Паметници

"Единственото, от което има нужда злото, за да тържествува, е добрите хора да не правят нищо".  Това са думи на Едмънд Бърк - британски политик и философ. Мисълта му ще бъде вярна, дори да се трансформира.

Бихме могли да заменим „злото” напримерс: безумие, грандоманство, глупост. Предполагаме, че „добрите хора” са и разумни хора. Възможно е притежателят на първите три качества да ги изявява, без да причинява вреда другиму. Но ако въвлича и ангажира в това всички останали - това не е добре.

Специално злото затова е зло - то не седи мирно, а се разпространява. Претенциите му са да остави отпечатък навсякъде, да се намеси, да ръководи, да превзема нови и нови територии.

Така в близкото минало под път и над път се бръщолевеше за непрекъснато увеличаване ръководната роля на партията. Увеличаване всепоглъщащо и извън всякакви нормални представи - толкова голямо, че почти да изключва необходимостта от мозък. Затова поведението на „ръководените” поне външно се свеждаше до ниво „рефлекси”. Манифестации, ръкопляскане, овации, скандиране. Възторг или протест - когато и каквото се налага. Концерт по желание на режисьорите.

Днес в Северна Корея тази режисура се е извисила до небивали висоти. Да накараш цял народ дружно и публично да реве за вожда си е идиотизъм. Но скудоумието и идеологическата профанщина изискват показност. В случая - надреваване. Едно време у нас при споменаване на Сталин по зали и събрания е започвало надръкопляскване като на състезание. Колко е тъжно и страшно да се боиш да спреш да ревеш или да ръкопляскаш пръв - току виж те заподозрат и обвинят в недостатъчна скръб или в пестелив възторг.

Повод да си припомня тези неща е идеята в наши дни да се построи 130-метров паметник на Васил Левски до границата с Турция. Такова внезапно и демонстративно преклонение е неестествено. То се родее повече със стадионния патриотизъм. То е чуждо и неприсъщо за Левски, не му пасва подобна „почит” - нали е бил скромен човек - умерен и разумен. В случая не размерът има значение. Мегаломанското хрумване издава по-скоро неспособност да се осмисли и оцени делото на Апостола по адекватен начин.

Ако все пак паметникът бъде построен, тогава сигурно не е далече времето, когато при Ахелой ще се извиси 150-метров паметник на цар Симеон, а при Върбишкия проход - на хан Крум с черепа-чаша в ръка. Подобни идеи са безумно глупави и грандомански.

Едва ли Левски би желал паметник-небостъргач. А как ли би реагирал, ако знаеше, че знамето на неговата република, за която мечтаеше да е „чиста и свята”, се трие от един друг паметник. В този случай злото не е глупост или грандомания. Тук то е забрава и заблуда - тъй като подменя истината с лъжа. По-лошо е, защото българи трият българския флаг от паметника на армия-окупатор. По-лошо е, защото българи заличават националния си символ - за да не „осквернява” грозното гранитно грозило (ГГГ). По-лошо е, защото българи представят националното си унижение за добродетел. Лошо е също, защото много българи - уж добри и разумни, остават безразлични.

Левски пророкува, че който ни освободи, той ще ни пороби.

А Едмънд Бърк казва, че „Свободата не оцелява, ако народът е продажен.”. Трудно ще й е да оцелее и ако продажничеството се отминава с равнодушие.

Неестествен би бил паметникът-гигант на Апостола. Мисля си какво би направил, ако можеше да се съживи. Виждам го с четка и бои край другия паметник. Защото не мога да си представя, че Левски ще е благодарен на някой, който е окупирал България.