Запълнете пропастта

Неравенството става все по-голям проблем в цял свят. Има обаче лекарства срещу него.

Икономическото неравенство изглежда е тема номер едно на глобалните дебати. Дори на срещите на Световния икономически форум в Давос, на които милиардери  сравняват чий самолет е по-голям, разговорите се изместиха от взаимните поздравления към отрезвяващи теми като например откъде ще дойдат следващите 600 милиона работни места.
Голямото безпокойство е, че икономическият растеж и неравенството вървят ръка за ръка като поничките и сърдечните удари. При това не само в богатите страни, а и навсякъде в развиващия се свят. Това безпокойство със сигурност е оправдано: онези развиващи се икономики, които се представят по-добре от останалите през последните десетилетия, като цяло също отчитат огромно разширяване на пропастта между бедни и богати. Този проблем обаче може да бъде решен и се решава в няколко големи страни. Въпросът е дали правителствата имат съответната политическа воля.
Нека спрем, за да направим едно уточнение. Особено важно е да бъде правено разграничение между неравенството между държавите и неравенството вътре в самите държави. Експлозивният растеж в
Азия наред със слабия в Европа и Северна Америка почти със сигурност намалява разликата в средните доходи между отделните страни. Като изключим обаче няколко знакови примера, неравенството вътре в развиващите се държави нараства рязко от 80-те години на 20-и век. По един стандартен критерий - Gini Index - неравенството се е увеличило с около една пета в Индия и Китай. При това най-богатите са станали още по-богати. През 2002 г. в Индия са живеели четирима милиардери (в доларово измерение); днес те са 55. През 2002 г. в Китай е имало само един милиардер. В последната класация на списание "Форбс" техният брой бе 115 - повече отколкото в Германия, Франция и Япония взети заедно. Трябва ли да ви вълнува това? Отговорът не е толкова прост, колкото бихте могли да предположите. Бързото увеличение на брутния вътрешен продукт (БВП) в нововъзникващите
пазарни икономики до голяма степен обяснява защо в бедност живеят най-малко половин милиард души по-малко, отколкото през 80-те години на 20-и век. Така че ако бързите темпове на увеличаване на богатството не могат да бъдат поддържани, освен ако несъразмерен дял от допълнителната стойност не отива при богатите и ако приливът не носи повече или по-малко всички лодки, то тогава крещящото неравенство едва ли е най-лошият от всички възможни светове. Иначе казано: повечето хора, може да се предположи, ще предпочетат трохите от един много голям пай пред тънко парче от един малък пай. И като цяло те са именно в първото положение.
Едно е да се каже обаче, че нарастващото неравенство не е спряло издигането на най-долния слой в йерархията на човешкото общество, а друго - че това трябва да е дребен повод за безпокойство в контекста на един бърз икономически растеж. При равни други условия повечето от нас ще предпочетат да живеят в общество, което инвестира в увеличаване на мобилността нагоре в
йерархията за тези, които са способни, и споделя богатството с онези, които не са. При това други неща не са равни: в нововъзникващите пазарни икономики дори преразпределението на скромни количества от имащите към нямащите ще доведе до сериозно повишаване на жизнения стандарт на нямащите.
Следователно е добра новина, че бързият растеж мирно съжителства с намаляващото неравенство в една голяма нововъзникваща пазарна икономика. Тази страна е Бразилия, където през периода 2000-2008 г. доходите на най-бедните 20 % от населението нарастваха годишно средно с по 6 %, при увеличение от 2 % за най-богатите 20 %.
Как успя Бразилия да намали пропастта между бедни и богати, когато нито Китай, нито Индия дори не се доближи до нея в това отношение? Като за начало Бразилия отделя по-висок процент от своя БВП за социални програми - жилищни, образователни, здравни, за пенсионери и безработни - в сравнение с други държави със средни доходи на населението. На практика през някои години тя е харчела за социални програми по-голям дял, отколкото Съединените щати.
Има и друго нещо, вероятно по-важно - Бразилия насочва социалните помощи правилно, като наред с другите неща заделя задоволителен процент за жителите на селските райони (които имат по-слаб глас в политиката от гражданите) и осигурява сравнително висок процент от работната ръка срещу безработица. Бразилия освен това дава пари в брой като стимул за увеличаване на мобилността на семействата. Предварително условие за отпускане на част от сумата е децата да ходят на училище, да се посещават медицински заведения за профилактика и, при бременните жени, редовни прегледи.
Да не забравяме, че стартовата позиция на Бразилия през 2003 година, когато бе избран харизматичен президент лявоцентрист на име Луис Инасиу Лула да Силва, бе равнище на неравенство, далеч по-лошо в сравнение с останалата част на Америка (на практика единствената голяма страна, в която имаше по-голяма пропаст между бедни и богати, бе Южна Африка). Успехът на Бразилия в нейната кампания да върви срещу ветровете на неравенството е поучителен.

