Свободата днес и тук 11 Юли 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Парижката мирна конференция

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Евгени Силянов

Първа част : Границите на съветската империя

С удоволствие отговарям на отправената ми от „Век 21” покана да разкажа далечните вече спомени от Конференцията на мира в 1946-1947 година в Париж, където навремето бях на служба, след декември 1944г., като управляващ с пристигането на новия пълномощен министър генерал Маринов.В навечерието на 9 септември той беше началник на Генералния щаб на армията и осигури военната подготовка на преврата. Аз останаха на служба до края на Конференцията на мира на 10 февруари 1947г., след което получих нареждане да се върна в България. Разбира се, останаха във Франция - това бях решил много по-рано - и не след дълго с указ на Президиума на Народното събрание бях лишен от българско гражданство заедно с повечето от дипломатите-невъзвръщенци.

Преди личните си спомени по-интересно и необходимо ми се струва да припомня в тази статия предисторията на Парижката конференция, с други думи - все по-честите срещи и преговори между главните водачи на трите съюзнически сили: Америка, Англия и Съветския съюз, през последните военни години. Главната им задача беше решението на проблема за Германия, но на тия срещи вече беше решена съдбата на държавите-съюзнички на Германия. Въпреки че България не взе никакво участие във военни действия на който и да било фронт, тя бе поставена в същата категория като воюващите поради присъединението и към Тристранния пакт; както и обявяването на „символичната” война на Съединените щати и Англия.

Трябва да кажа, че даже държавите, обявили се на страната на съюзниците като Чехословакия и особено Полша, която даде прекия повод за обявяването на войната на III Райх, бяха третирани еднакво безмилостно от трите велики сили и накрая предадени на Съветския съюз. Това е днес признато и за щастие, общо взето, поправено, извън драматичните трудности на излизането от комунизма.

Ако припомням, по повод българския мирен договор тези предварителни консултации, то е, за да изтъкна, че нашата съдба беше предварително решена. Въпреки това и до днес се чува известната комунистическа версия, според която ако България била получила по-добре третиране на Парижката конференция, това било благодарение на защитата на СССР и неговата делегация. С учудване видях, че същото твърди в интервюто си във „Век 21”, брой 3, Борис Наследников, който беше тогава млад аташе по печата при българската легация: „Българската делегация предотврати териториалните претенции (на Гърция) и нашите граници останаха тия от началото на 1941 година.

Пропагандните тези противостоят упорито на десетилетията. От преди две-три години попадам всред неописуемия безпорядък на моите „архиви” на една стара изрезка от статия на в. ”Дума”, от 11 май 1991 година, озаглавена „Кой заплете Македонския въпрос?” В нея се казваше мимоходом, че българските комунисти успели „да изведат България до такъв мирен договор, чрез който тя запазва границите си в онзи вид, в който са преди присъединяването и към Тристранния пакт”. Това не само е едно напълно грешно тълкуване, но опит за изопачено предаване на фактите, на което трябва да се отговори подробно и аргументирано.

Какви са опасностите, които грозят България при изготвянето на мирния договор? Не е тук мястото за подробен анализ на този дълъг текст, а за пунктовете, по които можеха да съществуват опасения за българската делегация и евентуално - нужда от така наречената „съветска защита”. Те са наглед три, но в действителност единственият сериозен е създаденият напълно неоснователно и изкуствено инцидент с искането на Гърция за „стратегически корекции” на границата и с България. Понякога от особено ревностни комунистически пропагандисти се споменава и връщането на Южна Добруджа с Крайовския договор в 1940 година, но това не създава никакви трудности и въпросът не се слага въобще. Накрая България чрез съветската делегация повдига въпроса за признаването и като „съвоюваща държава” във войната против Германия. На тази абсолютно нереалистична и безсмислена инициатива, като се има предвид категоричното решение за „безусловна капитулация”, ще се върна. Най-напред ще се спра на двата териториални въпроса.

Част първа на договора е озаглавена „Граници на България” и се състои от една-единствена лаконична фраза: „Границите на България посочени на приложената към договора карта ( приложение номер 1) ще бъдат такива, каквито са съществували на 1 януари 1941 година. Точка. С това се изчерпва добруджанския въпрос. Той не би трябвало дори да се споменава освен ако трябваше да се отбележи, че благодарение на разумната политика на цар Борис България излиза от Втората световна война с една териториална придобивка. Комунистическото загатване, че с Добруджа България заплатила влизането в Тристранния пакт, е безсмислено: двете от традиционните български териториални искания - по-лесно разрешими от това за Македония, - които са връщането на Добруджа и свободен излаз на Егейско море, бяха повдигнати още в началото на 1940 година, когато се явяват благоприятни условия за това: предвид на признаците за разширение на войната на Изток, счита се, че Хитлер ще бъде по-склонен да удовлетвори това искане.

По-важно е, че цяла Добруджа по устието на Дунава в по-далечното минало е считана за българска земя, даже от румънците. Тя беше дадена на Румъния в 1878 година с Берлинския договор като компенсация за Бесарабия, заграбена от Русия. Цяла тогавашна Румъния, общественото мнение, крал Карол I, политическите лидери протестират и заявяват, че не искат тази българска земя. Те настояват да запазят Бесарабия. С една дума, може да се очаква, че Букурещ ще даде по-лесно съгласието си.

