Зебрите

През ноември 1950 г. в концлагера Белене пристига група от 36 души в затворнически униформи. Изолирани са в отделна бригада и правят впечатление с патологичния си глад и странното поведение на хора, които са били дълго в изолация. Наричат ги “зебрите” заради затворническите дрехи на сиви и кафяви ивици.

   Те идват от специалния изолационен лагер “С”.

Лагер “С” е създаден в края на 1947 г. като поделение на отдел ІІ (контраразузнаване) на Държавна сигурност. Лагерът е незаконен и секретен, като за него знаят само комунистическият вожд и министър-председател Георги Димитров, министърът на вътрешните работи Антон Югов, директорът на Народната милиция Руси Христозов и  ръководителите на контраразузнавателния отдел.

   Специалният лагер е разположен в стария пазарджишки затвор. Предназначен е за заловени на границата бегълци и влезли нелегално в страната. Те са поставени „при специален режим и в пълна изолация, за да се разкрият всички шпионски и диверсионни задачи, възложени им от органите на чуждото разузнаване“. Друга важна задача на следствената група от ІІ отдел, изпратена да работи в лагера, е да подбере податливите на вербовка: „надеждните лица да се поставят в съответна обстановка за системна работа за идеен прелом и да се направят пригодни и възможни за вербовка“. Лагеристите са разделени на две категории и “ненадеждните”, тези с непримиримо отношение към комунистическата власт, са „поставени при по-специален режим“.

   Следствената група се състои от трима следователи и началник група - Кирил Божков, който е и началник на лагера. Началникът на отдел ІІ-ДС Николай Задгорски натоварва с ръководството на лагер “С” главен инспектор Т. Комитов, към когото началникът на лагера се обръща по всички въпроси за функционирането му и на когото докладва резултатите от следствието.

Много скоро - дни след откриването на лагера, в контраразузнавателния отдел, чийто обект по онова време е ВМРО “Иван Михайлов”, оценяват възможностите на секретния обект, в който могат без съобразяване със закона да изпращат хора без никаква следа за институциите и близките им. През януари 1948 г. в лагер “С” са изпратени 25 души – част от задържаните на 5-8 юни 1946 г. “във връзка с реализацията по михайловистка линия на редица македонстващи и терористи бивши членове на ВМРО Ив. Михайлов, които нямаха близка дейност, за да бъдат подведени под отговорност”. Те са преминали през жестоко следствие в V-и милиционерски участък в София, след което са изпратени в концлагер в стария затвор в Плевен, а в края на 1947 г. са разпределени по другите концлагери. Според началник лагера Божков, са „държани при крайно лоши условия, вследствие на които са били толкова изтощени, че не са могли да се придвижат от килията до клозета. Тук докараните бяха с рани по телата, туберкулозни с кръвохрачене и други заболявания. Почти всички приличаха на сенки, нямащи нищо освен кожа и кости.“

        Лагер “С” следва стандартното концлагерно развитие към всеядност. „Тук се изпращаха хора по шаблон, достатъчно да е минал границата, без да се държи сметка за големината на неговото провинение. Въобще изпращаха се хора безразборно, независимо от това дали са минали или не границата. Има и такива, невинни или хора с много малко провинения. На въпроса ми защо се изпращат хора неподходящи за лагера…, Т. Комитов ми отговори, че това е грешка, но нека стоят до второ нареждане, тъй като сега е неудобно да ги освободим или преместим другаде.“ – свидетелства през 1950 г. началникът на лагера.

 Семействата на изпратените в лагер “С” не знаят какво се е случило с близките им – дали са преминали успешно в свободния свят или са били убити на границата. Но въпреки секретността, слухове се промъкват. Местните органи на Народната милиция и Държавна сигурност получават запитвания за съдбата на някои бегълци. Особено настойчиви са един баща и една съпруг, но търсените от тях вече са загинали в лагера. Към това се прибавя конфликт между прокуратурата и МВР заради въдворяването в ТВО не по законния ред, който става толкова остър, че се налага Политбюро да помирява двете ведомства. Лагер “С” се превръща в тежест за Държавна сигурност и на 22 април 1949 г. заместник-директорът на ДС Каприел Каприелов предлага да бъде закрит “поради това, че съществуването на лагера в този му вид не е необходим за бъдещата работа на службата ни, както и поради възможността по един или друг начин да бъде узнат и разкрит от външни хора (което досега не е станало) и да предизвика излишни политически и други усложнения…”

Какво да се прави обаче с лагеристите, които „са способни със всички средства да продължат борбата срещу страната ни, ако им се удаде и най-малкия случай за това. Освен това, дългото им престояване там им е дало възможност да узнаят за това, че редица лагерници са починали (над 60 души) и че нито един от тях не е освободен. По това не знаят нищо само напълно изолираните: втория арменец и гърка.“

Каприел Каприелов предлага:

“Посочените 16 македонци, 27 българи, 24 турци и един арменец – да бъдат ликвидирани; (...) [двама българи сътрудници на военното разузнаване] – да бъдат освободени; гърка да бъде пратен в лагер Берковица¹; втория арменец да бъде пратен в ТВО”.

     Това предложение е отхвърлено от помощник-министъра на вътрешните работи Руси Христозов, който ръководи Държавна сигурност. Той нарежда да се изготви доклад до министъра със справки за всеки един от лагеристите, за да се реши съдбата им.

Конфликтът с прокуратурата продължава да се изостря и в края на 1949 г. главният прокурор внася доклад до министър-председателя Васил Коларов за случаите на незаконно въдворяване и надсрочно задържане в ТВО. Руси Христозов, от август министър на вътрешните работи, е принуден да съобщи на министър-председателя за съществуването на лагер “С” и моли за запазване на секретността: “Моля, др. Министър-председател, сведенията за тях да не се дават на Главна прокуратура, за да не бъде съобщено на близките им и да се информира чуждото разузнаване за местонахождението им. Специалният затвор в Пазарджик е създаден още през времето на др. Югов със съгласието на др. Георги Димитров. Нови лица там вече не се пращат, а намиращите се сега са представени за изселване на север.”

Въпреки това и през 1950 г. в лагер “С” са изпратени още двама души, а закриването му започва да се обсъжда едва в края на годината. На 14 ноември 1950 г. комисия в състав: началника на отдел ІІ-ДС Димитър Мурджев, следовател при Окръжно управление на МВР Пловдив и управителя на лагер “С”, предлага на министъра един човек да бъде изпратен в пазарджишкия затвор за излежаване на присъда, 6 души да бъдат освободени и принудително заселени в провинцията, 36 души да бъдат изпратени в ТВО Белене, а 9 души да бъдат оставени временно в две килии в пазарджишкия затвор, “поради това, че знаят всичко онова, което е ставало в лагера; за същите да се излезе допълнително с предложение от името на др. министър до др. Червенков да бъдат оставени завинаги в Пазарджишкия затвор или другаде поради горепосочените съображения и поради това, че са врагове и даването на възможност да имат контакт с външни лица се явява опасно за авторитета на властта”.

Предложението деветте души да бъдат оставени завинаги в пазарджишкия затвор е направено от министъра на вътрешните работи Георги Цанков на 30 януари 1951 г. в доклад  до министър-председателя Вълко Червенков.

Условията, при които съществуват тези вечни затворници, са непоносими. Изолацията им е пълна. Настанени са на етажа на смъртните в една килия, поради което няма място да легнат нощем. Храната им е намалена. Още един от тях умира.

През март 1952 г. началникът на отдел ІІ предлага на министъра на вътрешните работи да бъдат настанени в две килии и да излизат на разходка при условие, че няма да бъдат виждани. В крайна сметка с министерска заповед № 100 от 26 юни 1952 г. осемте последни лагеристи са въдворени в ТВО Белене за срок от 7 години. В Белене един от тях загива при злополука, останалите са освободени при закриването на концлагера през есента на 1953 г.

Страшното минало на лагер “С” обаче не е погребано и семействата на загиналите в стария пазарджишки затвор, които не знаят какво се е случило с тях, продължават да ги търсят. На 1 юли 1954 г. началникът на управление ІІ-ДС докладва на министър Георги Цанков, че “напоследък зачестиха твърде много заявления от страна на близките на починалите които искат да знаят за съдбата на своите близки”. На запитванията им МВР започва да отговаря: “Лицето е починало в ТВО Пазарджик”, а местните власти издават смъртни актове.