Първо, той доказва, че съсредоточаването на вниманието върху необходимостта от справедливост не подкопава икономическия растеж. В действителност, допускането на рязко нарастване на неравенството може да породи недоволство, което на свой ред да заплаши политическата стабилност, а оттам - и икономическия напредък. В Египет, революцията, чиято движещата сила бяха младежите от градовете в тежко икономическо положение, заплашва да попари съвсем реалните икономически успехи на страната още в зародиш. 

Второ, нововъзникващите пазарни икономики не могат да си позволят лукса да субсидират всички като политически приемливо средство за субсидиране на бедните. Конкретно насочената програма за борба срещу бедността в Бразилия обаче е рядкост. Съпоставете я, например, с несъстоятелната политика в Египет на предоставяне на солиден дял от субсидиите за храна и олио за готвене на домакинствата от средната класа.

Тук има ирония. Бразилия доказва, че правителството може да е част от решението на проблема с неравенството в нововъзникващите пазарни икономики, като уравновеси динамиката на капитализма
чрез преразпределяне на пари и основни услуги и предоставяне на стимули за образование. Правителството обаче е част и от проблема.
Всички бързо растящи нововъзникващи пазарни икономики са земи на възможности. Доходността на капитала (както физическия, така и човешкия) е много голяма и производителността на труда нараства бързо, с прехвърлянето на работниците от по-малко производителни сектори като селското стопанство към по-производителни като промишлеността и услугите. Несъразмерен дял от печалбите от растежа в частния сектор обаче се озовава в джобовете на онези, които вече са богати и влиятелни, най-малкото отчасти защото нормативната уредба и корупцията облагодетелстват властимащите пред външните хора. Бразилия, Китай и Индия са много различни места за започване на бизнес, като се нареждат съответно на 120-о, 151-о и 166-о място (от общо 183 държави) в индекса на Световната банка. Те освен това са места, където е важно кого познаваш, също толкова, ако не и по-важно от това колко си добър в дадена област: и трите страни са умерено до силно корумпирани в индекса на възприемането на корупцията, изготвян от Transparency International. Така че когато възможността се появи, онези с пари и влияние знаят, че могат да се възползват от нея. По същата причина, "своите" хора могат сравнително лесно да защитават доходоносните ниши от конкуренция.
    Така всъщност тук имаме два свързани въпроса: неравенството в доходите и икономическата мобилност. Правителствата могат и трябва да използват част от излишъка от икономическия растеж, за
да балансират естественото нарастване на неравенството. Може да се поддържа тезата, че по-трудното предизвикателство обаче е заравняването на игрището - да бъде увеличена икономическата
мобилност за сметка на хората с позиции.

През последните десетилетия, впечатляващото представяне на големите нововъзникващи пазарни икономики направи по-добър живота на почти всички техни граждани, като неутрализира проблема с нарастващото неравенство. В момент, когато те достигат зрялост и икономическият растеж се забавя, е напълно възможно онези от тях, които не обръщат внимание на проблема, да платят цената за това. Попитайте Хосни Мубарак.

/Превод от английски: Николай Станоев/