ЗАЩО СЕ ПРИКРИВАТ, ПРЕМЪЛЧАВАТ И ОМАЛОВАЖАВАТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИЗМА? Част втора: Защо досега не ни позволиха да знаем за престъпленията на комунизма?

„Смъртта на един човек е трагедия. А на милиони хора – статистика”. Йосиф Сталин

Но защо досега не знаехме за глобалните престъпления на комунизма? Защо не са ни позволили да знаем за тях? Защо е трябвало да се чака краха на световната комунистическа система и началото на ХХІ век, за да станат те обект на научни изследвания? Очевидно е, че проучването на сталинския терор и на комунизма като цяло, в сравнение с историята на нацистките престъпления сериозно изостава, независимо от факта, че в последно време на Изток изследванията се увеличават.

Контрастът между разкриването на нацистките престъпления от една страна и разкриването на комунистическите престъпления, от друга страна, направо шокира. Химлер или Айхман са познати в целия свят като символи на съвременното варварство, докато имената на много по-големи палачи като тези на Дзерджински, на Ягода или на Ежов и Берия са непознати на много хора. Колкото до Ленин, Мао, Хо Ши Мин и дори Сталин, те като че ли се радват на някакво смайващо благоволение...Масовият убиец Че Гевара и досега е емблема на световната левица...

Но дори след разкриването на архиви, документи и свидетелства за комунистическия терор отзвукът в мненията от свидетелските показания върху комунистическите престъпления е толкова слаб, че остава незабележим. Какво е това притеснително мълчание? И най-вече, защо е това „академично” мълчание по отношение на комунистическата катастрофа, която засегна около една трета от човечеството по четирите континента? Защо все още в центъра на анализа на комунизма не се поставя един толкова съществен факт, какъвто е масовото, системно престъпление, извършено срещу човечеството? Нима сме изправени пред невъзможността да го проумеем? Не става ли всъщност въпрос за умишлен отказ от познанието, за страха от разбирането? ...

Прикриването на престъпните измерения на комунизма е трудно опровержим факт. Обяснението на този факт може да бъде търсено по няколко специфични направления и съответно да се откроят някои основни причини за това.

Първата причина е от идейно естество. Това е привлекателността на красивата комунистическа лъжа, на неосъществимата левичарска химера, на примамливата утопия за постигане (най-вече чрез терор и насилие) на социално равенство, свобода и справедливост за практически неграмотните и пауперизирани слоеве в раждащото се модерно общество. В тях, по рецептата на главатаря на болшевишката (контра)революция Ленин трябва просто „да се внесе комунистическо”, т.е. революционно-терористично съзнание. За да ги подготви да са бъдещи палачит на „богатите, на поповете и капиталистите”, на буржоата, интелектуалците, на честта и съвестта на Русия.

Идеите „да няма богати”, всички да са с „равни доходи” подменя хуманистичната либерално-капиталистическата идея „да няма бедни” и всички да са равни пред закона. Всъщност реално социализмът наистина ликвидира богатите и предприемчиви граждани (във всякакъв смисъл), но по този начин не създаде нито „фактическо социално неравенство”, нито равенство „само” пред закона, нито равенство при разпределението на благата – реалната уравниловка в доходите на 95% от населението на комунистическите страни подминава странно доходите на партийната номенклатура, които дори според комунистически автори (Вж. Стоян Михайлов, Живковизмът...) са поне от 7 до 10 пъти по-високи и на практика несъизмерими с доходите на простосмъртните „социалистически труженици”.

От друга страна тоталната държавна собственост обезсмисля индивидуалния човешки принос за общия просперитет. Идеята за постигането на пълно равенство при социализма претърпя провал и поради неотчитането на елементарния факт, че човешките нужди винаги изпреварват възможностите за растеж на създадените от човека ресурси. Следователно никога не би могла да се реализира утопията „от всекиго според способностите на всекиго според потребностите” (дори в умерения и соцвариант – „на всекиго според труда”). Най-малкото защото в условията на уравниловка трудът като индивидуални усилия се обезсмисля и деградира.

От друга страна не само трудът, както твърдят марксистите формира стойността на стоките и създава капитала. Трудовата теория на стойността на Маркс е опровергана още от Бьом Баверк в края на ХІХ век.

