Джон Миърсхаймър и Стивън УолтТака се нарича статията, която разбуни американския политически живот от 2007 година до днес и тя, както виждате, разглежда една особена групировка в САЩ, за която авторите предупреждават в доста тревожен тон американците и тяхната изключителна зависимост от интересите на Израел и еврейската общност в Америка.
Тук не става дума за болезнени изявления като на нашия Милен Радев, или на нашата «на два строя метреса» Леа Коен и тяхното растящо снизхождение към българите по чисто еврейски маниер, развяващи като знаме вината на германците и непогрешимостта на евреите на път и под път, сякаш да ни сплашат. Ние нямаме нужда от напомняне – когато сме ги спасявали, не сме питали нито Хитлер, нито Сталин. Затова днес на Израел не дължим компенсации и можем със същия тон да кажем: нито Гюнтер Грас, нито Иран, нито палестинците са боксьорски круши за Израел и за про-израелци като горните двама, да не говорим за фашизоиди като Нетаниаху. По всички признаци, на самите германци отдавна им е писнало да се бъркат в джоба си всеки път, когато от Израел изпищят «холокост».
Вината днес е другаде – там, където евреите привличат най-много внимание чрез политически манипулации на целия американски живот в интерес на един Израел, чието съществуване дори е под въпрос и ще продължи да е под въпрос докато не стане светска държава, а не държава на евреите.
В няколко части в следващите дни предлагам на българските читатели превода (с незначителни съкращения) на тая панорамна статия със съзнанието, че българите трябва да познават корените на едно от най-опасните явления в световния политически живот. Опасно, защото за пръв път в американския политически живот една етническа общност се оказва в привилегировано положениe към всички други – факт, който противоречи на самата природа на американското общество и неговата конституция. На богатото въображение на българина остава да си представи докъде могат да стигнат последствията от тоя феномен.
Публикувана е за пръв път в «Лондон Бук Ривю» в 2007 и от тогава насам изобщо не е загубила значението си в американския политически живот. Джон Миърсхаймър е награден за специални заслуги професор по политология в Чикагския университет, а Стивън Уолт е професор по международни проблеми към университета в Харвард. Статията е публично достояние в интернета, както и огромният отклик за нея.
Следва първата част от превода.
-----------------------------------------------
За последните няколко десетки години и специално след Шестдневната война в 1967, главната тема в политиката на САЩ към Средния Изток е била връзките им с Израел. Комбинацията от непоклатима поддръжка на Израел и съответните усилия за внос на «демокрация» в района възпламени арабите и исляма и заплаши не само сигурността на САЩ, но и тази на целия останал свят. Тази ситуация няма равна в политическата история на Америка. Защо САЩ са изоставили своята собствена сигурност и тази на много от своите съюзници, за да избутат на преден план интересите на друга държава?
Би било лесно да се предположи, че връзките между двете страни се дължат на общи стратегически интереси или важни морални императиви, но нито едно от двете не обяснява огромната материална и дипломатическа подкрепа от страна на САЩ.
Всъщност, насоката на американската политика в района идва почти изцяло от вътрешни фактори, и специално от действията на израелското лоби. Други групи са успявали да изменят американската външна политика, но никое друго лоби не е успяло да я отклони толкова далече от националните интереси на страната и да убеди американците, че интересите на тяхната страна и тези на друга страна, в случая Израел, са еднакви.
След войната от 1973 помощта на Вашингтон към Израел е несравнима с никоя друга страна. От 1976 Израел е получавал най-голямата помощ от всеки друг след Втората световна война, достигаща 140 милиарда долара. Годишно Израел получава три милиарда долара, или една пета от годишния бюджет за помощи на други държави.
Докато другите страни получават помощта си на всяко тримесечие, Израел получава цялата сума в началото на годината и така може да събира значителни лихви. Освен това от повечето други получатели на военна помощ се иска да направят своите покупки в САЩ, докато Израел може да субсидира с 25 процента от тия пари своята собствена оръжейна индустрия и е единствената страна, на която не се държи сметка как харчи цялата помощ. Това от своя страна прави буквално невъзможно да се контролира потока на пари, които не са съобразени с американската външна политика, като например строителството на селища на Западния бряг. Нещо повече, САЩ осигурява на Израел почти три милиарда долара да развива нови оръжейни системи, както и достъп до най-модерни оръжия като Блакхок хеликоптери и Ф-16 изтребители. Отгоре на това Израел получава от САЩ тайна информация, която не получават дори неговите партньори от НАТО, а и двете страни мълчат по отношение на ядрените оръжия на Израел.
Дипломатическата помощ на Вашингтон за Израел е неизменна. От 1982 САЩ са гласували с вето 32 пъти в Съвета за Сигурност по критични за Израел резолюции. САЩ също блокира усилията на арабските държави да поставят на дневен ред ядрения арсенал на Израел.
Тази разточителна щедрост би била разбираема, ако Израел имаше стратегическа стойност или важна морална причина. Някой би казал, че Израел е бил важен по време на Студената война. Като близък на Америка през 1967 Израел помогна във възспирането на съветската експанзия в района и нанесе унизителни победи над съветски марионетки като Египет и Сирия. В някои случаи помогна за защитата на някои съюзници на САЩ,( като краля на Йордания например).
Да се подпомага Израел не беше евтино обаче, а също така усложни американско-арабските отношения. Например решението да се дадат 2.2 милиарда долара спешна военна помощ на Израел по време на Октомврийската война предизвика петролното ембарго на ОПЕК, което нанесе значителни загуби на западните икономики. Заедно с това израелската армия не беше способна да защити американските интереси в района. Като друг пример, САЩ не можеше да се надява на Израел когато иранската революция в 1979 засили опасността от прекъсване на петролните доставки и трябваше да създаде свой военен контингент за бърза реакция.
Първата война в Персийския залив показа до каква степен Израел се превръщаше в стратегическа тежест. САЩ не можеха да използват израелски бази без да навредят на антииракската коалиция и трябваше да отклонят някои военни средства (например ракетите «Патриот»), за да спрат Израел да направи нещо, което би навредило на съюзниците срещу Садам. Историята се повтори и в 2003: макар че Израел много искаше САЩ да ударят Ирак, Буш не можеше да потърси Израел за помощ, без да предизвика недоволството на арабите.
От 1990 нататък, а още повече след 11 септември 2001, подкрепата на САЩ към Израел се оправдаваше с твърдението, че и двете държави са заплашени от терористични групи, създадени в арабския и ислямски свят, както и от агресивни страни, стремящи се към оръжия за масово унищожение. Това се приемаше не само като свобода за Израел да се справя с палестинците без никакви отстъпки, докато те не бъдат вкарани в затвора или в гроба, но че САЩ трябва да се изправят и срещу страни като Иран и Сирия. Така на Израел се гледаше като на най-важен съюзник срещу тероризма. Всъщност, Израел е пречка в борбата срещу тероризма и начините за отношения с агресивни държави.
Тероризмът като такъв не е един определен враг, а тактика използвана от широк спектър политически групи. Терористични организации, които заплашват Израел, не заплашват САЩ, освен когато се намесват срещу тях (както в Ливан през 1982). Нещо повече, палестинският тероризъм не е хаотично насилие, насочено срещу Израел или Западния свят; той е в основата си отговор на дългите усилия на Израел да колонизира Западния бряг и Газа.
И нещо много по-важно, да се твърди че Израел и САЩ са единни под заплахата от тероризъм обръща причината на нещата напълно обратно: САЩ имат проблеми с тероризма до голяма степен точно защото са близки съюзници с Израел, а не обратно. Поддържането на Израел не е единственият източник на антиамерикански тероризъм, но е важен и прави войната срещу тероризма по-трудна. Няма съмнение, че много лидери на Ал Кайда, включително Бин Ладен, действат поради присъствието на Израел в Ерусалим и поради положението на палестинците. Безусловната подкрепа за Израел улеснява широката подкрепа за екстремистите и набирането на нови бойци.
Колкото до така наречените «агресивни» държави, те не са толкова заплаха за жизнените интереси на САЩ, колкото за Израел. Дори и ако тия държави се сдобият с ядрени оръжия, което естествено е неприемливо, нито Америка, нито Израел щяха да са заплашени, тъй като те не биха могли за изпълнят заплахата си без да бъдат безмилостно наказани. Опасността от ядрена заплаха чрез терористи е еднакво нереална, тъй като никоя агресивна държава не може да бъде сигурна, че снабдяването на терористи с такъв вид оръжие не би било разкрито.
Една последна причина да се оспори стратегическата стойност на Израел е фактът, че не се държи като честен съюзник. Израелските политици често игнорират американските изисквания и не изпълняват обещанията си, включително спирането на строежа на нови селища и убиването на палестински лидери. Освен това Израел е снабдявал възможно-враждебен Китай с модерна военна технология – това, което главният инспектор на Държавния департамент нарича «системно разрастващ се начин за незаконна размяна». Според Главната счетоводителна служба Израел провежда «най-агресивните шпионски операции срещу САЩ в сравнение с всички други съюзници». Като добавка към случая на Джонатан Полард, който предаде на Израел огромна секретна информация в началото на 1980-те (която от своя страна е била предадена на Съветския съюз в замяна на визи за повече съветски евреи), нов скандал избухна когато се разбра, че важен служител на Пентагона на име Лари Франклин е предал тайна информация на израелски дипломат. Израел едва ли е единствената страна, която действа шпионски в Америка, но желанието му да го прави срещу главния си защитник хвърля ново съмнение върху стратегическата му цена.
Поддръжниците на стратегическата цена на Израел твърдят, че заслужава безспорна подкрепа понеже е заобиколен от врагове и е слаб; понеже е демокрация; понеже евреите са страдали в миналото и затова заслужават специално внимание; понеже Израел се държи на по-високо морално ниво от враговете си. Погледнати отблизо, нито едно от тия изявления не е убедително. Има солидна база за поддържане на съществуването на Израел, но опасността не е в това: погледнато обективно, неговото минало и настояще не предлага никакво морално обяснение за по-големи привилегии от палестинците.
Израел е представян често като Давид срещу Голиат, но точно обратното е по-близо до истината. Противно на общоприетото мнение, ционистите са имали по-добре екипирана и по-добре командвана армия по време на Войната за независимост в 1947-49, а в 1956 израелските въоръжени сили извоюваха бърза и лесна победа срещу Египет и отново срещу Сирия, Йордания и Египет в 1967 – всичко това преди да пристигне огромна помощ от Америка. Днес Израел е военно най-силната страна в Средния Изток. Неговите конвенционални въоръжени сили далеч превъзхождат тези на съседите му, освен че е единствената ядрена сила в района. Египет и Йордания са подписали мирни договори с него, а Саудитска Арабия също е предложила да подпише. Сирия не е същия руски партньор, Ирак беше разнебитен след три войни, а Иран е стотици мили далеч. Палестинците едва смогват да имат полиция, камо ли армия, която би била заплаха за Израел. Съгласно оценката на Центъра за стратегически изследвания Джафи в Тел Авив от 2005, «стратегическият баланс решително е на страната на Израел, който продължава да увеличава качествено военните си възможности в сравнение със съседите си». Ако поддържането на слабия е американска политика, САЩ би трябвало да поддържат противниците на Израел.
Това че Израел е демокрация, обградена от враждебни диктатури, не обяснява сегашното ниво на помощ: има много демокрации в света, но никоя не получава същата огромна подкрепа. САЩ са сваляли демократични правителства в миналото и са поддържали диктатури, когато се е считало, че това помага на националните интереси. Те имат добри отношения с доста диктатури и днес.
Някои аспекти на израелската демокрация са в пълен разрез със съществени американски ценности. Съвсем не както в САЩ, където хората се радват на еднакви права независимо от раса, религия и етническа принадлежност, Израел е основан изключително като държава на евреите, а гражданството е основано върху кръвната връзка. По тоя начин не е изненада, че неговите 1.3 милиона араби са третирани като втора категория граждани, или че израелска правителствена комисия напоследък намери, че Израел се отнася «дискриминационно и небрежно» към тях. Неговия статут на демократична държава е компрометиран и от неговия отказ да даде на палестинците държавност и пълни човешки права.
Друго оправдание е историята на еврейските страдания в християнския Запад, особено през холокоста. Понеже евреите са били преследвани с векове и могат да се чувстват сигурни само в еврейска родина, много хора днес считат, че Израел заслужава специално отношение в сравнение със САЩ. Създаването на тази страна без съмнение е подходящ отговор на престъпленията срещу евреите, но това донесе нови престъпления срещу напълно невинния друг народ – палестинците.
Това беше ясно още от първите лидери на Израел. Давид Бен Гурион казва на Наум Голдман, президента Световния еврейски конгрес: « Ако аз бях арабски лидер аз никога не бих приел Израел. Това е естествено: ние им взехме страната... Ние идваме от Израел, но от преди 2000 години. Е, и какво значение има това за тях? Имало е антисемитизъм, нацитата, Хитлер, Аушвиц, но това тяхна вина ли е? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме и им откраднахме родината. Защо трябва те да приемат това?»
От тогава израелските лидери се опитват отново и отново да лишат палестинците от национални амбиции. Като премиер Голда Меир направи едно невероятно заявление: «такова нещо като палестинец не съществува». Под страх от екстремизъм и поради прираста на палестинското население израелските лидери бяха принудени да се оттеглят от Газа и да приемат други териториални компромиси, но дори и Ицхак Рабин не искаше да приеме палестинска държава.
Израелските поддръжници представят Израел като страна, която се стреми към мир през цялото време и показва голямо търпение дори когато е провокиран. Контрастно на това арабите се представят като злонамерени. В живота обаче Израел с нищо не е по-различен от опонентите си. Самото създаване на Израел в 1947-48 включваше етническо прочистване, включително екзекуции, масови избивания и изнасилване от евреи, а и по-нататъшното отношение на Израел често беше брутално, елиминирайки каквито и да са претенции за морално превъзходство. Между 1949 и 1956 например израелските тайни служби са убили между 2,700 и 5,000 араби, повечето от тях невъоръжени. Във войните в 1956 и 1967 израелските въоръжени сили са избили стотици египетски военнопленници, изселили са между 100,000 и 260,000 палестинци от току-що завоювания Западен бряг и са прогонили 80,000 сирийци от Голанските възвишения.
По време на първата интифада израелската армия раздаде полицейски палки на войниците си и ги окуражи да трошат кокалите на палестинските демонстранти. Шведският отдел на организацията «Спасение за децата» е изчислил, че между 23,600 и 29,000 деца са имали нужда от медицинска помощ след побоищата през първите две години на интифадата. Почти една трета от тях са били на възраст до десет години. Реакцията към втората интифада е била още по-жестока, което накара вестник «Хаарец» да заяви, че израелските въоръжени сили... са се превърнали в машина за убиване, чиято ефикасност е шокираща». От тогава на всеки убит израелец се падат по 3 до 4 палестинци, повечето от които невинни наблюдатели; съотношението между убити палестински деца и убити израелски деца е още по-голямо – 5.7: 1. Да не се забравя, че ционистите използваха бомби, за да изгонят британците от Палестина и че Ицхак Шамир, някогашен терорист и по-късно премиер, заяви че «нито еврейската етика, нито еврейската традиция могат да обезценят тероризма като начин за борба».
Палестинският тероризъм е неуместен, но не и изненадващ. Палестинците вярват, че те нямат друг начин да получат нещо от Израел. Или както веднъж призна Ехуд Барак, ако той беше палестинец, той «би се присъединил към терористична организация».
От тук следва: ако нито стратегически, нито морални аргументи могат да обяснят американската подкрепа за Израел, как тогава да си я обясним?
Обяснението е в несравнимата мощ на израелското лоби. Ние използваме думата «лоби» като обединителна за коалицията от индивиди и организации, които активно работят, за да насочат американската външна политика към Израел. Това не означава, че лобито е обединително движение с централно ръководство, или че отделни индивиди в движението не се противопоставят. Не всички американски евреи са част от лобито, понеже Израел не е непременно най-важна тема за тях. В изследване от 2004 например около 36 процента от американските евреи заявяват, че «не са много» или «изобщо не са» привързани към Израел.
Американските евреи се различават също и по определени израелски политически въпроси. Много от организациите в лобито, като например Американско-Израелския комитет за Обществени Дела (AIPAC) и Конференцията на Президентите на най-големите Еврейски Организации, се ръководят от твърдолинейни привърженици на партията Ликуд и експанзионистката й политика, включително враждебността й към мирния процес в Осло. Повечето от американските евреи обаче са склонни да направят отстъпки към палестинците, а отделни групи, като например Еврейски Глас за Мир, са твърдо за такава линия. Въпреки тия различия обаче, и едните, и другите неизменно поддържат Израел.
Не е изненадващо тогава, че водачите на американските евреи често консултират израелски политици, за да са сигурни, че това, което правят, ще помогне на Израел. Или както казва един от техните активисти: «За нас е обикновена рутина, когато казваме: «Това е нашата политика по определен въпрос, но ние трябва да проверим какво мислят израелците. Нашата общност прави това през цялото време».
Критиката към Израел е зависима от силен предразсъдък, а да се окаже натиск върху Израел е немислимо. Едгар Бронфман Старши, президентът на Световния Еврейски Конгрес, беше обвинен в подлост когато в 2003 написа писмо до президента Буш, убеждавайки го да ограничи строежа на спорната защитна стена в Израел. Критиците му казваха, че «би било отвратително когато и да било, ако президент на Световния Еврейски Конгрес лобира пред президента на САЩ да се противопостави на политиката на израелското правителство».