С връщането на Добруджа на България в 1940 година са съгласни Съединените щати, Англия и Русия и никой не повдига тогава възражение, въпреки че това става под натиска на Хитлер (както и отстъпването на Унгария на част от Трансилвания от страната на Румъния).

На Парижката конференция не може да става дума за такова застъпничество за „спасяването” на Добруджа. От такова няма нужда.

Още при подписването на пакта за Атлантическия съюз през август 1941 г., в него е заложен един важен принцип: „подписващите държави няма да търсят никакви териториални промени, които да не са в съгласие със свободно изразените желания на заинтересуваните народи”. Счита се, че картата на Европа трябва да бъде върната назад, от епохата преди войната, по начин, щото да бъдат възстановени държавите - жертви на германските насилствени анексии: премахването на Чехословакия и аншлуса на Австрия.

Веднага изниква възражението: а как тогава толкова държави и територии бяха заграбени от Съветския съюз - трите балтийски страни, полските области, Бесарабия, - и то благодарение на коварния съюз между двата тоталитаризма (пакта Хитлер - Сталин), без да говорим за определянето на зони на влияние в Московската конференция (1944) и разделението на Европа в Ялта? Въпросът налага по-подробно припомняне на военната епоха, толкова повече че надали етапите и причините на все по-големите концесии, правени на Сталин от страна на Англия и Америка, са известни на нашите читатели. В добавка, цитираният принцип продължава да бъде считан за валиден и неоспорим до самото навечерие на Парижката конференция. Въпреки това той не можа да бъде приложен в споменатите случаи и всички завоювани от Съветския съюз държави бяха пожертвани. Обяснението е очевидно. Поради растящата роля на Съветската армия във войната против хитлеристкия Вермахт, Съветският съюз печели все повече престиж. При всички преговори той шантажира съюзниците с упреците си, че бавят откриването на втория фронт и това те заплащат с концесии. Тук може би е мястото да цитирам един документи, който показва колко дълбока е разликата в принципите, които ръководят западните съюзници, редактирайки Атлантическата харта, и методите на Съветския съюз:

В началото на 1945 година Тито, който вече е взел надмощие в страната, изказва пред Сталин опасенията си, че съюзниците могат да се противопоставят на комунизирането на Югославия. Сталин го успокоява, като му пише: „Настоящата война не прилича на тия от миналото; всеки, който е окупирал една територия, въвежда в нея своята собствена социална система. И всеки налага своята система до това разстояние, до което е могла да настъпи неговата армия. Не може да бъде иначе!”

През декември 1941г. Антони Идън се среща със Сталин, за да преговаря по съюзния договор между Англия и Съветския съюз. Съветският диктатор, който вече се е окопитил след началния период на нападението на Хитлер, поставя като условие sine qua non признаване на границите, такива каквито са в навечерието на германското нападение (22 юни 1941г.) той иска това да бъде формулирано в отделен протокол към бъдещия съюзен договор. Идън отхвърля съветското предложение, тъй като не е упълномощен да преговаря по териториалните въпроси, които по схващането на съюзниците следва да бъдат разрешение след войната, от договорите за мир. Но във всички последвали преговори Сталин е непреклонен и общите принципи, осветени с Атлантическия пакт, остават, уви, мъртва буква. Необходимостите на войната взимат връх.

Днес, когато се говори за подялбата на Европа и Ялта, се забравя, че истинското разделение на зоните на влияние предшества Ялтенското споразумение: прочутото листче с процентите на влияние в източноевропейските страни, което си разменят Чърчил и Сталин (парафирано от последния), датира от срещата в Москва на 9 октомври 1944г. Други концесии Чърчил и Рузвелт правят още предната година, и то - по отношение на трите балтийски държави, към чиято участ те са особено чувствителни. Истината е, че за западните съюзници принципите за един мир без териториални придобивки остава валиден , но те са безсилни да го приложат спрямо най-важния си съюзник, какъвто е Сталин със своята армия.

След посещението си в Москва Идън заминава за Вашингтон и излага на Рузвелт точка по точка неограничените претенции на Сталин: балтийските държави, границите на Полша, присъединяването на Бесарабия и пр. Рузвелт изглежда склонен на концесии по въпросите, интересуващи Съветския съюз, обаче по отношение на Чехословакия, Румъния, България, Турция и Гърция заключението на Рузвелт и Идън е: никакви проблеми по границите на тези държави.

За да се върна на Парижката конференция: ясно е, че никой не мисли да повдига въпроса за Добруджа - нито съюзническите делегации, още по-малко Румъния, която, като победена страна, не може да предявява каквито и да било искания. България няма нужда нито от „комунистите”, както се казва в статията на в. „Дума”, нито от съветската делегация. Добруджанският въпрос е разрешен окончателно много по-рано.

Иначе стои въпросът по другите две точки: признаването на България за „съвоюваща държава” на страната на съюзниците против Германия и гръцкото искане за „стратегически корекции” на границата и с България.

И по двата пункта съветският делегат Андрей Вишински действително произнася дълга и пламенна реч пред пленарни заседания на конференцията, чиито участници имат за пръв път случай да се запознаят с болшевишкия дипломатически жаргон. Вишински взима отново позата си на прокурор на показните процеси от тридесетте година, нарича водачите на България (с която Съветският съюз поддържа редовни дипломатически отношения през цялата война): „престъпната шайка на Сакскобурготската династия, агентура на германския фашистки империализъм, утвърдила се на българския престол…” „Българският народ, народ славянски, бе хвърлен в борбата против своите славянски братя” (?!), твърди заместник-министърът на външните работи на Съветския съюз и т.н. Тука личи отново каква пропаст дели оповестените с Атлантическия пакт принципи, които произтичат от великите източници на Декларацията за човешките права, Американската конституция, 14 точки на Уилсън през Първата световна война и пр., и приложението им, което е подчинено на стратегическите изисквания на момента и волята на един от съюзниците.

Спрямо гръцкото искане, което ни интересува най-много, явно, че решенията за запазване границите отпреди войната са потвърдени. Болшинството от държавите, участвали в изготвянето на договора (това са освен четирите главни съюзници също и Австрия, Чехословакия, Белорусия, Гърция, Индия, Нова Зеландия, Украйна, Южноафриканския съюз и Югославия, избрани между държавите в положението на война с България), правят единствена концесия на Гърция: те не гласуват предложението, а се въздържат при вота и то не се приема. Възгласите на Вишински и декларацията на Молотов не постигат резултат.

Ако е необходимо, има още едно доказателство в този смисъл: Унгария, както и Румъния се намират в много по-лошо положение от България, тъй като не само са подписали Тристранния пакт, но участват най-активно във войната против СССР. Въпреки това техните граници остават непроменени като българските.

Ще спомена с две думи пагубната „Отечествена война”, обявена от комунистическото управление след 9 септември. Това беше един напълно необмислен жест, без никакъв шанс за успех, тъй като войната е обявена, след като германците са в пълно отстъпление по всички фронтове и са вече напуснали България. Предвождана от кавалерийския генерал Вл. Стойчев, наричан още преди това, но безобидно, „Конникът без глава”, по едноименния роман на Майн Рид, любимо четиво на всички гимназисти от миналите поколения, армията достига по петите на отстъпващите германци чак до Клагенфурт в Австрия. Там те са посрещнати с изненада от американците, които навярно за пръв път чуват за България и научават в добавка, че тя се бие като нейна съюзница. Уви, изглежда че броят на дадените жертви е огромен: над 30 000 убити и ранени! Да се надяваме, че както в други случаи, комунистическите цифрови данни са крайно преувеличени.

В резюме: на Парижката конференция България се намира, наново наред с другите победени, в положение на безгласен зрител и няма даже най-скромната възможност да представи самостоятелно защитата на своята кауза. Напротив, тя трябваше да влошава положението си с чудовищните обвинения против династията и управлението, забравяйки, че това винаги остава като черно петно върху нацията и паметта на международното обществено мнение, което не прави разлика между народа и неговите управници. Но признава, че положението ни на конференцията щеше да бъде тежко, какъвто и да беше нейният състав: настроението, създадено от престъпленията на Хитлер и неговия ефимерен 1000-годишен Райх, беше тъй вражеско неприязнено, че България, смятана за негов съюзник, нямаше да може да разчита на никаква милост, нито на елементарна обективност.

Що се отнася до съветската защита, тя е в най-добрия случай безрезултатна относно предварително установените решения. По времето на конференцията тя можеше да изглежда като единствената надежда и много от хората, които мислят така, са били искрени при съществуващата тогава атмосфера на преклонение пред СССР и всичко, което иде от Москва. Но не трябва да се забравя, че в 1946-1947 година от края на войната бяха изминали вече две години, че Рузвелт не беше между живите и че Труман има спрямо Сталин напълно противоположно отношение, след като е констатирал решителността му да подчини на волята си цяла Средна и Източна Европа и да разпростре комунизма навсякъде, където е възможно. В действителност намираме се вече в началото на студената война. Сам Сталин, казва много по-рано на Идън: „Аз мислех, че Атлантическият пакт е насочен против ония, които искат да наложат господството си над света, но днес изглежда, че той е насочен против СССР.” Тия думи изглеждат пророчески, но истината е друга: не е Атлантическият пакт, който се е променил; в 1945 година Сталин е именно тоя, който иска да наложи господството на комунизма.

Една последна дума за съветското застъпничество в полза на България. В момента на Парижката конференция Гърция е окончателно включена в английската зона, именно по повод на Гърция е оповестена известната „Доктрина на Труман” за защита на държавите, застрашени от комунистическата опасност. Гръцко-българската граница е чертата, която разделя Гърция от най-верния съветския сателит в комунизирания Балкански полуостров. Съмнявам се, че има човек, даже комунист, който да вярва, че Сталин ще се намеси да брани българските интереси само от любов към братския славянски народ. Границата, която Съветският съюз защитава на Парижката конференция, е неговата собствена граница в започналата студена война.

