Баш лидерите бягат

Бойко Борисов няма да участва като мажоритарен кандидат в предстоящите парламентарни избори. Нито пък Сергей Станишев. Лидерите на двете най-големи партии в страната неочаквано дезертираха от възможността да поведат хорото на своето привърженици към изборните урни.

С което впрочем и доказаха, че всичките им едри приказки за необходимостта от “мажоритарен елемент” в съответствие с волята на българските избиратели са само прах под вятъра. За какъв мажоритарен елемент можеш да се бориш, след като не смееш да бъдеш мажоритарен кандидат?

Това е доста странно. За партиите, за привържениците и за самите лидери. Това поведение някак си не отговаря на публичния образ, който те са изградили с много труд и медийни усилия пред нас. И няма как да не се замислим: в тези образи за реални лица ли става дума – или за наложени маски?

Странно е за БСП – най-малкото защото Сергей Станишев би всички рекорди по хвалби пред огледалото – дори и в богатата на самооблъщения история на “новата” България. Нали той казваше, че каквото били обещали, го били изпълнили. Нали той се хвалеше, че по негово време земята раждала повече плодове, а българските мъже се сподобили с полова потентност и демографския срив се сринал. Нали той обещаваше за следващата четирилетка на неговата власт 950 лева заплата и 450 лева пенсия, плюс 100 000 нови работни места – баш по средата на кризата. Би трябвало много да го обичаме, ако всичко това беше вярно. Защо ли тогава не иска да се изправи персонално пред народната любов? Вероятно защото... такова... ами защото са социалисти.

Странно е и за ГЕРБ. Най-малкото защото ГЕРБ е типичната лидерска партия – и липсата на нейния лидер в персоналната битка удря право в сърцата на неговите привърженици. Те са свикнали да го виждат в хероична светлина – и мъжкарското поведение е неотменна част от неговия политически ореол. Нали той се хвалеше банкянските си ранни години, дато му се налагало да се тепа всеки ден, нали той казваше “пак ще ги бием”, гаче ли изборите са футболен мач, нали той предлагаше на опонентите си да му дойдат на една ръка разстояние. Сега битката – реалната, решаващата битка започва, а къде го бат Бойко? Няма го...

Редно е прочее да се запитаме за логиката на това губещо при всички случаи политическо поведение. Няма резон по време на избори лидерите на най-големите политически партии в страната да се свиват в кьошето като ущипани госпожици. И точно защото няма резон, трябва да има политическа причина. Достатъчно остра и осезаема, за да се налага да се реагира чрез дезертьорство.

Защо не иска Сергей Дмитриевич е ясно. Не иска, защото не му стиска. А не му стиска, защото няма шансове да спечели. По една стара традиция лидерската битка – прекият мажоритарен сблъсък между политическите вождове – се състои в столичния град. Само че тъкмо в София Сергей Станишев няма как да пробие – ако ще и десет хиляди лева заплата да обещае. За да има успех като мажоритарен кандидат, трябва да се яви я в Силистра, я във Видин – въобще в някой по-затънтен регион. А при положение, че примерно лидерите на Синята коалиция са мажоритарни кандидати в два от софийските избирателни райони, подобно самоотлъчване би било смехотворно. Всеки би се запитал – а къде е Станишев? Впрочем би било редно да се запита и сега.

Защо не иска Бойко Борисков обаче? Тук вече няма очевиден отговор. Публично дадените аргументи са толкова абсурдни, че би било по-добре да не бъдат изричани – сега и гаргите ще им се смеят. Според Цветан Цветанов тази година Бойко Борисов навършвал 50 години и трябвало да стане петдесетия премиер на България. Това бил подаръкът, който партията ГЕРБ щяла да направи на своя “енергиен носител”. И този ход не означавал, че ГЕРБ се съмнява в своя успех. Означавало точно обратното: че могат да спечелят и без да замесват Бойко Борисов в депутатската надпревара.

Очевидно ГЕРБ се надява, че може да спечели не само без лидера си и без договореност за общи мажоритарни кандидати, но и без изявени фигури в своите листи. Ако ги прегледате, ще видите предимно непознати никому имена. Е, и някои познати, разбира се. Даже много познати. Като Божидар Димитров например. Само до преди ден видна фигура в БСП – а днес вече мажоритарен кандидат на ГЕРБ в Бургас. В скоби казано, това поражда един основателен въпрос: ГЕРБ не поддържаше ли мнението, че бивши сътрудници на ДС не могат да фигурират в изборните листи? Как това се вързва с именития професор?

Друг пример: Вежди Рашидов. Също мажоритарен кандидат. Същият бе постоянен сътрапезник на Илия Павлов, нещо като негов личен арт-секретар. И в качеството си на общински съветник напердаши едно нещастно полицайче, дръзнало да му направи забележка, че бил паркирал неправилно. Тогава избухна скандал, Вежди беше прибран в ареста – и бе освободен с личното застъпничество на Стоян Ганев. Как това се връзва с прословутата обич и грижа на Бойко Борисов към тружениците от МВР?

Знаменателно е, че тези двамата могат да бъдат мажоритарни кандидати на ГЕРБ, а лидерът Бойко Борисов не може. Бил се доказал вече в мажоритарни битки. Само дето сега е битката не за кметския стол, а за бъдещето на България. Сега се решава ще бъде ли тя нормална европейски страна или ще подсмърча пред портите на Кремъл. И от тази битка дезертира Бойко Борисов, генералът на народа, любимецът на репортерките, мъжкото момче с напомпаните бицепси... Защо?

Възможни са две обяснения. Първото е, че има основателни причини да се опасява, че участието му в предизборната борба ще отприщи компроматен потоп, от който той просто няма как да излезе сух – за разлика от редица предходни случаи. Отдавна е известно, че не друг, а Алексей Петров събира компромати срещу него и разследва делата му от зората на демокрацията до ден днешен. Ако има сериозни причини да се опасява от факти, останали досега неизвестни, това може да е реалното основание за отказа му да участва в предизборната борба.

Второто основание е доста по-интересно. Всъщност новината за това, че Бойко Борисов няма да участва пряко и лично в предизборната битка, изобщо не е новина. Той самият обяви подобна възможност още преди време – с едно много интересно допълнение – че неговото оттегляне щяло да струва поне десет мандата на ГЕРБ. Щял обаче да плати тази цена.

Това харизване на мандати на БСП вече започва да се превръща в рецидив. ГЕРБ хариза поне десет мандата с отказа си да приеме общи мажоритарни кандидатури със Синята коалиция. Сега харизва още десет с отказа на лидера си да влезе в пряка предизборна схватка. Подобна щедрост може да има само едно реално основание – че тази партия е разколебана в намеренията си да спечели парламентарните избори. Че прави крачка назад – защото не се чувства уверена в своя потенциал да управлява по време на криза – или защото се е договорила с някого за подобна стъпка.

И в крайна сметка – че може би целта е именно да се стигне до патова ситуация, в която нито левицата, нито десницата (доколкото ГЕРБ може да бъде определяна така) могат да съставят правителство. Изобрът тогава е ясен: широка коалиция или експертен кабинет. Сещате ли се кой го предложи това последното? Ахмед Доган, разбира се, за когото напоследък разни наблюдатели находчиво отбелязват, че прави мощни инвестиции в една нова и перспективна област: моделиране на политическото пространство.

А, да не забравим: още една от главите на триглавата ламя не иска да се увенчае с мажоритарна корона: Симеон Сакскобургготски. За него обаче е разбираемо. Той бил цар. Живеел в дворец. И превърнал този именно дворец в залог за политическото си обитаване на България.