По същия начин когато президентът на Израелския Политически Форум Сиймор Райх посъветва Кондолица Райс през ноември 2005 да поиска от Израел да отвори отново важен граничен пункт в Газа, намеренията му бяха окачествени като «безотговорни». «Изобщо няма начин – казаха неговите критици - за евреите да агитират срещу въпроси, свързани със сигурността на... Израел». В отговор на тия атаки Райх обясни, че думата «натиск» е непозната за неговия речник когато става дума за Израел.
Американските евреи са събрали впечатляващ брой организации за влияние върху американската външна политика, между които AIPAC е най-мощната и най-известната (American Israel Public Affairs Committee). В 1997 списание «Форчън» поиска от конгреса да класира най-известните лобита във Вашингтон. AIPAC беше на второ място след Американската асоциация на пенсионерите. Лобито включва също известни евангелисти като Гари Бауер, Джери Фалуел, Ралф Рийд и Пат Робертсън, както и Дик Арми и Том Дилей, бивши известни политици. Те всички вярват, че прераждането на Израел отговаря на библейските предсказания и поддържат неговите експанзионистки цели; да приемат каквото и да е друго, според тях, би било да вървят срещу божията воля. Нео-консерватори не-евреи като Джон Болтън, Роберт Бартли (бившия редактор на «Уолстрийт Джърнъл»), Уилям Бенет (бившия секретар по образованието, Джийн Къркпатрик (бивш посланик в ООН) и влиятелния журналист Джордж Уил са също твърди поддръжници.
Американската правителствена система предлага на активистите много начини за влияние върху нейния политически процес. Заинтересовани групи могат да лобират пред представители и членове на изпълнителния отдел, да правят изборни дарения или да оформят общественото мнение. Те се радват на непропорционално голямо влияние по даден въпрос, по който голямата част от населението е безразлична. Политиците обикновено помагат на ония, които се интересуват от въпроса, дори и ако те са малобройни, с мисълта че останалата част от населението няма да ги накаже.
В основните си активности израелското лоби не е по-различно от това на фермерите, работниците от металната и текстилната промишленост или от други етнически лобита. Няма нищо нередно в това американските евреи и техните християнски съюзници да се опитват да влияят на американската политика; дейността на лобито не е конспиративна както например в трактатите «Протокол на старейшините на Цион». В основни линии индивидите и групите, участващи в него, правят това, което правят и другите лобита със специални интереси, но го правят много по-добре. Контрастно на това лоби, проарабските групи, доколкото те съществуват, са слаби, което улеснява израелското лоби.
Лобито използва две основни стратегии. Първо, използва голямото си влияние във Вашингтон чрез натиск върху конгреса и изпълнителната власт. Каквито и да са личните възгледи на един законодател или политик, лобито опитва да го убеди, че подкрепата му за Израел е най-умния път. Второ, полага усилия в обществения живот Израел да бъде представен в положителна светлина като се повтарят митовете за неговото основаване и чрез популяризиране на неговата политика в обществени дебати. Целта е да се предотврати достигането на критични коментари до политическата арена. Контрол над дебатите е изключително важен за гарантирането на поддръжка от САЩ, тъй като откровени дискусии за отношенията между САЩ и Израел могат да накарат американците да предпочетат различна политическа линия.
Основен камък в ефективността на лобито е влиянието му в конгреса, където Израел е фактически недосегаем за критика. Това само по себе си е невероятно, тъй като конгресът рядко избягва проблеми. Когато става дума за Израел обаче, критиците замлъкват. Една причина е, че някои важни конгресмени са християнски ционисти, като Дик Арни например, който през септември 2002 заяви: «Моята най-важна задача в международната политика е да защитавам Израел». В действителност, най-важната задача на конгресмена би трябвало да е защитата на Америка. Има и еврейски сенатори и конгресмени, които работят за да гарантират поддръжката на американската външна политика към интересите на Израел.
Друг източник на влияние за лобито е използването на про-израелски служители от личния състав на конгреса. Както Морис Амитей, бивш лидер на AIPAC призна веднъж: «Тук има много служители, които са евреи и които гледат на някои проблеми от гледна точка на тяхното еврейство... Тия хора са в състояние да вземат решения по тия проблеми за сенаторите... Много неща могат да бъдат направени още на нивото на личния състав».
AIPAC обаче е в основата на влиянието на лобито в конгреса. Успехът му се дължи на способността му да възнаграждава законодатели и кандидати за конгреса, които подкрепят неговите цели, както и да наказва ония, които се проитвопоставят. Парите са изключително важни в американските избори (както ни показа скандала с лобиста Джак Абрамов и неговите тъмни сделки), а AIPAC прави възможно неговите приятели да получават финансова подкрепа от многото про-израелски комитети за политическа дейност. Всеки, на който се гледа като на враждебен към каузата на Израел може да бъде сигурен, че AIPAC ще насочи изборните си дарения към неговите политически опоненти. Освен това AIPAC организира и кампании с писма и насърчава вестниците да утвърждават про-израелските кандидати.
Няма съмнение относно ефикасността на тия тактики. Ето един пример: в изборите от 1984 AIPAC допринесе сенатора Чарлс Пърси от Илиной да загуби, който според една важна личност от лобито «е показал нечувствителност и дори враждебност за нашите проблеми». Томас Дайн, тогавашния лидер на AIPAC, обясни какво е станало: «Всички американски евреи от единия край на Америка до другия се обединиха да махнат Пърси. Така американските политици, тези които заемат обществени позиции сега и тези, които се стремят към тях, разбраха за какво става дума». Влиянието на AIPAC в Капитолия е още по-голямо. Според Дъглас Блумфилд, бивш служител на AIPAC, нормално членове на конгреса и личния състав се обръщат първо към AIPAC когато имат нужда от информация, преди да се обърнат към конгресната библиотека, конгресния център за изследвания, към личния състав или към административни специалисти. И нещо по-важно, той отбелязва, че «към AIPAC се обръщат често за писане на речи, законодателна работа, тактически съвети, оценки за дейността, набиране на спонсори и гласуване във военната сфера».
Казано с две думи AIPAC , фактически агент на чуждо правителство, държи конгреса за гушата, резултата от което е, че американската външна политика там не се дискутира, макар че тая политика има важни последствия за целия свят. С други думи, една от трите основни власти е твърдо отдадена в поддръжка на Израел. Както отбеляза Ърнест Холингс, бивш сенатор-демократ, «тук не можеш да имаш друга израелска политика, освен тая на AIPAC». Или както Ариел Шарон каза веднъж пред американска публика, «когато някой ме пита как може да помогне на Израел, аз им казвам: помогнете на AIPAC.
Отчасти благодарение на еврейските гласове по време на президентските избори, лобито упражнява също голямо влияние върху изпълнителната власт. Макар че те съставляват по-малко от три процента от населението, евреите помагат с голяма финансова помощ към изборните кампании и на двамата кандидати. Според вестник «Вашингтон пост», кандидатът на Демократичната партия зависи почти 60 процента от парите на еврейските гласоподаватели.
Важни организации в лобито са поели в свои ръце критиците на Израел да не получават важни назначения във връзка с външната политика. Джими Картър искаше да назначи Джордж Бол за държавен секретар, но знаеше, че Бол се отнасяше критично към Израел и че лобито ще се противопостави на назначението. По този начин всеки начинаещ политик е подтикван да стане открит поддръжник на Израел, поради което открита критика на израелската политика почти не съществува във външнополитическия елит.
Когато Хауард Дийн отправи призив към САЩ да имат «по-балансирана роля» в арабско-израелския конфликт, сенаторът Джозеф Либерман го обвини, че продава Израел и заяви, че изявлението му е «безотговорно». Буквално всички висши демократи подписаха писмо, критикувайки Дийн, а вестник «Чикаго Джуйш Стар» обяви, че «анонимни е-мейлс са задръстили компютрите на еврейските лидери, предупреждавайки – без много факти – че Дийн би бил лош за Израел»
Тая загриженост всъщност беше абсурдна: Дийн е сериозен про-израелец. Неговият отговорник за изборната кампания е бивш президент на AIPAC и Дийн заяви, че неговото мнение отговаря повече на тази организация, отколкото на организацията «Американци за Незабавен Мир». Той просто беше заявил, че «за да сближи двете страни» Вашингтон трябва да действа като честен посредник. Това едва ли е радикална идея, но лобито не толерира равнопоставеност.
По времето на президента Клинтън политиката за Средния Изток беше до голяма степен оформяна от служители с тесни връзки с Израел или от известни про-израелски организации, между тях Мартин Индик, бивш заместник-директор по изследванията в AIPAC и основател на про-израелския Институт за Близко-Източна политика, както и Денис Рос, който напусна правителството и се прехвърли в института, и Аарон Милър, който е живял в Израел и често посещава тази страна. Тези хора бяха едни от най-близките съветници на Клинтън около конференцията в Камп Дейвид през юли 2000. Макар че и тримата поддържаха мирния процес в Осло и създаването на палестинска държава, те го правеха само в границите на това, което би било приемливо за Израел. Американската делегация получи своите указания от Ехуд Барак, координира предварително позицията си с Израел и не излезе с независими предложения. Затова не беше изненада, че палестинците на преговорите се оплакваха, че преговарят с две израелски делегации – едната развяваща знамето на Израел, а другата американското знаме.
Това положение беше още по-явно в администрацията на Буш, в чийто състав влизаха такива горещи привърженици на израелската кауза като Елиот Абрамс, Джон Болтън, Дъглас ФейтЛуис Либи, Ричард Пърл, Пол Волфовиц и Дейвид Урмсър. Както ще видим, тия хора неизменно са предпочитали политика, фаворизираща Израел и са поддържали организациите на лобито.
Разбира се, лобито не иска открит дебат, понеже това може да накара американците да преразгледат помощта, която предоставят. Съответно, про-израелските организации работят усилено, за да влияят на институциите, които оформят общественото мнение.
Възгледите на лобито са отразени в по-голямата си част от пресата. «Дебатът между анализаторите на Средния Изток – казва журналистът Ерик Алтерман – е доминиран от хора, които не могат да си представят Израел да бъде критикуван». Той изброява 61 журналисти, поддържащи Израел безапелационно и абсолютно. В замяна на това той изброява само петима, които постоянно критикуват действията на Израел и одобряват арабските позиции. От време на време вестниците публикуват и мненията на поканени журналисти с предизвикателства към израелската политика, но общия баланс клони определено към другата страна. Трудно е да си представим който и да е важен информационен източник в САЩ, който да публикува нещо такова.
«Шамир, Шарон, Биби – нямам нищо против, каквото и да поискат тия хора» - казва Роберт Бартли. Следователно няма нищо изненадващо, че неговият вестник «Уолстрийт Джърнал», както и други известни вестници като «Чикаго Сън Таймс» и «Уошингтън Таймс» редовно публикуват уводни статии, поддържащи Израел. Списания като «Коментари», «Ню Рипаблик» и «Уикли Стандард» защитават Израел на път и под път.
Редакторски тематичен фаворитизъм се вижда лесно в «Ню Йорк Таймс», който понякога критикува израелската политика и от време на време признава, че палестинците имат законни оплаквания, но това не са равностойни мнения.. Бившият изпълнителен редактор на вестника Макс Франкел признава в мемоарите си какво е влиянието от неговите редакторски решения: «Аз бях много по-посветен на Израел, отколкото бих се осмелил да кажа... Убеден от моите познания и приятелства в Израел, аз самият пишех повечето коментари за Средния Изток. Или както повечето арабски читатели са забелязали, аз ги пишех от израелска гледна точка».
За да обезкуражи критични репортажи лобито организира кампании с писане на писма, демонстрации и бойкоти на информационни издания, чието съдържание счита за анти-израелско. Един от шефовете на СNN например казва, че понякога той получава по 6,000 е-мейла за един ден, оплакващи се от дадена статия. През май 2003 про-израелският Комитет за Точни репортажи от Средния Изток в Америка (CAMERA) организира демонстрации в 33 града пред радиостанциите на Националното Обществено Радио. Освен това се опита да убеди дарителите да не подпомагат радиото докато репортажите му не станат по-приятелски към Израел. Бостънската радиостанция на същото радио например загуби повече от един милион долара като резултат от тия усилия. Националното Обществено Радио беше подложено и на натиск от приятелите на Израел в конгреса, които поискаха да се направи ревизия на новините от Средния Изток, както и повече контрол.
За последните 25 години про-израелски организации са установили ръководно присъствие в Американския Предприемачески Институт, института Брукингс, Центъра за Политическа сигурност, Института за изследвания на външната политика, Фондацията за Наследството, Института Хъдзън, Института за Анализ на Външната Политика и Еврейския Институт за Национална Сигурност.В тия центрове на мисълта има много малко хора, ако изобщо има, които критикуват поддръжката на САЩ за Израел.
Да вземем за пример института Брукингс. За много години негов висш специалист по Средния Изток беше Уилиам Куонд, известен с компромисния си подход. Днес работата в Брукингс се води от Центъра Сабан за Изследване на Средния Изток, който се финансира от Хаим Сабан, израелско-американски бизнесмен и отявлен ционист. Това, което някога беше независим институт, е днес част от про-израелския хор.
Най-големи трудности за лобито се оказа подтискането на дебати в университетите. В 1990-те когато започна мирния процес в Осло към Израел имаше само лека критика, но тя се разрастна с провала на Осло и възкачването на власт на Шарон, за да стане наистина силна когато израелската армия окупира отново Западния бряг през пролетта на 2002 и използва огромни сили да потуши втората интифада.
Лобито моментално се задвижи «да си върне университетите». Появиха се нови групи, като например Кервана на Демокрацията, които докараха израелски говорители в американските университети. Установени групи, като Еврейския Съвет за Обществени дела, също се присъединиха, а нова група на име Израелската Университетска Коалиция беше образувана за да координира всички останали, които се стремяха да пробутват Израел. AIPAC утрои финансирането си на програми, които да наблюдават развитията в университетите и да обучават млади активисти, «които да увеличат броя на студентите, заинтересовани... в про-израелските усилия».
Лобито наблюдава също и какво професорите пишат и преподават. През септември 2002 Мартин Крамер и Даниел Пайпс, двама горещи привърженици на Израел, установиха нов сайт с името «Университетски наблюдател» (Campus watch), които публикуваха досиета на подозрителни преподаватели и окуражаваха студентите да донасят за държане или забележки, считани за враждебни на Израел. Този явен опит за черен списък и сплашване на академици предизвика остра реакция и Пайпс и Крамер махнаха досиетата, но сайта продължава да кани студенти да донасят за «анти-израелска» дейност.
Някои групи в лобито оказват натиск върху определени академици и университети. Университетът Колумбия например е бил често прицелна точка, без съмнение защото в него преподава Едуард Саид. «Можете да бъдете сигурни, че всяко публично заявление в подкрепа на палестинския народ от известния литературен критик Едуард Саид ще предизвика потоп от е-мейли, писма и журналистически оценки, които искат от нас да заклеймим Саид и да го накажем или да го уволним» - казва неговия предишен ректор Джонатан Коул. Същото стана и с Рашид Халиди когато университета го привлече от Чикаго. Университета Принстън мина през същите проблеми когато искаше да привлечсе Халиди от Колумбия.
Класическа илюстрация на усилията за контрол над академиците стана към края на 2004, когато Дейвид Проджект изфабрикува филм, в който се твърдеше, че преподавателите от факултета за изучаване на Средния Изток са антисемити и че унижават еврейски студенти, които защитават Израел. Университетът Колумбия беще оплют, но комитетът, който беше назначен да разследва случая, обяви, че самите академици са били мишена за открита кампания на унижение.
Може би най-тревожният аспект във всички тия случаи е усилието на еврейските групи да оказват натиск върху конгреса за създаването на механизми за контрол върху това какво професорите говорят. Ако те успеят, обвинените в анти-израелски уклон университети няма да получават федерални субсидии. Усилията им досега не са успели, но те са показател за важността, която тия групи поставят върху контрол на дебатите.
Известен брой еврейски филантропи създадоха напоследък програми за изследване на Израел (отгоре на вече съществуващите 130 програми със същата цел, само и само да увеличат броя привържениците на Израел в университетите.
През май 2003 Университетът в Ню Йорк обяви създаването на Центъра Тауб за израелски изследвания; подобни програми бяха създадени и в Бъркли, Брандис и Емъри. Академичната администрация подчертава тяхната педагогична стойност, но истината е, че те са създадени да рекламират Израел. Фред Лафър, ръководителят на фондацията «Тауб», заявява недвусмислено, че неговата фондация подкрепя финансово центъра в Ню Йоркския университет, за да се проитвопостави на «арабската гледна точка», която той счита че доминира в университета.
Никоя дискусия върху дейността на лобито не би била пълна, ако не разгледа едно от най-силните й оръжия – обвинението в антисемитизъм. Всеки който критикува Израел или твърди, че про-израелски групи имат голямо влияние върху политиката на САЩ в Средния Изток (влияние, което радва AIPAC) със сигурност може да бъде наречен антисемит. И наистина, всеки, който дори само твърди, че има израелско лоби, рискува да бъде определен като такъв, макар че самата израелска преса пише за «израелското лоби» в Америка. С други думи, първо лобито се хвали с влиянието си, а след това напада всеки, който му обръща внимание. Това е много ефективна тактика: никой не би искал да бъде обвинен в антисемитизъм.
Вземете последните новини.png)
