"Антично" и съвременно

В Скопие са попречили на новоназначения български посланик да поднесе цветя на гроба на Гоце Делчев. Попречили са и на македонските българи с него. Агресивната група от „антични македонци” или „антички” откровено търсела физически сблъсък. За да го предотврати, посланикът ни се отказал да положи цветята. Жест – разумен и цивилизован. Но дали ще го оценят войнстващите македонски българофоби. Вероятно са дюдюкали след него и са изпълнили целия репертоар на омразата, която вдъхновява средностатистическия член на една футболна агитка. Поотделно едва ли са толкова „смели”. Това е „смелостта” на глутницата пред евентуална плячка, на безликата и самонадъхваща се тълпа. Кой е по-смел, дързък и брутален. Кой е по-горд от омразата към корените си. Кой демонстрира по-шумно и кресливо промитото си съзнание. Кой е по-голям „патриот”.

Нека да не се правим повече на Оле – затвори очички, когато тази бликаща стадна омраза се излива върху всичко българско в Македония. Омразата не е от вчера. Традицията й се въдворяваше усилно и неуморно през миналия век. Инерция й даде проваленият идеал за цялостно българско национално обединение – със загубените войни: Междусъюзническа, Първа световна и Втора световна.

„Бугарскиот фашистички окупатор” беше изтласкан от територията с етнически българи. Но това не се оказа достатъчно. Трябваше да се премахне всякаква българска следа – от паметници, от гробища и от човешко самосъзнание. В средата на миналия век на пожар се създаде македонски език в „лингвистичната” лаборатория на манастира „Прохор Пчински”.

А в България българи бяха принуждавани да се самоопределят като македонци. Насърчението за всичко това дойде все от изток – оттам, откъдето се притуриха сухи съчки за септемврийския пожар през 1923 и за атентата в „Света Неделя” през 1925.

С оглед на „античните” традиции в Македония, ще спомена някои лични факти. Прадядо ми Тома Христов Николов и четиримата му синове са родени в Македония. Всички те са се чувствали българи – македонски българи. Прадядо ми и дядо ми участвали в Първата световна война и видели как в Македония хората се радвали на българската „окупационна” войска.

Прадядо ми е бил свещеник. Наред с това е бил част от ВМРО. В делото на организацията са го посветили приятелите му Даме Груев и Пере Тошев, както и Анастас Лозанчев. Познавал е и Гоце Делчев. За неговата гибел пише в спомените си, както и за гибелта на много други българи, загубили живота си за каузата Македония.

Днес в самодостатъчни държави като Приднестровието, Южна Осетия и Абхазия не таят особено топли чувства съответно към Молдова и Грузия, откъдето са ги „образували”. Точно така, както в Македония не таят такива към България.

Питам се какво ли щеше да стане, ако българският посланик беше настоял да остави цветя пред гроба на Гоце Делчев. Защото някои въпроси е добре веднъж завинаги да се изяснят. Добре е, че българска официална реакция има.

Българската православна църква обаче оглушително мълчи. А някога това не би било възможно. Явно днешната църква има други проблеми и други интереси.

Но вчера беше Гергьовден. „Ликуй, народе – старо и младо…”