Социализмът реално се оказа не пост-, а до-капиталистическо общество, независимо, че той външно модернизира изостанали общества в периферията на Европа и Азия. Комунистическата (псевдо)модернизация е, образно казано, антимодерна модернизация, защото комунизмът външно имитира модерния свят, но без да модернизира, най-вече демократизира и пазаризира обществените отношения, в което е смисълът на модерността. Без съмнение комунизмът е антикапиталистически, а модерната цивилизация е капиталистическа. Затова не са прави тези социалдемократизиращи марксисти, които твърдят . че „реалният социализъм” е бил не етап от „комунистическата обществено-икономическа формация”, а просто „държавен капитализъм”. С това те повтарят всъщност Ленин, който в свои доскоро непубликувани икономически ръкописи от 1922 г. признава, че „социализмът икономически не работи” и затова го преформулира като „държавен капитализъм, обърнат в полза на трудещите се”. По този начин комунизмът политически проработва, но теоретичният фокус „в полза на трудещите се” няма как да проработи.

Ликвидирането на гражданските („буржоазните”) формални права и свободи не доведе до „фактическа демокрация” (както смятат марксисти като Ленин), а изобщо ликвидира в зародиш всякаква демокрация. Илюзията на Маркс за тотално освобождение на човечеството, чрез комунистическа революция и диктатура на пролетариата бе демаскирана още от Михаил Бакунин .- „Маркс предлага за освобождение на народните маси... най-първо те да бъдат поробени”.(Вж. Бакунин, М., Държавност и анархия...) Но това не попречи на марксистите да реализират идеята си в Русия за „диктатура на пролетариата”, макар тази диктатура реално да не беше власт на работническата класа, а на партийно-комунистическата върхушка, съставена от професионални революционери и терористи, които по-късно се превърнаха в „нова, непозната досега за историята експлоататорска класа” (Милован Джилас, Новата класа...), или в партийна олигархия или номенклатура (Михаил Восленски, Номенклатурата. Господстващата класа...).,

Социалистическата утопия за реализацията на всеобщо щастие и справедливост, без да се подбират средствата и вземат под внимание жертвите на този „исторически процес” и днес буди удивление. Как е възможно толкова много хора да бъдат манипулирани и да продължават да вярват в подобна измама?

Без съмнение социалистическата утопия и нейното логическо продължение - комунизмът възниква като изкривено идейно продължение на просветителските и либерално-хуманистични идеали по времето на зараждането на модерното капиталистическо общество. Тогава, в условията на първоначалното „натрупване на капитала” от края на ХVІІІ-ти и през първата половина на ХІХ-ти век, капитализмът е все още „в пелени”. Той наистина е възникващ, прохождащ, неразвит, но съвсем не умиращ, както смята идеологът на комунистическата утопия Маркс. Напротив той е витален и с предстоящо голямо бъдеще. Ранният капитализмът в онзи етап още не е свързан със спазване на законността, с осъществено равенството пред закона, с пълна икономическа и политическа свобода, гарантирана от действаща система на либералната демокрация. Както пише и Майкъл Новак по това време гигантската битка между (безконтролната) държава и пазарната система все още се печели от държавата. Става дума все още за един протекционистки полу-капитализъм, при който не е осъществена напълно онази „специфична връзка” между предприемаческия дух, пазарната икономика, демокрацията и либералната култура.(Новак, Майкъл, Духът на демократичния капитализъм.   ) Факт е, че „остатъците от феодализма” в Западна Европа на практика се преодоляват напълно чак след Първата световна война.

Втората причина е от социално-психологическо общество. Всяка революция е обвеяна с романтичния блян за „прогреса”, с мита, че чрез „помитащата” всичко насилствена промяна ще се възцари „вечна правда на света”(Христо Смирненски, „Червените ескадрони”). Тя е вълнуващо екстраординерно събитие, което руши всички досега съществуващи морални и законови норми и правила. Революцията като дух и манталитет е свойствена за младостта, която се бунтува срещу нормите, създадени от зрялото поколение. Затова тя е обвеяна с романтичен дух, който привлича, включително и с един съвсем не дискретен чар на нахално и войнствено утвърждаване на „новия ред” ... В крайна сметка революцията символизира и непримиримостта на човешкия дух, желанието да се промени света, още повече ако се смята че този свят е стар, грешен, непоправим. Затова е необходима революция, която да се справи със стария свят... Точно с това спекулира комунистическият (а също и нацисткият!) мит... Комунизмът като израз на крайната радикална революция сякаш оправдава всичко в името на новото, което неизбежно носи по необходимост със себе си. Той руши, но за да създаде един нов и справедлив свят, в който изведнъж и автоматично ще се решат всички обществени противоречия и ще се създаде нещо ново, за което по презумпция се предполага, че ще е по-добро от старото.

Но това, за съжаление, не стана така, както предполагаха комунистическите „мечтатели”. Напротив – осъществяването на тяхната мечта доведе до резултати коренно противоположни на мечтаното „всеобщо щастие”...Зад красотата на утопията твърде скоро се разкри зловещия образ на Химерата... Затова, когато и до днес могат често да се срещнат млади хора с тениски, върху които са образите на най-големите масови убийци в историята – Ленин, Сталин, Джержински, Мао, Че Гевара, престъпни организации като КГБ или терористични държави като СССР това ирационално преклонение пред злото изисква обяснение. Дори умерени комунистически реформатори, които са допринесли повече или по-малко за освобождението на своите народи – отчасти като Никита Хрушчов и в по-голяма степен като Михаил Горбачов в Русия (или най-вече като Дън Сяо Пин – в Китай) се смятат от масовото посткомунистическо съзнание (особено в днешна Русия) за „предатели” на идеята, за отстъпници от революцията. Странно се забравя, че тази революция не е донесла очакваното освобождение и всеобщо щастие, а реки от кръв и сълзи. Всъщност „предателството” е не толкова към комунизма като идея и практика, или към утопичните социалистически идеали, а към реалната система на тотален и неограничен терор, която тази „утопия на власт” (Гелер и Некрич) създава. Тук не е възможно рационално обяснение – хората отхвърлят по правило насилието на всяка власт, но са склонни да омаловажат и да се отнасат с пренебрежение към всяко критично разсъждение относно престъпленията на революционерите, щом те са били в името на „светли идеали”, или  на „народа”...

Големиаят български социалог Георги Фотев обяснява ирационалната природа на комунистическата нощ, спуснала се над България за 45 години като социологически „разопакова” системата. Само така може да се види колизията между официалната фасада на режима и неговия терористичен и садистичен характер. Това е един сюрреалистичен свят, с видим „глупав възторг на масите” и „грандиозна театрализация на социалния живот”, славославения и бълнувания за всеобщо щастие, апологетика на партията и масов конформизъм, „живот” в лъжа, несвобода, страх и омраза. Един антихуманен по същността си строй. (Вж. Фотев, Г., Дългата нощ на комунизма...)

Това всъщност е същността на проблема , а не споровете 20 или 200 милиона са жертвите на комунизма.

Друга причина в сферата на масовата психология е фактът, че огромни маси от хора имат поданическа политическа култура, т.е. имат нагласата да се оставят държавата да решава техните проблеми. Мощен фактор за появата на масов комунистически манталитет е завистта към богатите и изобщо успелите хора в обществото. Всичко това притъпява критичния анализ на социалистическата утопия и нейните „светли идеали”. И досега в България сред левите среди може да се чуе, че комунизмът не бил осъществен, но „идеалът е жив”. Това зловещо ни напомня колко е крехка човешката памет и колко е привлекателен сатанинския идеал за превръщане на обществото в стадо, за всесилна държава и тотален контрол на властта, за система на всеобща завист и доносничество, за култа към терора и насилието. Защото това са истинските идеали на комунизма, не утопията за всеобщо равенство, социална справедливост и щастие.

Третата причина е тясно свързана с първите две. Прикриването и премълчаването на престъпленията на комунизма се корени в левичарското съзнание, което доминира сред „инженерите на човешките души” – сред интелектуалците, творци на словото. Защо интелектуалците в своето мнозинство са антикапиталистически и левичарски настроени? Те, както пише Роберт Нозик (въпреки, че разполагат със статус и материално положение по-високи от средните), са против капитализма, по две основни причини.

На първо място интелектуалците смятат своя труд за недооценен в капиталистическото общество. Те се смятат не само за най-умните, но и за най-подценените и като заплащане на труда им, и като статус в пазарното общество.

На второ място причина е мястото, в което интелектуалците получават своето образование – училищата и след това университетите. Там те биват оценявани според своите интелектуални усилия и заслуги. Там те са били на първо място и по заслуги, и по ценност за обществото. Но не така е в живота. Там хората се оценяват не според интелектуалните им качества или според мнението, които те имат за първостепенното качество на своя труд. В живота се ценят повече предприемчивостта, инициативността, борбеността, способността да се вместиш правилно в нуждите на реалната икономика – все качества, които повече от интелектуалците не притежават (и всъщност едва ли е нужно да притежават в такава степен).  (Вж. Нозик, Р., Защо интелектуалците са против капитализма?)

Това много по-често води до една особена „статусна несъвместимост” (Ленски), която намира психологически израз в озлобление срещу „несправедливата” социална система на капитализма.

И затова, както пише Алан Чарлз Корс, „западните интелектуалци пишат с драматизъм за относителните анклави на бедност на Запад – сякаш те трябва да ни изумяват, докато...  абсолютно по-лоши нива на бедност в незападни (особено в комунистически - добавката моя, М.Д.) страни се оценява  просто като "живот".

Но само ние на Изток, които сме живели социализма можем да направим разлика между „жизнь” и „лайф”! Както пише Джовани Сартори, само който е бил несвободен, може да оцени свободата, защото може да сравнява.

И Корс продължава: – „онова, което интелектуалците по принцип забравят да изследват е какви ценности, институции, знания, поведения, рискове и свободи позволяват на западната капиталистическа цивилизация да създаде такова благоденствие, та ние изобщо да забележим относителната бедност в богатите страни” (най-вече сред емигрантите, избягали от „хубавия живот” в докапиталистическите или комунистическите държави). Но още по-трагично е, че „левите” усилия да се разрушат ценностите на капитализма "водят до най-крайните исторически примери тъкмо за злина, безредие, насилие, принуда, неравенство пред закона, нетърпимост и жестокост". (Корс, А.Ч.,Възможно ли е преодоляване на социализма)

Левите интелектуалци - и на Запад, и на Изток странно противопоставят културата на свободния пазар и капитализма на човешките права и демокрацията. "След Русо всички "марксизиращи" интелектуалци…са обърнали всичко наопаки - не омразата към различието изисква историческо обяснение - тази неприязън е характерна за човека. По-скоро частичната, но изумителна способност на либералното общество да преодолява племенното начало и изключването е онова, което трябва да бъде обяснено… Тиранията и злоупотребата с власт са характерни за човека. Обратно - ограничаването на властта и признаването на правата на личността изискват историческо обяснение. Не робството трябва да озадачава…по-скоро победата на разбирането за личната автономност, свободата и доброволния труд изисква историческо обяснение" (Алън Чалз Корс).

На трето място повечето леви интелектуалци отричат, че изобщо е имало реализиран комунизъм. Според тях съществувалият „реален социализъм” (който и според социалистическата теория е първият етап от комунистическата обществена формация) не бил насилнически по своята природа. Те смятат, че „светлите комунистически идеали” на Маркс не били осъществени. По вина на „сталинизма” (сякаш той не произтича от марксистко-ленинската идеология!), по времето на „реалния социализъм” имало само някои „грешки и деформации”, но като цяло той бил общество в интерес на „трудещите се” и в него нямало „капиталистическа експлоатация и робство”. (Вж. Лилов, Александър, И.Баева, Преходът като реставриране...; Михайлов, Стоян, Живковизмът; Семов, Минчо, Теория на политиката; Проданов, В., Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове. и др.)

Бихме добавили – Да, нямаше капиталистическа експлоатация, а комунистическа свръхексплоатация и робство каквото досега историята не познава...

Как се аргументира позицията на левите идеолози?

Според Минчо Семов „...марксизмът като цялостна идеология никъде не е бил на власт”(цит.съч. ). С други думи на власт в социалистическите общества е била друга, несоциалистическа идеология. Но коя е била тази друга идеология, прокапиталистическа или профеодална ли е тя – за съжаление Минчо Семов не ни разкрива.

Левите интелектуалци продължават да настояват и за това, че социалистическата идея била добра, но нейното осъществяване се оказало погрешно, защото не се реализирала там, където предполагали Маркс и западните марксисти, а в изостанала Русия. Но тогава защо в развити страни като Чехия или Източна Германия комунизмът доведе до същите плачевни резултати, както и на Изток?. Или ни остава да чакаме ново пришествие на „истинския” комунизъм в бъдещето?

„Блажени са вярващите!”...

Нима не бяха изпълнени всички рецепти на Маркс и Ленин за реализация на идеала за „светлото комунистическо бъдеще”? Нима не бе експроприирана и ликвидирана частната собственост върху средствата за производство? Нима не бе извършена национализация? Нима не бе колективизиран целия обществен живот? Нима не бе осъществена по марксовите рецепти „диктатурата на пролетариата”? Нима по време на тази диктатура не управляваше комунистическата партия, нима тя не изби всички, истински или потенциални противници, които можеха да попречат на осъществяването на нейните „светли идеали”? Защо навсякъде изпълнението на тези „рецепти” доведе до резултати коренно противоположни на пророкуваните от Маркс и Ленин?

