далече от теориите, с които днес се занимава квантовата физика. Тези интуиции прескачат границите или сферите на наука и литература от тази реалност, към нещо, което не можеш да докажеш физически, но ти просто го знаеш. С други думи, говорим за един депозит, за един резервоар на идеи и неща които съществуват някъде и навсякъде. Да не отиваме във философски интерпретации, платонични теории и прочее, но е съвсем близо до ума, поне за един човек, който има въображение за това, да почувства, че този свят, в който живеем, който е ограничен от нашата смъртност и всичко останало...

Не е достатъчен.

Не само че не е достатъчен, но и интуитивно тази ограниченост не може да бъде вярна. И ето оттам идва и твърдението, че всичко се случва постоянно и навсякъде, но ние сме тук и сега. И гледаме през амбразурите на събитията като в някакъв пробит театър, в който виждаме само части от действието. И това е точно така – даже от гледна точка на съвременната физика. Или поне на определени школи във физиката. Съвършено логично е да се допусне, че ако при едни прости физически експерименти, които сме учили още като деца, нищо не се губи, а просто се трансформира в енергии и форми, една проста екстраполация на този феномен, който ни е даден да го наблюдаваме и да го доказваме, води до концепцията за това, че е абсолютно невъзможно да се загуби нещо от това, което сме, и също толкова невъзможно е ние да идваме от нещо, което е нищо. Някак си това, не  непременно с религиозно упование, но даже на базата на логическото такова, води човека до идеята, че ние трябва да имаме вяра в тази сфера, в която живеем, и да не се страхуваме от смъртта, което значи и да не се страхуваме от живота. И да посрещаме ведро нашата собствена смъртност. Аз даже препоръчвам шеговитост и ироничност към всичко това. Дано да запазя това отношение до края.

Финалът на „Логофаго” не е ли някакъв вид израз на това отношение – с неговите въпроси към смъртта?

Да, той все пак не я взема толкова на сериозно и е склонен да й задава шеговити и даже объркващи въпроси, като я поставя в такива невъзможни философски дилеми като това да отговори на негативен въпрос: дали не е това, което тя всъщност не е.

Последният от фрагментите ти в „Между двете хемисфери” се отнася до писането: казваш, че човек, който пише книги, не вярва истински в безсмъртието на душата – и че виждаш писането само като скърбене за нашия обречен живот, като копнеж по непознаваемото, като милостива скръб. Това достатъчно основание ли е, за да продължиш да пишеш? И сега – след сюрреалните ти разкази и новели, и след горчиво саркастичните фрагменти – какво бихме могли да очакваме като бъдещ твой проект?

Понеже писането е наистина една въздишка по тукашното и сегашното, и е форма на скърбене, то е различно от мисленето. Бих казал – ако трябва да допълня това, което съм написал някога, че писането е мисълта, която е застреляна с оловните сачми на гравитацията – и е превърната в букви, думи и листа. Това, което наистина се рее, е все пак човешката мисъл. И в този смисъл аз познавам поне няколко души, близки приятели, които без непременно да правят усилието да напишат това, което мислят и което чувстват, действително трансцендират смъртта – и тукашното и сегашното, защото са свободни. Защото те наистина не се подчиняват, не се оставят да бъдат съкрушени, застреляни като патици от гравитацията на тукашното съществуване. Писането е желание да споделиш това, което е може би в основата си споделимо, и което човек знае или предзнае много по-добре, отколкото може изобщо да напише или да изрази. Ние се различаваме в способността си да изразим това, което е много трудно да бъде изразено, и тези, които се приближават най-добре до мисълта, до неуловимата и свободна мисъл, са и най-добрите писатели. Но въпреки това, все пак написаното се отнася към свободната мисъл на човека и неговата фантазия точно както сутиенът към женската гръд. Тоест формата към същността на нещата. И моите планове не са били никога различни от сега. За мен написването на нещо е подтик, който не желая да спра или да му се съпротивлявам, и е нещо, което е отвъд моето намерение да пиша; просто нещо, което трябва да бъде изразено. Това ме събужда през нощта – аз тогава трябва да взема писалка и да го напиша; тъй да се каже да застрелям с оловните сачми на моята химикалка някоя мисъл, която не знам откъде идва и кой я носи, но във всички случаи е във връзка с някакви други сфери, които може би не са и хемисфери, а са истински и пълни сфери.

И накрая няма как да не ти задам и този въпрос: ти напоследък стана известен и като производител на вино – а виното го пием в момента и е наистина много хубаво вино. Това случайно обстоятелство ли е или е метафора на твоето разбиране за живота?

Не искам да звучи остроумно или – така бих казал, натегнато остроумно, обаче всеки живот, и моят включително, е метафора на нещо друго – на нещо, което ни предхожда, което ме предхожда и за което аз съм само един инструмент. Какви фльонги на генетиката, на съдбата, на моята работа са ме довели до това да отглеждам лозя – там, където са били лозята на моето детство и на моя баща и въобще свързани по някакъв начин с молекулите на тази земя, от която аз произхождам. Какво знам аз? Какво знае метафората за своята причина?

Най-вероятно нищо. Но може би виното е нещо като котва, която те държи за земята. Или може би за детството.

Да, виното, което излиза от тази земя, е една сакрална напитка, с много дълбок смисъл... Просто са толкова много пластовете, че аз самият не мога да разгадая изцяло хода на моето вино. То е загадка, енигма и метафора – и най-вероятно ще бъде толкова успешно, колкото целия ми път на клетник и същевременно на щастлив човек. И на роб, който понякога е успявал да бъде свободен, на пишещ човек, който всъщност не е никакъв писател, на винар без опит.

А, без опит... Не е вярно.

Не, искам да кажа – това е нещо, което трябва да се учи седемдесет поколения – аз твърде малко знам за това. Но се движа – може би пак трябва да направя връзката с писането и литературата – повечето от нашите неща се движат от неща, които са отвъд нас – и които знаем добре. Ако някой трябва да ме дефинира като мистик – да бъде. Но имам едно мистично чувство към света, имам едно отношение към света, което е смях през сълзи. Това е моята концепция – и всичко, което произтича или протича – като вино, като дума, като приятелство, като... даже като отношение с моите пациенти и т. н., има своите основания някъде, където аз не мога да проникна. И оставям може би място за някаква мистичност, която в крайна сметка движи нашия живот. Това не значи, че трябва да чакаме нещо да се случи без нашите усилия, но нека да оставим в нашия живот и малко място за свърхестественото, за чудото. Логофаго е един човек, който се удивлява на чудото на вселената и хем се смее, хем тъгува в своята самота, защото – нека си признаем, че сме оставени, сираци сме на този свят.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional