Свободата днес и тук 15 Август 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част 20

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

На другия ден станах много рано, оставих Ралица да си отспива в подобната на хамбар стая, и тръгнах да обикалям из улиците на Ле. Гледката бе покрусяваща: един от най-романтичните и автентични градове, които познавам, се бе превърнал в туристическа атракция, в пошла индустрия за опоскване джобовете на бели туристи.

Улицата, по която вървях, само преди 12 години беше черен път между овесени ниви и бамбукови храсталаци, сред които тук-таме бяха пръснати малки лоджета и обикновени селски къщици. Сега бе плътно застроена, най-вече с нови (и грозни) хотели, обкичена с реклами – всяка втора къща бе ресторант, а между ресторантите бяха сбутани безброй туристически агенции, предлагащи какви ли не трекове и сафарита.

Отвреме навреме се мярваха огромни открити сергии, на които чевръсти търговци вече нареждаха своята стока: молитвени барабани, броеници, пераги[1], дрилбу[2], гонгове, пръстени, огърлици, гривни и какво ли не още. Отбих се на една да поразгледам, само за да се разочаровам още повече – нямаше нищо автентично, всичко бе манифактура за нашего брата туриста. Имаше цели купища от любимите ми тюркоази, но дори самото им изобилие говореше, че става дума по-скоро за китайски фалшификати[3], а цената им беше стигнала 40 рупии на грам – сиреч беше нараснала повече от три пъти от предишното ми идване тук преди 12 години.

Спрях при едни танки и попитах за цената на една от тях – сумата, която ми поискаха, ме накара спонтанно да се разсмея. После продавачът дълго ме гони по улицата и намали към пет пъти цената, но печелбарският инстинкт и жаждата да излъжеш шляещия се балък, който със сигурност нищо не разбира, си беше налице – а не така бях запомнил Ладакх. Очевидно трябваше да отпиша Ле като любима дестинация – си казах – и свърнах по някакви криви улички встрани от мейнстрийма на туристическия квартал – в търсене на някакво по-приемливо лодже.

За щастие се оказа, че комерсионалното лустро е само повърхностно – и обхваща две три основни улици, на които се съсредоточава туристическото гъмжило – иначе градът си беше същият. Не след дълго открих това, което ни трябваше – прекрасно малко лодже на име “Рахула”, сгушено зад малко дворче на една от широките само метър улички – и с малко пазарлък договорих напълно приемлива стая за триста рупии на вечер. Върнах се обратно до грозилището, в което се бяхве настанили, платих тройно по-високата цена и събудих Ралица – половин час по-късно вече бяхме в “Рахула”, а стопанката – една много приветлива тибетка – ни направи чудесна закуска с току-що изпечени нанове, сирене от як и масала-чай.

Време беше да се запитаме – а сега накъде? Имахме толеранс от няколко дни до евентуалното започване на трека – и би било глупаво да ги пропилеем в шляене из Ле. Прочее почнахме да спорим накъде да поемем. Знаейки колко са относителни всякакви пресмятания в Индия, аз настоявах да тръгнем веднага, но Ралица настояваше за друго – генерална промяна на всички наши планове. Тя била чела в интернет, че някакви агенции в Ле предлагали трекове до Каракорум пас – и си беше навила на пръста да зарежем трансхималайския трек и да поемем натам. Никакви мои уверения, че Каракорум изобщо не е в Индия и поради тази причина не може да има такава дестинация на местна почва – тъй като за влизане в Пакистан се искат визи, не успяваха да я разубедят. Тъй че тръгнахме из града да разпитваме в разни травел-агенции – никой, разбира се, не беше и чувал за такъв трек.

За сметка на това пък имаше цял куп други възможности: до двете големи езера в Ладакх – Пагонг Цо и Цо Морири, до Макра вали, до Нубра вали, обиколка на всички околни манастири и какво ли не още. Забелязах, че и изкачването на Сток Кангри, най-високия връх в близост до Ле (6150 м.), което навремето осъществихме с Николай Генов, и сега се предлагаше под сурдинка в някои от агенциите – въпреки че такава оферта е напълно скарана с индийското законодателство[4].

Междувременно разпитвахме и за условията, които агенциите биха могли да ни предложат във връзка с нашия трек. Сведенията бяха обезсърчителни и – както за щастие се оказа – напълно неверни. Когато питахме за коняри, се оказа, че трябвало да наемем най-малко три коня, или респективно – три магарета. На въпроса ни защо, след като имаме багаж само за едно, максимум за две добичета, получихме многозначителния отговор, че никой не би си направил труда да тръгне за по-малко пари. Цената на конете била 1000 рупии на ден, а за магаретата – 700. И това ни се казваше за област, в която хората живееха с не повече от две-три хиляди рупии на месец!

На едно място поискахме да разберем колко би ни струвало, ако агенцията поеме цялата организация на нашия трек. Попитаха ни дали искаме да има готвач с нас – и ни предупредиха, че е по-добре да изчакаме да се събере голяма група, иначе било скъпо. Не, не искахме готвач, но нямахме време да изчакваме. След известни изчисления определиха крайната сума за десетдневния ни трек: 70 000 рупии. За двамата? Не, за човек.

Махнахме с ръка и излязохме. Очевидно нямаше никакъв смисъл да разчитаме на травел агенциите. Всъщност ние изхарчихме около 70 000 рупии за цялото си четиридесетдневно пребиваване в Индия – барабар с трека. Не на глава. Общо двамата.