Във връзка с това съвсем справедливо Жан–Франсоа Ревел пита:„Репресиите на концентрационните лагери и затворите, монтираните процеси, смъртоносните чистки, предизвиканият глад съпровождат всички комунистически режими, без изключение, по цялата им траектория. Случайна ли е тази постоянна взаимовръзка? Обратно, претендира се, че истинската същност на социализма се състои в това, което никога не е бил, което никога не е създал. Но каква е тази система, най-добрата, която човек е измислил, както ни казват, но дарена с това свръхестествено качество никога и никъде да не е произвела друга, освен противоположното на себе си, собственото си извращаване?” (Jean-François Revel(2000), La Grande Parade. Essai sur la survie de l'utopie socialiste. р.90-91)

Четвъртата причина е геополитическа. Тя се дължи на резултатите от Втората световна война. Победителите във войната са САЩ, Великобритания, Франция и СССР. А победителите не ги съдят, дори да са извършили военни престъпления. На Нюрнбергския процес няма и дума за престъпленията на Съветската армия и частите на НКВД по време на войната, особено в Германия – например масовото изнасилване на милиони немски жени. Не става и дума за това, че Съветите избиват 15 000 пленени полски офицери през 1940 г. – напротив – това тяхно престъпление е приписано на „фашистка” Германия. Не става и дума за материалните ценности ограбени от съветските окупатори от завладените европейски страни. Западните съюзници признават на практика не само решаващия военен принос на Съветите за победата над нацизма, но и правото му да определя сам бъдещето на завоюваните от него народи. Те предоставят като награда за Сталин цяла Източна и Централна Европа. Това позволи на комунистите в завоюваните страни да прикрият зад антифашистка реторика и патриотизъм революционното завземането на властта в своите страни. А това от своя страна легитимира и правото на левицата в западните страни мирно да претендира за властта...Участието на комунистите във войната и победата над германския национал-социализъм по чисто идеологически причини бе представена като победа само над фашизма, макар в Германия да има национал-социализъм, а не фашизъм (какъвто има в Италия). Но самото понятие национал-СОЦИАЛИЗЪМ опетнява „светлия лик на социализма” и затова той е сведен до фашисткия си братовчед (макар да е много по-родствен с комунизма). Това е причината за подмяната на научните аргументи с политически - понятието „антифашизъм” в науката дава индулгенция и става критерий за „праведността” и на съветския комунизъм, и на европейската социалистическа левица. Така социализмът на Хитлер бе прикрит зад фашизма на Мусолини. А комунистите печелят от това като се представят за най-яростните борци срещу фашизма. Антифашизмът се превръща в запазена марка за комунизма и много лесно в името на своя антифашизъм отклонява всяка критика от себе си. ...

Петата причина за прикриването на престъпленията на комунизма, както пише в „Чернат книга на комунизма” е по-деликатна за обяснение. След 1945 г. геноцидът, който национал-социалистите упражняват над евреите става еталон на модерното варварство до такава степен, че заема цялото пространство, запазено за възприемането на масовия терор на ХХ век....Определен за “уникален”, геноцидът над евреите осъществен с изключително жестоки средства, не позволява да бъдат видени  реалностите на геноцида, жестокостта и масовия терор в комунистическия концлагер. И освен това, как да допусне човек, че тези, които чрез своята победа допринасят за прекратяването на страшния геноцид срещу евреите, биха могли да използват същите и дори още по-страшни методи от нацистките? Най-разпространената реакция е категоричен отказ от разглеждане на подобен парадокс. ...

С това е свързана и една още по-деликатна причина - фактът, че повечето от главатарите на болшевишката революция са от еврейски произход. Това може да бъде рационално обяснено със силния антисемитизъм, който съществува в Руската империя, даващ основание на много евреи да се включат в крайно радикални, екстремистки и терористични движения и даже да играят ключова роля в тях – болшевици, леви есери, анархисти и маса други левичари. Но къде по-лесно е този факт да бъде обяснен със световен заговор на международното еврейство! Къде по-лесно е с този заговор да бъде обяснено дори напълно рационалното от германска гледна точка прехвърляне в прословутия „пломбиран вагон” на Ленин и маса други болшевишки „революционни бацили” (изразът е много точен и е на Ленин) от Швейцария в Русия, за да предизвикат революция, която да извади Русия от войната срещу Германия. Което и става след година и половина. Но „същите „революционни бацили” унищожават по същото време и Германската империя, и изобщо разрушават предвоенната „La belle époque”...

От друга страна в съвременния свят ръководителите не само на шоубизнеса в Холивуд, но и на световната наука са също така в голям процент от еврейски произход. Талантливи продуценти и режисьори отдават дан на своя произход, създавайки запомнящи се филми за Холокоста – например Спилберг. Световно известни учени (като Хана Арент) дават също своя принос за разобличаване на престъпленията срещу еврейството предимно на нацизма, от който са страдали – писателите, които разкриват геноцида над руските евреи и самия руски народ от болшевиците не са толкова познати – колко хора познават творчеството на Варлам Шаламов, например?

Така геноцидът над евреите се преекспонира за сметка на геноцида над другите народи, осъществяван често не само от местни комунисти, но също и от комунисти-евреи, или комунисти с еврейски корени. А такива са Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Риков, Урицки, почти всички ръководители на кървавата болшевишка революция. Дълбоко прикриван факт е, че и самият Ленин (който по майка е Бланк) е полу-еврей.

В ръководството на болшевишката партия по време на руската революция от руски етнически произход действително са твърде малко етнически руснаци (Луначарски, Чичерин). Но това не означава, че конспиративното обяснение със световен еврейско-масонски, предизвикал тази революция и не само нея може нещо да обясни.

Дори за Сталин, който е от грузински произход, привържениците на конспиративизма, твърдят, че майка му е забременяла в еврейския дом, в който е била слугиня. По този начин те нелепо се опитват да обяснят дори неговия, „антисемитизъм”, проявил се най-ярко с избиването на т.нар. „ленинска гвардия”, съставена в по-голямата си част от болшевици-евреи.

По този начин се обяснява и антисемитизмът на самия Хитлер, който за да прикрие, че е четвърт еврей по майчина линия, разрушава напълно и избива жителите на градчето в Австрия (от което е еврейската му баба).

Това са основите, върху които се крепят примитивните конспиративни теории за „световен еврейски заговор”. Но всъщност те могат да бъдат обяснени не само расистки- ирационално, или биологизаторски – с „кръвта” на независимо какъв (еврейски, немски, руски) „богоизбран народ”, но и напълно рационално. Разбира се, привържениците на ирационализма приписват своето мислене и на тези, които разобличават (или възхваляват). Например Хитлер като радикален социалист също е конспиративист и разсъждава в парадигмите на конспиративизма. Но това едва ли може да се каже за Сталин, който като всеки комунист също мисли в парадигмите на конспиративизма, но унищожава болшевишката ленинска гвардия, не защото е „еврейска”, а по напълно рационални подбуди – просто защото също като него заговорничи и му пречи да установи система на тотално комунистическо господство, непознато по своята мощ дотогава в историята. Има и друга причина – тези ленинци са могли да правят само революционни заговори и да интриганстват след революцията. Не са могли да произведат нищо позитивно, което да осмисли болшевишката власт. Дори във военната сфера те са се оказали напълно неспособни да работят за подготвяната от Сталин нова световна революционна война, която да унищожи европейската цивилизация. Затова Тухачевски и маса други генерали и маршали са разстреляни непосредствено преди подготвяната от Сталин нова световна война, а не защото са евреи. (1)

В същото време маса способни евреи служат вярно на Сталин - Литвинов – като външен министър, Еренбург – нещо като министър на пропагандата, Левитан – митичният говорител на радио „Москва”, много генерали в Генералния щаб по време на войната, които са истинските герои, гениално планирали настъпателните операции на армията (а не неграмотния касапин маршал Жуков).

(1.) По логически път пръв Виктор Суворов (виж Суворов, Виктор, Ледоразбивачът), а след него по документи Игор Бунич (Виж трилогията му „Буря”) разкриват, че Сталин подготвя нова революционна война, с помощта на друг радикален социалист – Адолф Хитлер, който взема властта, подготвя и да започва война, в която първо „империалистите ще си прегризят едни на други гърлата” (Сталин), а след това ще се намеси СССР, който ще „освободи” цяла Европа до Капо ди Верде...(най-западната точка в Европа, Португалия)