Последните врагове

Борислав Скочев, списание Диалог

Рано сутринта на 6 март 1953 г. лагеристите на Втори обект и затворниците на Първи обект на концлагерния остров Белене са строени за проверка както обикновено. Този път обаче минават часове преди да се появят началниците, за да съобщят, че другарят Сталин е умрял.

Лагерната администрация е разтревожена и зла. Началникът на лагера Стефан Китов предупреждава никой да не се надява, че установеният ред ще се промени. Новият вожд е вече избран и ще продължи да води народите към комунизма.

Въпреки това смъртта на съветския вожд донася в Белене надеждата за свобода. В Съветския съюз Берия е започнал съкращаване на неефективната концлагерна система. В края на март е разформирован лагерно-производственият комплекс, производствените му структури и обекти са предадени на съответните министерства, а лагерите – на ГУЛАГ. На 27 март са амнистирани всички затворници с присъди до 5 години, с изключение на осъдените за контрареволюционни престъпления, и през следващите месеци над един милион души излизат от съветските лагери. На 2 април ГУЛАГ е изведен от МВР и предаден на Министерство на правосъдието.

В следващите седмици в Белене се усеща промяна: пристига началник от София, за когото се говори, че е вътрешният министър, четири камиона докарват стока за иначе празната лавка, лагеристите от строгата І категория могат отново да се срещат и работят с останалите, режимът е облекчен, непосилните норми и работното време са намалени. По случай 1 май е освободена голяма група лагеристи, над 150 души. В същото време авторитетните затворници и лагеристи са изпратени в наказателните бригади, за да не влияят на останалите.

На 8 май затворниците и лагеристите са строени по бригади и по различни пътища изминават 8-те километра между обектите на острова, за да разменят местата си. Сега лагеристите са на по-достъпния Първи обект, а затворниците - на изолирания Втори обект.

На Втори обект остава и наказателната бригада, в която са събрани затворници и лагеристи, като легионерите д-р Никола Грозев и Георги Муравеев Радев, анархистите д-р Иван Балев и Христо Колев Йорданов, социалдемократът д-р Атанас Москов, земеделците д-р Емил Краев, Недко Ботев и Недялко Атанасов, ген. Никола Баларев, ген. Иван Вълков, Стойчо Мошанов, проф. Петко Стоянов, д-р Александър Гиргинов, водачът на бунта срещу ТКЗС в с. Грамада Ценко Жуков, комунистическият партизански командир Денчо Знеполски – над 50 души. Скоро те са преместени в новото наказателно помещение – подземен бункер, изграден по проект на лейт. Борис Митев, където в подпочвена вода с водни змии и мекотели, припадайки от недостиг на въздух, ще губят силите си ден след ден. Някои, между които легендарният лагерен хирург д-р Грозев, ще прекарат в наказателната бригада 9 месеца, а Александър Гиргинов ще загине след 100 дни карцер.

На 24 юни 1953 г. върху доклада за предстоящите традиционни помилвания за 9 септември Вълко Червенков поставя резолюция „ТВО да бъде разтоварено от голяма част от намиращите се в тях, като останат само действително опасните за обществения ред“. Девет години след създаването на комунистическите концлагери Червенков задава въпрос какво е конституционното основание за задържане в ТВО. „В страната ни трябва да има пълен конституционен ред. Не може да лежат в затвора хора неосъдени.“ Освобождаването трябва да стане преди 9 септември и без да се вдига много шум. Решение в този дух Политбюро приема на 4 юли, а също: “да се обсъди и реши въпросът изобщо за целесъобразността на ТВО като институт.”

Концлагеристите са освободени на три етапа. В началото на август са освободени около 900 души, от които 650 са класово близки селяни, изпратени в концлагера за съпротива срещу ТКЗС. С решение на Политбюро други 584 души са освободени за 9 септември, а 475 души – бивши полицаи, офицери, министри, лидери на буржоазни партии, николапетковисти и анархисти, както и част от криминалните престъпници, са оставени в концлагера, за да бъдат предадени на съд. През октомври и ноември групи от определените за съд са изпращани в следствието или освобождавани поради липса на всякакво основание за съдебно преследване. Последните 7 души са изпратени в следствието на Държавна сигурност на 6 януари 1954 г. Те са бившите министри Стойчо Мошанов, ген. Никола Недев, Марко Рясков, проф. Петко Стоянов и Илия Кожухаров и бившите депутати Методи Янчулев и Васил Маринов.

След смъртта на Сталин въдворяването на практика е прекратено, но в края на април отново са въдворени 33 политически престъпници, а през май – още тридесет и двама (единични въдворявания има и през юни, юли и дори септември).

Кои са хората, изпратени в концлагера в момент, когато всички очакват закриването му?

През март са въдворени няколко души, които „ говорили гадости против др. Сталин по време на болестта и смъртта му и предричали края на комунистите“. Един човек е въдворен “за дейност преди 9.ІХ.1944 г.” - не предупредил партизаните, че наблизо има полицаи. 22-годишен младеж е изпратен в концлагера, защото създал нелегална организация за взривяването статуята на Сталин в Борисовата градина, но групата не успяла да се снабди с взрив.