Общо взето, така работеха агенциите в Ле: съставяха големи групи, организираха цели кервани – с кухни и голяма палатка, в която трекерите да се събират вечер, седнали на сгъваеми столчета пред сгъваема маса. Така туристите нямаха друга грижа, освен да извървят някак си растоянието от лагер до лагер с фотоапарати на рамо – и с пристигането вече ги чакаха опънатите палатки и сготвената вечеря – за всичко се грижеха конярите и гидовете.

И се предпочитаха лесните дестинации – в Макра вали примерно, за по няколко дни. Трансхималая трек им се виждаше дълъг, сложен и комплициран. Правеха се пакети: трек плюс посещение на няколко манастира и ден-два пируване в Ле. Какво ще кажете за 1500 долара да попаднете за десет дни в сърцето на Хималаите? Много добре – казва ординерния турист, който тъй или иначе не може да си позволи повече от десет дни отпуска.

С джип-сафаритата нещата бяха някак по-ясни и по-нормални. При тях травел агенцията не си даваше много зор – просто осигуряваше пермит на своите клиенти – и договаряше джип по твърдите цени на шофьорския синдикат, като пасажерите разделяха разходите помежду си. В крайна сметка избрахме тъкмо такъв вариант: едно пътуване до Нубра вали – една долина на север от Ле, близо до пакистанската граница, чиито крайни дестинации бяха разрешени за посещения съвсем наскоро. Щяхме да прекараме там три дни, да бъдем четирима в джип, който побира седем човека – струваше ни по 2600 рупии на калпак.

Договорихме това пътуване и се юрнахме до края на града в опит да открием Вит и Анна. В хотела ги нямаше – а и никой не можеше да ни каже нищо за тях. Оставихме им бележка на рецепцията, че ще ги чакаме вечерта в един популярен ресторант в центъра на града – и поехме обратно. Междувременно беше станало обяд – и обядвахме пътьом – в един случайно срещнат ресторант-библиотека. Влизаш, поръчваш си нещо и си избираш някоя от книгите, струпани на внушителни лавици в дъното на ресторанта (повечето очевидно изоставени от разни туристи). И можеш да прекараш така целия ден.

Следобед започнахме да купуваме разни нешица за все още евентуалния ни трек – потънахме в магазинчетата на централната чаршия в дирене на заветните газови бутилки. Попаднахме на цял пасаж магазинчета от типа на тези на шерпите в Катманду – претъпкани с качествена алпийска екипировка, която се продава или дава под наем, но газови бутилки нямаше и нямаше. Най-сетне намерихме такива в едно сбутано магазинче на централната улица, като – разбира се – се оказа, че те не пасват на нашия котлон, тъй че се наложи да купим и такъв.

Поехме пак по централната улица, която е пъстра и живописна – например пълно е с възрастни жени, които продават сушени плодове и зеленчуци, седнали направо на тротоара – направо ти се иска на всяка стъпка да извадиш апарата и да снимаш. При поредната колоритна гледка Ралица понечи да го направи и изпищя – нейният “Канон” го нямаше. Изтърчахме обратно до магазинчето и го видяхме да се мъдри на тезгяха, където го беше оставила – оцеляването му бе факт, който граничи с чудо. Грабнахме го без обяснения и потеглихме – под смаяния поглед на продавача, който може би едва сега осъзнаваше какъв шанс е пропуснал.

Малко по-нататък открихме нещо далеч по-интересно за снимане – пред централния храм на Ле, въздигнат в широк вътрешен двор, имаше молитвена церемония. Множество жени и мъже, предимно възрастни, бяха насядали направо на земята, облечени в традиционни носии, с молитвени барабани и броеници в ръце, а неколцина монаси напяваха сутрите. Имаше невероятно колоритни лица на много възрастни хора  с дълбоко вдълбани бръчки в тях – и същевременно с необичайна живост и одухотвореност – те нямаха нищо общо с глуповатата застиналост в страх пред смърта, която може да се разчете по лицата на повечето старци в Европа. Виждахме как хората идват, завъртат вградените в стените на храма молитвени барабани, поздравяват с “намасте” монасите и присядат на земята. Ние ги снимахме и снимахме – те посрещаха това без възражения и най-често без да ни обръщат каквото и да било внимание.

Вечерта седнахме в колоритния ресторант на открито да чакаме Анна и Вит – уви, те не се появиха – и повече не ги видяхме. Пийвахме “Кингфишер”, хапвахме люти манджи и се любувахме на топлата нощ и на небето, осеяно с огромни звезди, простряло се сякаш съвсем ниско над главите ни. В “Рахула” раниците ни вече бяха стегнати за следващото пътуване в Нубра вали.



[1] Пераг – част от тържественото облекло на жените в Ладакх – твърдо, изработено от кожа окривало над косите им, в което са инкрустирани обковани със сребро тюркоази.

[2] Дрилбу – Култова камбанка от бронз и сребро, с богати орнаменти и дръжка във формата на дордже, използана при богослужения в тибетския будизъм.

[3] Истинските тюркоази се намират много трудно – най-често високо в планината, край ледниците, които с тежестта си разбиват скалите и ги изтласкват на повърхността – и затова са в малки количества.

[4] Според нормативите на индийската алпийска асоциация всяко изкачване на над 6000 м. се заплаща, като най-дребните такси са от 1000 долара – и освен това с вас трябва да има индийски офицер за свързка, чиято екипировка и храна е за ваша сметка, разбира се.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional