Александър Попов В книгата си “Шок от бъдещето” Алвин Тофлър пише: “Съвременният индивид ще трябва да се справи в течение на един човешки живот с промяна, равна на сбора от промените за цяло хилядолетие.”
Тъкмо това се случи с моето поколение. Родихме се и израснахме по време на буржоазния режим. Девети септември ни завари средношколци. Преживяхме Втората световна война, несравнима с никоя друга по мащабите и броя на жертвите си. После се видяхме впримчени в тоталитарната политическа система, въвлечени против волята си в “строителството на социализма”.
Внушаваха ни да изтърпим несгодите на прехода зарад идните поколения, които щели да благоденстват при комунизма. В резолюцията на осмия конгрес на БКП (1962) се поставяше дори задачата в следващите 20 години “да се завърши построяването на социалистическото общество и да се започне постепенното преминаване към комунизма”.
Но друго стана…. Системата, оказала се утопична, противоестествена и негодна, се разпадна сама под напора на собствените си противоречия. “Колелото на историята се върти… и ще се върти до окончателната победа на комунизма” – беше “предсказал” Георги Димитров на процеса в Лайпциг. Пред изумените ни очи това прословуто колело направи грандиозен празен ход.
След десетилетия на експерименти, “грешки на растежа” и напъни нахалост страната ни се върна отново към изходната си точка от 1944 г. Преживяхме още един коренен политически поврат и започнахме да възстановяваме капитализма, но не в неговия съвременен, а в първоначалния му примитивен образ.
Колкото по-високо беше стъпалото на тоталитарната йерархична стълба, до което си се изкатерил, толкова по-тежки и унизителни бяха компромисите, които си принуден да вършиш. Цената на високото обществено положение бе загубата на самоуважението.
Системата се препоръчваше за най-прогресивната в историята на човечеството, но без свобода на словото, на идеите и творчеството прогресът е немислим и неосъществим. Изгубило свободата си, моето поколение загуби и самоличността си, заедно с достойнството и самочувствието си. Дори някои от “преуспелите” осъзнаваха, че всичките им титли, пари и привилегии са за сметка на самоотричането и самообезличаването. Нали още в Евангелието е писано: “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или навреди на душата си?”
За да просъществуваш при социализма, неминуемо трябваше да използваш социалната маска. По правило човек имаше едно лице – истинското, в тесния семеен и приятелски кръг, и друго – официалното, пред институциите на властта. Вътрешният цензор беше постоянно нащрек, за да парира своевременно опасните волности. Унизително бе да слушаш как глупакът те наставлява, но се налагаше да изтърпиш, защото си зависим от него. В мащаба на държавата имаше един абсолютен авторитет и да го оспориш бе равносилно на гражданско самоубийство. Естественият човешки себеконтрол преминаваше в невротичен страх да не “стъпиш накриво” и се провалиш.
Едва ли друго поколение преди нас е преживяло подобни драстични промени. Физическите, психическите и моралните ни качества бяха поставени на изключително изпитание. И макар да си възвръщаме постепенно достойнството и самочувствието на свободни хора, лишенията и несгодите на новия преходен период обезсърчиха и обезсилиха мнозина. Те не издържаха и си отидоха преждевременно, защото “човекът е биосистема с определен капацитет на промяна, която е в състояние да понесе”.
Всяко поколение излиза на обществената сцена с идеализъм, който впечатлява и затрогва. Но бързо попада в примката на изпечени демагози, готови да си послужат с него, за да осъществят илюзорните си умопостроения и властническите си амбиции. Драмата на “изгубеното поколение” от Първата световна война, пресъздадена от Ерих Мария Ремарк, Ърнест Хемингуей, Дос Пасос и др., се повтори няколкократно през XX век.
Моето поколение бе сред най-потърпевшите. Съдбата ни спести ужасите на войната. Но не беше ли комунистическата диктатура форма на подмолна гражданска война? Кървава отначало, тя отне живота на хиляди свободомислещи българи, избити без съд и присъда, измрели в лагери и затвори. Това бе “погубеното поколение” от втората половина на XX век. А малцината оцелели сред нас още помнят думите на Ерих Мария Ремарк: “Докато не се предава, човек струва повече от съдбата!”