През годините на функциониране на лагер “С” през него преминават 137 души. 65 от тях умират. Най-много са починалите през 1948 г. – 52 души, предимно в първите месеци от съществуването на лагера. Към февруари 1948 г. броят на изпратените в концлагера е 87 души. 15 от тях вече са починали. В определени дни смъртните случаи са няколко.

Бил ли е лагер “С” лагер за изтребление?

По процент смъртни случаи отстъпва на нацистките лагери за изтребление или на колимския лагер за екзекуции Серпантинка - освен по бързата смърт на част от лагеристите. Но петдесетте процента загинали статистически го изравняват с най-смъртоносните съветски и нацистки трудови концлагери (лагер “С” не е ТВО - трудов лагер, и при него отсъства непосилният принудителен труд като фактор на високата смъртност): Рибинския лагер за инвалиди с 41,7% загинали през военната 1942 г., когато ГУЛАГ бележи най-висока си смъртност, Равенсбрюк със 70% загинали от лагерния състав, Щутхоф – 60%, Захсенхаузен – 50%, Варшава – 50%, Маутхаузен – 50%.

Със сигурност голяма част от смъртните случаи се дължат на нечовешките условия в лагера. През февруари, март и април 1948 г., началникът на лагера Кирил Божков докладва на началника на отдел ІІ-ДС, че всички лагеристи са с разклатено здраве, страдат от различни хронични заболявания и състоянието им от ден на ден се влошава. Храната им е “крайно недостатъчна”. Липсата на движение при строгата изолация утежнява състоянието им. Божков предлага да бъдат подобрени условията и да бъде разкрита работилница за четки и серкмета. През юли е изработен график на ежедневните едночасови разходки по килии и етажи, но това остава единственото подобрение на битовите условия; през есента на 1948 г. лагеристите все още нямат завивки и дрехи. Изолацията остава изключително строга.²

 “Лагер „С“ беше създаден... с цел да бъдат събрани на едно място престъпници, извършили най-тежки нарушения спрямо нашата власт, като убийства, предателства и пр., обаче в нашите закони по онова време не съществуваха текстове, по които биха могли да бъдат подведени, осъдени и ликвидирани чрез присъди.” - този пасаж от доклада на заместник-директора на Държавна сигурност Каприел Каприелов изглежда говори за планирано систематично изтребление. Дали инструментариумът на изтреблението е бил пълен и освен изтощението, глада и болестите е включвал екзекуции?

В Белене двама от осемте последни свидетели на “всичко онова, което е ставало в лагера” – четникът Стоян Вардарски и Борис Бунев, брат на Мара Бунева, споделят, че убийствата в лагер “С” са извършвани с чукове и железа от група, предвождана от Лев Главинчев – известния екзекутор на дейци на ВМРО³. Едно косвено потвърждение на това свидетелство е, че предложените за вечен затвор са “македонци” (както ДС води членовете на ВМРО в лагера) - лагеристите в лагер “С” са разпределени в килиите по националност и те са знаели какво се е случило с другарите им. Но смъртните случаи са на хора от различни етноси (към 1950 г. – 13 българи³, 10 македонци, 23 турци и 1 германец). Каква е била тяхната съдба – страшните тайни на лагер “С” очакват изследователите си.

*

Благодаря на Майя Захариева за насочването към тези документи, които са от все още необработен – и както ми съобщиха в комисията по досиетата, скоро няма да бъде обработен – фонд на архива на ДС. Майя Захариева попада на досието на лагер “С” при работата си по филма на Антоний Дончев “Случайни гости от случаен влак” за белоемигрантите в България, в който е проследена съдбата и на княз Дмитрий Лобанов-Ростовски – един от загиналите в лагер “С”. Премиерата на филма е на 20 март 2012 г. от 18 часа в Дома на киното.

_________

^1. Лагер за гръцките комунистически партизани – емигранти в България.

² Все пак двама студенти - от Варна и от Врачанско, бягат успешно от лагера през април 1950 г.

³ В това число Дмитрий Лобанов-Ростовски.