Дом е, почти е...Интервю на Дьорд Сонди с Екатерина Йосифова

Дьорд Сонди: Правенето на стихотворения, преправянето... Що е стихотворение? Едновременно поетско самоопределение и простотата на дистанцираност?

       Екатерина Йосифова: Това са поне пет въпроса за несигурни отговори.

       Но ти отново улучи. От доста време живея със съпротива срещу “правенето на стихотворения”. За да я преодолея, връщах се към нечии стари, омайвали ме – но и при тях си казвах: добре де, великолепно, ето тук прозрение, там – друго, магично, заклинание, усмивка; но ето тук е излишно, тази дума, тази рима, тази игра... Направено. И ми се приисква да развалям. Да изхвърля намерението, за да стигна по-далече. Не може, разбира се, когато стихотворението не е мое, с моите обаче бива. И изобщо не мисля, наистина не помислям дали това, което се получава, е “стихотворение”. Искам да го усетя по-голямо, нещо, което съм и аз, но не само... Ето, получи се високопарно, обратното на това, което е – а може би е опит за самонадмогване?   

        “Поетско самоопределение”? Мисля, че ако беше само това, щях да се засрамя и да спра да “правя стихотворения” отдавна, след времето ми на суета.    

        Дистанцираност? Необходима е, в най-обикновения й вид – чрез времето, от часове до години.

        “Преправяне” не е точната дума. При старите неща честно е уважението към порива, който ги е правил тогава; но ако той е нарушен заради уж цялостност, може да му се помогне да продължи, да мине през днес. Това е движение.

        И щом рискуваш да питаш за определение на стихотворение – ще рискувам и аз, със всички уговорки относно определенията: стихотворението – не – бива – да – е – окръгленост, завършеност; може би – вектор, или спирала, или разширяващи се кръгове, вълни... или иначе: подсещане – посока – увличане – ... Да не свършва със самото себе си.

       Идеалното стихотворение: анонимно.

       Добре че не ме питаш какво е поезия.

 Варна и Кюстендил. Два града със своеобразен климат, два различни дома...

       Не. Не беше различно. Климатът и домът са хората. Родителите; другите близки, техните приятели, жилището с простите неща в него, дворът и всичко там; после приятелствата, безделните часове, книгите, улицата, градът, шляенето, киното, самотните часове, пак книгите... Свободата. Имах я.    

       Никога принуда, никога забрани – с кого да се сприятелявам, какво да чета... Никога поучения от умните ми родители и умните ми учители.

       Самият град – двата града – бяха удобни места, със силни сезони.  

       За “своеобразния климат” си помислих чак след много години – когато той вече се променяше – с чувство за загуба. Преди това се смятах за не-привързана. Могъщата детска чувствителност-безчувственост продължи през юношеството и доста в младостта; тогава непривързаността може би е здраве? Оценяването, благодарността и обичта – в тази последователност – са късни, трябва им опит, сравняване, болка. Катарзис на загубите.

Биньо Иванов. Самостоятелна стихосбирка на чужд език е излязла от него – ако не се лъжа – само в Унгария (още в 1991 год.). Кюстендил. “Навярно вечно” – негова творба. Ала и двете думи са и твои.        

       Съвпаденията не са поради повлияване, а напълно нарочно.

       Неговият начин на живот издевателстваше над моя, моят – над неговия. Поради което имаше непрекъснато напрежение: да доказваш, че твоят начин е верният, че не смачква, а крепи. В моменти на по-малка проклетия дори почвахме да правим едновременно стихчета “по тема” с няколко ключови думи. Такива упражнения правят сега в “курсове по творческо писане”, за които и хабер си нямахме, но знаехме за такава игра между Пенчо Славейков и Яворов. Общо взето нищо не излизаше. Запазих двата варианта, Биньовият и моят, само на едно такова стихотворение, което се получи горе-долу. За Гевара е, когато беше дошла новината за смъртта му. После и двамата написахме други, вече съвсем различни, пак за Гевара. Беше важен за нас: да си остави властта и да иде при най-жестоки условия и да умре там. Загърбването на властта, това беше важното. Заради нежеланието да са във властта говорехме за Христо Ганев, Веселин Андреев, Валери Петров...  

        “Навярно вечно” – не само ние двамата, мнозина от връстниците се заигравахме с такива думички – “почти”, “навярно”, “може би” и подобни, някакво естествено противодействие на категоричността и изобщо на големите приказки. Каквато пък е “вечно”.

        Кюстендил за Биньо беше случайност. Дойде там след следването, “по разпределение”. Аз пък “по разпределение” по същото време бях две години в Дупница. Той преди това изобщо не беше идвал в Кюстендил. Но се познавахме “задочно”, по едно и също време публикувахме в “Родна реч”, ученическото списание. Дойде и остана.

         Биньо е толкова могъщо автентичен, че става май непреводим. И той, и ти сте ми разказвали как се е посрещнала книгата му в Унгария. Мисля, че си извършил истински подвиг с превеждането й. Никой никъде другаде не се захвана.

Получаваме ли? Ако нанижем грижливо заглавия от стихотворенията ти – получаваме, можем да получим ново стихотворение. Направих този, такъв експеримент. Понеже може.

       Може; и какво би трябвало да означава това? Освен малка игра? Ако въпросът ти е за връзката, свързаността – да, има я. Както във всичко, което прави един човек. А от игровите връзки, от игрите се отказах, постепенно от всякакви – от римуването до подреждането. Показала съм, когато това е имало някакво значение за мене, че ги мога, игрите – и после ти става неудобно; после даже срамно. В последните ми книжки подреждането е по азбучен ред. А римуването в няколко стихотворения е по вътрешни причини. Ето и книгата на унгарски ти казах да подредиш по азбучен, да е както се получи при превода на заглавията.   

 “Когато децата играят на гоненица, има едно избрано място, където са недосегаеми, това е “къщата””. Къде е твоята?

       Едно широко легло и подът пред него, върху тях отворени книги и  разхвърляни листи и листчета в мой си порядък. И децата да нахлуват, да стъпват върху листите – никога нито едно листче не се е затрило. Такава къща. Там, където е пресечната точка на удобствата за всички.

    “- Защо пишеш?

      - Защото чета.”

       И един ден не мога да издържа без този наркотик, случвало ми се е при пътуване, не мога да заспя, не мога нищо. Готова съм да чета наистина телефонния указател.

Между твоите думи, между две ...тишината, премълчаването, мълчанието, скокът, запетайката, “не познавам те”, тайната, неизказаността, гордата благост. 

       Може да е и това; но какъв е въпросът ти? Дали се промъквам между или искам да свържа, да запълня? Не ми казвай, не бих могла да отговоря.

С глаголите: обезактуализираш?, разтягаш към?

       Както потрябва. Но като че ли постянно ми се иска да наруша някакво твърдение, някаква окончателност.

       Ако мисля обаче как, защо – ще стане като с горката стоножка.

Посредник, “междинник”, помирител ... и реставратор.

       Виж, това да. Плюс още няколко подобни думи: деца, учители, мостове, ходене, правене с ръце. Така искам не поради някакво самоналожено верую, а отдън нагласата ми. Генетично ако щеш.

“Опасно бе времето, родната локва бе топла и гъста, имах очи на тила и на темето и мозък резервен малко под кръста.” Цитат.

       В онази анкета го употребих по памет, но какво питаш ти във връзка с него? Не помня, отдавна беше, но мисля че ми е харесала идеята за оцеляване-еволюция чрез зорка интуиция.

Играта. Какво означава тя в живота ти?какво е мястото й? А играчката?

       Май отговорих (към въпрос 4).

       Никога не съм си падала по игрите. Включвала съм се заради другите. За да съм с тях, с някого, като някого. Заради тяхното развлечение, не моето. Скривала съм досадата си. Отнася за всички видове игри.

       Спомням си само две истински привързаности към играчки: куклата Верчето – но не толкова “играех” с нея, колкото гледах изящното й личице. Целулоидно. Другата беше свирещ механизъм, изваден от счупен стар “пеещ” часовник. Превъртах с ръка цилиндърчето, години наред, пластинките му постепенно се отчупваха, една след друга, мелодията се променяше, но по чудо си беше пак прекрасна. Тези помня с истинско чувство. Никога не ми омръзваха.

Невинността на предметите.

       Харесвам предметите, уважавам ги. Онези, които са при мене, малко досадно ме задължават от време на време да се грижа за тях. Но малко.

Движение, ходене, пътуване. Къща, двор, градина. Противоположни понятия ли са?

       Удоволствия са, всички. Някои – необходими удоволствия.

       Няма никакво противопоставяне.

Отношения. Отношение към земята, между хората. Между думите.

       В отношенията винаги жертваш. Винаги времето си, друго нямаш. Това е цената да живееш: времето ти. Щом живееш, си в отношения, разбира се. И с думите също. Но на тях поне можеш да се издължаваш някак, да се отплащаш, разкривайки нови възможни отношения с тях, между тях. Най-трудно е със земята. Всичкото ни време не би стигнало за нищо.

Пестеливо, преживяно неутрално, субективно пасивно – с пасивни граматически форми, деепричастия...

        Съвсем ме шашва този граматически прочит: кое е пасивно? Деепричастията и прочее да са пасивни – това не е ли само теоретично, условно? че граматическите форми правят пасивна фразата? мисълта?  И: може ли да е преживяно неутрално?!

Първото ти стихотворение на чужд език е публикувано в превод на Ласло Наги на унгарски. Хубаво начало. Първата ти стихосбирка на чужд език е – пак на унгарски. Превеждаш от унгарски.

         Хубавото в това начало е само, че е бил Ласло Наги. Аз тогава дори не знаех, иначе друго стихотворение бих дала. А унгарски учих две години в университета, за пръв път се откриваше такъв курс и го записах със скромната идея да превеждам Петьофи. Беше ми попаднала една тънка книжка, преводи на Невена Стефанова, от препрочитане и досега знам наизуст няколко стихотворения. Езика не научих, разбира се, макар че в дипломата ми го пише; но поне мога малко да чета, да усетя ритъма. Това много ми помага при превеждането. Силно харесвам унгарските поети. Усещането е като под небето на Унгария – безкрайно. Порив да тръгнеш под необятно небе.   

         А книгата не е първата – първата беше на македонски, в Скопие през 2003 г. 

Какво ще кажеш за заглавието на “унгарската” ти стихосбирка: “Дом, почти”? Две ключови думи в поезията ти. Една до друга, между тях: запетайка.

       Дом е, почти е. Да.

Интервюто е правено през 2008 г. и е отпечатано в “Дом, почти”(2009) като послеслов.