Но мнозинството са обвинени в помагачество при бягство. Въдворените с това обвинение са единствената лагерна група, която след смъртта на Сталин увеличава броя си - от 44 души през март на 70 през април.

Това е плодът на една дълго подготвяна акция на МВР и на измененията в Наказателния закон през февруари 1953 г.

В началото на 1952 г. на МВР е възложено да подготви кампания срещу близките на бегълци и невъзвращенци „с цел да се пресекат бягствата през граница и да се парира контрареволюционната дейност на близките на изменници на родината“. За подготовката отговаря помощник-министър Димитър Капитанов, а той е натоварил началника на отделение “Въдворяване и изселване” Стефан Папалезов с разработването на промени в Наказателния закон.

Предложенията на отделение ВИ многократно се преработват, докато през февруари 1953 г. не са внесени в Наказателния закон като членове 72-а и 72-б. Бегълците и невъзвращенците се считат за изменници на Родината и се наказват със смърт. Близките на изменника, които са знаели за готвеното престъпление и не са съобщили на органите на властта, се наказват с лишаване от свобода от 5 до 10 години. А онези близки, които не са знаели за подготвяното бягство, се изпращат в ТВО или се изселват, като се конфискува цялото или част от имуществото им.

През януари 1953 г. отделение „Въдворяване и изселване“ (ВИ), което от създаването си през 1951 г. до този момент има само административно-регистраторски функции, е натоварено да организира изселването и въдворяването и съвместно с Дирекция на Народната милиция да изготви план за депортацията и охраната на семействата на изменниците.

Очертава се масово въдворяване и отделение ВИ предлага затворниците от Белене да се разпратят по затворите, за да се освободи място за новите лагеристи.

МВР е помислило и за децата и старците от семействата на изменниците.

Децата ще бъдат настанени в специални детски домове, след навършване на 12-годишна възраст – в трудови школи към МВР, а когато навършат 16 години, ще бъдат изпратени в производството. Старците ще бъдат настанени в специални старчески домове. По-късно става ясно, че МВР не е в състояние да разкрие детски и старчески домове и е решено децата до 7 години, неизлечимо болните и старците да бъдат изселени заедно със семействата си, малолетните (7-14 години) да бъдат изпратени в училища на МНП до 7 клас, а непълнолетните (14-18 години) да бъдат изпращани за 3 години в трудова школа на МВР.

След смъртта на Сталин тази кампания не е проведена в замисления мащаб, но повече от 40 близки на изменници на Родината са изпратени в концлагера Белене.

С един от последните протоколи на комисията по въдворяването и изселването от края на май (комисията не се събира, а протоколите се подписват от членовете й поотделно) са разгледани случаите на двама изменници на Родината (ИР). В ТВО са изпратени бащата, майката и братът на първия ИР и бащата и братът на втория. За изселване са определени снахата на първия ИР с детето си, мащехата и дядо му (роден 1876 г.) и братът и двете сестри на втория – и тримата ученици.

Документът, който ви представям, е докладна записка на началника на Гранични войски полк. Слави Чакъров до министъра на вътрешните работи Георги Цанков от 10 юни 1953 г. С него Чакъров напомня за донесението си от 9 май, с което е съобщил за 6 войници бегълци, чиито семейства “следва незабавно да бъдат репресирани”, и настоява за действия.

Този документ не само разкрива част от механизма на репресията, но е фиксирал момента, в който се случва обратът в репресивната политика.

С подписа на помощник-министър Димитър Капитанов случаите са внесени в комисията на МВР за въдворяване и изселване още на 25 май. Осем майки, бащи, съпруги и братя на бегълците се предлагат за изпращане в концлагер. Единадесет други – стари хора или родители на малолетни деца, трябва да бъдат изселени. На 8 и 16 юни протоколът е подписан и от помощник-министрите Христо Боев и Апостол Колчев. Но този път Георги Кумбилиев - с мнение от 23 юни - изразява становище, че трябва да се изчака резултатът от разследването и едва тогава близките, които са знаели или имат участие в бягството, да бъдат съдени или изпратени в ТВО. Кумбилиев като пръв помощник-министър на вътрешните работи е знаел за новите политически веяния. На следващия ден, 24 юни, Червенков дава своите нареждания за бъдещето на концлагера.

Така приключва първият етап от съществуването на концлагера Белене. Изглежда като нелепа ирония на историята, че последните въдворени в концлагера, създаден за най-опасните политически и класови врагове, са аполитични майки и бащи, братя и съпруги на “изменници на родината”, характеризирани в справките на Държавна сигурност като крайно бедни, тихи и трудолюбиви работници и селяни, нечленували в никаква политическа организация и дори с “правилно отношение към народната власт”.

Но това е закономерният апогей на масовите репресии в периода 1944-1953 г.

В сломяването на съпротивителните сили на българското общество срещу съветизацията режимът няма как да не достигне до семейството, където предателството не е могло да покълне.