Втора част : Личности, събития и факти

Изложих своето схващане върху известната теза на комунистическата пропаганда, според която на Парижката конференция България успяла да запази своите предвоенни граници, благодарение на усилията на комунистите, главно - на защитата на Съветския съюз. Вярно е, че навремето това впечатление съществуваше у някои членове на българската делегации, както и у чужди журналисти, незапознати с дългата серия конференции, преговори и драматични разногласия между тримата главни съюзници, през крайния период на войната, когато разгромът на Третия райх беше станал очевиден. В момента на мирната конференция проблемът за бъдещето на Германия беше още висящ, но териториалните въпроси на нейните бивши съюзници бяха вече многократно разисквани и общите разрешения, уви, вече установени между западните съюзници на Съветския съюз.

Сега искам да припомня далечната епоха на ранните следвоенни години, от която ме дели вече половин столетие. Превратът на 9 септември 1944 година ме завари на служба в българската легация в Берн, където пълномощен министър беше Георги Кьосеиванов. Към края на годината бе проведена голяма чистка и размествания в Министерството на външните работи. Кьосеиванов беше уволнен начело на списъка, замести го временно легационния съветник д-р Мильо Милев, а аз бях изпратен да открия отново легацията в Париж, тъй като през войната всички дипломатически мисии във Франция бяха акредитирани към новата „Френска държава” на маршал Петен и преместени във Виши. По изключение България можа да запази представителството си под формата на Генерално консулство. В момента на пристигането ми генералният консул Христо Шишманов беше вече преместен в Женева. В Париж заварих само легационния секретар Тодор Шипков, канцлера Бончо Димитров и двама души помощен персонал. Скоро пристигна, също от Швейцария, току-що завършилият право Борис Наследников, назначен за аташе по печата. В този състав легацията остана повече от една година, до пристигането на пълномощния министър генерал Иван Маринов, който като седемдневен министър на войната (2 - 4 септември) беше извършил военната подготовка на преврата. Той познаваше вече Париж, където е бил военно аташе през тридесетте години.

Времето, което прекарах като управляващ легацията, беше изпълнено особено в началния период с напрегнати моменти: германската армия не беше още напълно разгромена и можа даже да предприеме известната контра-офанзива на маршал фон Рундщедт в североизточната област на Ардените. В легацията ме очакваше фолклорна изненада, характерна за епохата: в две помещения на паспортната служба намерих импровизиран комитет на съпротива (!?), който държеше постоянно вдигнати пред задния вход българското и френското знаме.

Назначението ми беше временно: тръгвайки от Берн, аз считах, че няма да трае повече от 6-7 месеца, и че се дължи на изключителните обстоятелства, които страната ни изживяваше. На първо място беше невъзможността да се замине за чужбина, даже с дипломатически паспорти, без разрешение от съюзническата контролна комисия, в която веднага беше взел връх съветският представител. Затрудненият от тези обстоятелства избор е паднал върху мене, може би и поради това, че министърът на външните работи Петков Стайнов ме познаваше от 1934 година, когато бяха служил при него в Парижката легация, знаеше, че познавам добре Франция и че говорех френски от ученическите си години. Известни бяха и голямото ми франкофилство, на неприязнеността ми към нацистка Германия.

Решението ми да не се връщам в България датираше отдавна. То се утвърди през март 1944, когато адмирал Хорти се опита да скъса с Германия, и Унгария бе окупирана от войските на Вермахта. Подобна опасност съществуваше и за България, която вече търсеше пътища за излизане от Оста. При всяко положение в Швейцария всички знаехме, че за България ще настъпят тежки времена и нови изпитания на победена страна.. Никой обаче, дори не и самият Кьосеиванов, известен със своята политическа проницателност, не можеше да предвиди, че е възможно цяла Средна и Източна Европа да попадне по съветско владичество. Оставането на Запад беше единственият изход, поне през първите следвоенни години, за които беше сигурно, че ще бъдат изпълнени с изпитания и неизвестности. Назначението в Париж дойде да отложи началото на емиграцията ми за известен период, който се оказа по-дълъг поради твърде трудното нормализиране на положението и отлагането на конференцията на мира.

Не е излишно да припомня накратко какво беше в Париж положението в навечерието на мирната конференция, по-специално - през едногодишния период, преди да бъде открита на 27 юли 1946г.

През февруари пристигна пълномощният министър генерал Маринов, но още преди това бяха станали известни главните линии и целите на софийския режим с оглед на конференцията. Във  френската столица, с която България възстанови бързо връзките си, правителството искаше да потърси контакти със западните съюзници. В схващанията на българските комунисти (излишно ми се струва да споменавам фикцията на съвсем илюзорното управление на Отечествения фронт), това се ограничаваше до Съединените щати. От Франция те не се интересуваха ни най-малко; тя им се струваше една, загубила всяко международно значение, държава. Ще приведа един пример: В българската делегация, която пристигна по-късно, участваше бившият главен секретар на вътрешното министерство Асен Георгиев (екзекутиран по-късно като американски шпионин). Той изрази пред мене това схващане в най-категорична форма. Имайки предвид моето франкофилство, той ми каза, с известно снизхождение за наивността ми: „Вие се лъжете много!Само след няколко години Югославия ще бъде една държава с много по-голямо международно значение, отколкото Франция.” В момента помислих, че уважавайки само силата, българските комунисти съсредоточават усилията си върху американците. Много по-късно разбрах, че това отрицателно отношение спрямо Франция е водело началото си от Сталин. През военните години, когато започват конференциите между тримата главни съюзници, всеки път, когато американците или англичаните предложат да се запази възможността за участие на Франция в организирането на следвоенна Европа, Сталин се противопоставя или възразява, пренебрежително, че французите не го заслужават, че не са се били, или - че им е липсвал кураж. Такава е реакцията и след освобождаването на Франция, в което активно участват дивизиите на генералите Льоклер и де Латр дьо Тасини.

Това отрицателно съветско становище създаде на Франция трудности и по повод на конференцията. Съгласно едно решение на Съвета на четиримата външни министри всяка от победените държави от германския лагер трябваше да подпише своя мирен договор с държавите, с които  е сключила примирието, плюс известен брой от Съюзените сили, с които е била в положение на война. Такъв не беше случаят на Франция спрямо Германия. Вземайки повод от това решение, Молотов направи опит да оспори правото на Франция да подпише мирните договори с германските съюзници, включително и с България.

Разбира се, този стремеж на софийския режим към установяване на контакти със западните съюзници не беше реално, естествено желание България да се върне отново в лоното на широката международна общност, както беше случаят в миналото, след Първата световна война. Българските комунисти отдавна бяха заложили всичко на Съветския съюз и истинската им подбуда беше да постигнат временно подобрение на отношенията с Америка, за да получат, ако е възможно, по-благоприятно третиране на България и по-добри условия на мирния договор. В тази начална фаза на комунистическата власт българската политика бе опростена до крайна степен. Истината беше, че такава въобще нямаше, българските комунисти бяха възприели, даже без особен натиск от страна на Москва, становището, че държавите от Съветския лагер нямат собствена външна политика, техните цели са тия на световното работническо движение, възглавявано от Съветския съюз, според жаргона на епохата. Много по-късно, по времето на Хрушчов, им се разреши известна инициатива във външнополитическото поле.

В 1946 година целта е преди сключването на договор на България да се даде образ на демократическа държава. На това противоречеше  категорично масовото избиване на близо 2500 души жертви под претекст на процеси пред „народни съдилища”, без прецедент в никой друг сателит на СССР. Куриозното беше, че известна аналогия можеше да се открие във Франция, с процесите против неколцина от главните колаборанти начело с маршал Петен и ексцесиите, които последваха Освобождението. През първите седмици бесни тълпи извършиха многобройни убийства, насилия и унизителни процесии на колаборанти, между които внушителен процент жени, както винаги при изблиците на „народния гняв”, без да бъде установена вината на жертвите. За Франция обяснението е ясно: средният французин компенсираше така своето унижение от бързото военно поражение и състоянието си на окупиран народ, което произвежда винаги отрицателни остатъци. Оттук идеше тенденцията да се търсят колаборанти и да се оправдават всякакви ексцесии, като българските, под претекста на „антифашистки санкции”. Това допринасяше за успокояването на съвестта на французите и обясняваше защо „най-интелигентният народ на света” (Наполеон Бонапарт) си затваряше очите пред съветската действителност: дълги години френската - по-право парижката лява интелигенция, упорито отричаше съществуването на лагерите в СССР, учредени от Ленин в 1919. Същият фройдистки комплекс на виновност е в основата на патологичното преклонение пред Сталин, пред Съветския съюз („тази голяма заря от Изток”) и оттук пред комунизма въобще. Уверенията, разпространявани от софийската пропаганда, че фашизмът в България предшества не само нацизма, но и похода на Мусолини към Рим, намираше добър отзвук в един момент, когато в правителство на ген. Де Гол имаше петима комунисти начело с Морис Торез, току-що завърнал се от Москва, където беше прекарал войната. Като някои други…

Възможностите на софийския режим за установяване на контакти с Америка, на която България беше обявила война, бяха крайно ограничени. Големи надежди бяха възложени на Ангел Куюмджийски, български банкер, който беше напуснал България преди влизането на германските войски и беше получил ранг на полковник в американските войски за дейността си през войната в разузнаването. Но това се изясни по-късно, защото по онова време никой не мислеше веднага и автоматически за тайните служби от рода на СИА(ЦРУ). Аз считах, че той е мобилизиран като познавач на нашите проблеми, говорещ български, и пр., защото такъв беше случаят и с много германски емигранти, мобилизирани в най-различни учреждения в американската окупационна зона в Германия.

Господин Куюмджийски веднага взе инициативата да ме посети в легацията, безкрайно любезен и всякога готов да ме покани в бара на един от най-луксозните парижки хотели, в който живееше, „Крийон”, на площад „Конкорд” и в непосредствено съседство с американското посолство. Той беше оставил в България внушително имущество от всякакъв вид, недвижими имоти и банкови авоари, и бързаше да си ги възстанови, тъй като познаваше положението и знаеше, че веднага щом се сключи мирният договор, всичко ще бъде безпощадно национализирано. Своята цел той преследваше направо с комунистическото правителство, чрез френските дипломатически канали в София, но разбира се, искаше да има и скромното съдействие на българската легация. В тази първа фаза, струва ми се, за него най-важното беше да си върне авоарите и нямах идеята, че политическият му интерес към България иде на второ място.

Както всеки друг, с когото бяха разговарял повече от половин час, Куюмджийски знаеше, че съм решил да остана във Франция и че считам заемания от мене пост за кратковременен. Не бях учуден, че любезностите на Куюмджийски бяха прекъснати отведнъж и окончателно, веднага щом пристигна многобройната български делегация за мирната конференция. Те се прехвърлиха върху нея и по-специално - върху Асен Георгиев, за когото имаха фатални последици: завербуван по-късно от него, той бе екзекутиран в 1963 година, след един процес от редките, които не бяха инсценирани съдебни пародии, а имаха основание. Трябва да отбележа, че това не беше във връзка с взиманията на Куюмджийски, които бяха отдавна уредени мигновено, все поради опортюнистична жажда на софийския режим да има някакви връзки със Съединените щати, с оглед на мирния договор.

С това се обяснява забавянето на някои крути мерки и сравнително човешкото отношение спрямо царица Йоанна и царските деца - за които от американска страна бе поискано уверение, че няма да им се случи нищо лошо и че ще бъдат третирани хуманно. За тази американска постъпка навремето беше докладвал на Министерството на външните работи в Париж тогавашният пълномощен министър в София Жак-Емил Парис.

Българската делегация пристигна към края на юли 1946 и беше настанена в хотела на гарата Д’Орсе, на левия бряг на Сена, срещу двореца Лувър. Хотелът беше от среден разряд, но повечето големи хотели бяха преминали през войната под германска реквизиция и след това бяха заети от американските военни представители. Всички бяха препълнени от многобройните делегати на 21 участващи държави: сто души за американската делегация, 90 - за съветската, към която се прибавяха казионните делегации на Белорусия и Украйна. Днес хотелът, както и самата гара, са преобразувани в известния едноименен музей за модерна живопис.

В делегацията, предвождана от Васил Коларов, и ръководена от него, комунистическите представители играеха съществената роля, лично той осъществяваше постоянни контакт със съветските представители Андрей Вишински и Молотов, който не  винаги беше в Париж. Освен постоянния състав на българската делегация от София пристигнаха за по-кратки престои по-видни представители на комунистическата партия: Цола Драгойчева, в началото и Трайчо Костов, в крайната фаза - за подписването. В постоянното ядро, което остана през целия период (от юли 1946 до февруари 1947г.), влизаха още двама комунисти: министърът на финансите Иван Стефанов и по-малко известният Григоров, емигрант от Съединените щати, полезен с познанието си за Америка. Той и Стефанов, един културен човек, завършил във Франция и женен за французойка, влизаха в категорията партийци, към които в Съветския съюз Сталин хранеше типично недоверие, както към всички, които бяха живели на Запад. В България съдбата им не се оказа по-добра. Иван Стефанов бе включен в процеса против Трайчо Костов и по чудо успя да се спаси, с присъда на доживотен затвор. Научил, че възнамерявам да остана във Франция, той ме убеждаваше, че не рискувам нищо връщайки се, че Министерството имало нужда от хора като мене, които знаят езици и пр. Той очевидно мислеше това искрено, както и не е предполагаше каква ще бъде собствената му участ. Григоров също не отиде много далеч в партийната си кариера.

За да се поддържа фикцията на коалиционно управление на Отечествения фронт, делегацията включваше представители от всички партии, които го съставляваха: от „Звено” - министър-председателя Кимон Георгиев и Георги Кулишев, министър на външните работи, земеделците бяха представени от Александър Оббов, дългогодишен емигрант в Париж, пръв съратник на Никола Петков. Знаех го от времето на първата ми служба в парижката легация в началото на тридесетте години, тъй като земеделските емигранти бяха особено активни в пропагандата против режима в България и уреждаха немалко инициативи против него, но не го познавах лично. Толкова по-странен беше случаят, който искам да разкажа - не заради себе си, а защото ми се струва характерен за Оббов като човек.

Цялата делегация живееше в хотел Д’Орсе и се хранеше в обширния ресторант на партера. В един от първите дни Александър Оббов се приближи към мен и ми каза: „Вие сте синът на Христо Силянов? Познавах баща Ви…”, и добави: „Аз съм болен, имам диабет, трябва да ям внимателно. Ела да отидем в някой друг ресторант.” Без да се учудвам от предложението, нито от това, че ми говореше от време на време на „ти”, по български, поведох го към хотел „Бристол”, където живеех, след като напуснах легационната резиденция. Поръчахме някакво диетично ядене и много скоро г-н Оббов ми каза без всякакъв увод: „Силянов, след конференцията навярно ще Ви преместят в България. Не правете грешката да се върнете - там няма да има място за Вас. Вие познавате Париж, все ще се уредите някак.” Крайно изненадан, побързах да го уверя, че решението ми отдавна е взето и че нямам намерение да се връщам. Може би, отгатвайки моето учудване, той продължи: „Нашето е друго. Ние сме се борили двадесет години да видим края на този режим, мястото ни е там.” И добави: „Ще изпием до дъно горчивата чаша.”

Трябва да призная, че бях изумен. Оббов не ме познаваше, в делегацията и всред новия легационен персонал интригите и клюките бяха в ход, както е нормално в такива времена. Оббов можеше да се опасява, че ще предам думите му: „Горчивата чаша” звучеше странно, когато изложенията на делегацията бяха изпълнени със сияйното бъдеще на нова България. Дали той е знаел вече какво очаква Никола Петков и земеделците? Във всеки случай, неговото доверие и добрата му воля ми направиха дълбоко впечатление. При това, баща ми, без да бъде типичен партизанин, все пак беше депутат от Сговора на Александър Цанков в продължение на осем години, така че мъчно Оббов можеше да предполага у мен благосклонни чувства към земеделците. Жестът му показваше безспорно благородство на характера, може би също независимост и кураж, събрани през дългото му емигрантство.

Като представител на радикалната партия, за кратко време дойде и Пенчо Костурков, син на основателя на партията - Стоян Костурков. При всички тия чести посещения се използваше един правителствен самолет от предвоенната едва начеваща въздухоплавателна  линия. Пилотиран беше от един полковник, когото си спомням смътно, но от него ненадейно добих конкретна представа за дълбоките промени, настъпили в схващанията. При едно пътуване пристигна друг пилот и на въпроса на какво се дължи промяната, спокойно отговори: „Полковникът остана този път в София, защото минава матура.” Този халюциниращ отговор беше приет като нещо нормално и учуди само мене: че пилот на въздушната линия, при това полковник, държи матура! Предполагам, че чинът му е бил от партизанските войски, но все пак…

Освен от политическите представители в делегацията имаше експерти и секретарски персонал от млади кариерни дипломати, но нито един комунист. Между младите бяха Станчо Джумалиев, Кирил Маричков, Дори Тодор Нейков, син на Петър Нейков - един от най-фините и интелигентни наши дипломати, когото Петко Стайнов беше възстановил на служба и натоварил с подготовката на конференцията още в София начело на една комисия от най-компетентните хора в Министерството на външните работи. За него това беше коронясването на кариерата му, изпълнена с дълги прекъсвания. В основата на това бяха неговите близки връзки със Стамболийски, който бе беше назначил на първия му пост на пълномощен министър във Варшава. За нещастие, кариерата на Нейков беше прекъсната, мисля, преди да започне, от деветоюнския преврат. Потомък на браилски патриоти (от рода на д-р Георги Атанасович от Свищов – б.р.), той говореше френски като майчин език, гръцки, румънски и английски, имаше обширна обща и литературна култура, твърде неочаквано - предвид на безупречната му европейска изисканост - в младите си години той е бил между първите сътрудници на списанието „Българан”, един от създателите на което беше баща ми Христо Силянов.

В делегацията всички го тачеха едновременно за дипломатическата му практика и финес, с талантливо перо той редактираше статии и изложения по българските въпроси за френския печат, но те не бяха почти никога публикувани, тъй като отношението към България беше, общо взето, неприязнено. Ще спомена още юридическия съветник на делегацията, един талантлив млад юрист, Ангелов, баща на днешния български посланик в Париж. Много скоро стана ясно, че главните трудности за българската делегация ще дойдат от страна на Гърция. В действителност такива нямаше и не би трябвало да има, тъй като в стремежа си да представят България като фашистка страна, комунистите и съветските им покровители се надпреварваха да изтъкват злосторната роля на българската власт в гръцка територия през войната, без да се безпокоят от това, че засилват гръцките аргументи за репарационни плащания. Все пак делегацията не пропусна да повдигне въпроса за свободния излаз на България на Егейско море, гарантиран от Ньойския договор, даже след катастрофалната за България Първа общоевропейска война. Разбира се, каквото и да беше българското правителство в момента, не съществуваше нито един шанс на сто нашата справедлива ревендикация да бъде взета под внимание. Гърците се опитаха да представят като маневра на България, целяща да компенсира гръцките териториални ревендикации. Но правилно беше, от друга страна, че тя бе повдигната, тъй като неправдите, наложени от победителите, трябва да бъдат припомняни пред всеки международен форум. За това няма давност.

С риска да заслужа упрека, че се позовавам все на безполезни истини от миналото, ще припомня, че злощастната за нас конференция в Ньойи в 1919г. - но те са всички такива - също нямаше в своя обсег проблема за Македония, която вече бяхме загубили в 1913 година. Въпреки това делегацията, председателствана от Теодор Теодоров, представи обширен меморандум за най-важния териториален въпрос на българската нация от Освобождението насам. Но в Париж, в 1946-1947 година той беше последната грижа на делегацията, която го считаше разрешен в рамките на вечната дружба с братска Югославия. Нейният край не закъсня, тя завърши в 1948 година с изключването на Тито от Коминтерна.

Гръцкото искане за „стратегически корекции” на границата

Колкото и да беше абсурдно, нереалистично и лишено от шансове да бъде прието гръцкото искане за „стратегически корекции” на българската южна граница, то стана постоянна грижа на българската делегация, която трябваше да реагира не само на официалните изложения, представяни на конференцията, но и на всички клевети, обвинения и интриги в антибългарската кампания на гърците. Както това наблюдаваме и днес - по повод на въпроса за признаването на Македония и нейното име, гръцката делегация използва обширните международни връзки, с които разполагаше, за разлика от нас. Искам да се спра на един инцидент, който се оказа фатален за пълномощния министър, генерал Маринов, и тури край на едва започналата му дипломатическа кариера. Припомням го, въпреки анекдотичния му характер, защото показа докъде стигнаха гръцките маневри.

В качеството си на пълномощен министър генерал Маринов автоматически бе включен в българската делегация със съответен ранг. Много скоро гърците, които търсеха всякакви претексти срещу България, бяха установили, че Маринов е бил през войната дивизионен командир в окупираната част от Гръцка Македония и Тракия и един ден научихме, че гръцкият пръв делегат е поискал да бъде вписан в списъка на военнопрестъпниците, за да бъде заведено съдебно следствие против него. При това, съществуваха два такива списъка, отговарящи на две различни категории военнопрестъпници: първият включваше искания на отделни правителства на окупирани през време на войната държави от силите на Тристранния пакт, за престъпления, засягащи съответната държава. Но имаше и друга, международна листа, за по-тежки престъпления, за които наказанието на авторите им се считаше от интерес за всички държави - жертви на нацизма. Гръцкото искане беше генерал Маринов да бъде вписан в тази международна листа.

Гръцката постъпка разтревожи доста нашия пълномощен министър, но той очакваше, че ще успее да уреди положението, тъй като тя постави в деликатно положение и френското външно министерство. То щеше да се намери в много неудобна ситуация, ако гърците постигнеха целта си, защото щеше да се окаже, че Франция е дала агреман за един пълномощен министър, който е бил военнопрестъпник. Поради извънредната сериозност на тази евентуалност Маринов се надяваше, че самото френско министерство ще направи всичко възможно, за да избегне подобно бламиране.

В началната фаза на инцидента Маринов се държеше твърде самоуверено. По негово настояване, използвайки връзките, които имах с външното министерство от времето, когато бях управляващ легацията, аз предадох два пъти неговите обяснения - не, разбира се, с доста странната му аргументация: „Кажи им, че това е скандал. Не знаят ли, че под мое командване бяха ранени и убити тридесет хиляди български войници във войната, която обявихме на Германия!”. Подобна формулировка, ако можеше да бъде допустима от страна на един генерал, е, разбира се, напълно неподходяща при една дипломатическа постъпка. Сам аз бях шокиран от идеята, че един човек, бил той и военен, може да счита за достойнство, че десетки хиляди души са станали жертва „под негово командване”. Единственото, което можеше да се твърди, с пълно право беше, че гръцката постъпка е прекомерна и че целеше само да постави в лоша светлина България.

От самото начало обаче беше ясно, че положението на Маринов беше по-тежко, отколкото му се струваше. Постепенно пролича растящото смущение на външното министерство. Директорът на отдела за Европа Франсоа Куле ми подсказваше, че не трябва да се изключва риска гръцката постъпка да бъде приета и че може би генерал Маринов трябва да вземе това под внимание, да си размисли и т.н. Това положение трая известно време, докато дойде нова изненада.

Един ден г-н Куле ме покани по телефона да го посетя спешно: „Имам много лоша новина за господин Маринов - ми каза той веднага. Представете си, че гръцката делегация е открила нещо немислимо: генерал Маринов фигурирал в някакъв списък на нарушителите на хагските военни конвенции от… Първата общоевропейска война!” В момента останах смаян, това ми се стори действително невероятно, някаква нова гръцка интрига. Трябваше обаче да приема фактите: през Първата война генерал Маринов като млад офицер участвал в някакво въздушно нападение, при условия, забранени от Хагската конвенция в онази далечна епоха, когато въздушните бомбардировки са още новост във военното изкуство. Гърците представили документ, в който Маринов фигурирал с името си и описание на бомбардировката. „Аз не мога да препоръчам нищо на господин Маринов, ми каза на сбогуване господин Куле. Но струва ми се, че положението му в делегацията ще стане много трудно… Толкова повече, че гърците навярно няма да се поколебаят да изнесат случая в печата.”

Спомням си, че на връщане към легацията спрях в голямото кафене „Фукетс”, на Елисейските полета, да размисля малко върху формата, в която да предам на генерал Маринов тази вест. Трябва да кажа искрено, че ако фактите са били достоверни, гръцката постъпка остава една подла маневра с единствената цел да злепостави България въобще. Историята за тези бомбардировки от Първата война беше без абсолютно всяко значение, но при тогавашната атмосфера тя навярно щеше да постигне целта си. Съвсем очевидно е, че не можеше да става дума за някаква вина на генерал Маринов за въздушна атака отпреди 30 години. Но навремето целият комплекс на проблема за военнопрестъпниците имаше голям отзвук и последиците на гръцката интрига бяха непредвидими.

Сега генерал Маринов загуби своята самоувереност, стана мълчалив и очевидно се замисли сериозно за някакъв изход. На пръв поглед онова, което направи, изглежда доста… недипломатично, но трябва да се признае, че съществуваха много малко възможности за някакво елегантно разрешение. Неочаквано един ден научихме, че генерал Маринов е отпътувал за София. Той не си беше взел сбогом с никого от легационния персонал, мисля, че не беше уведомил френското министерство, че заминава окончателно, и предполагам, че се е ограничил да тури в течение само Васил Коларов.

В заключение на това дълго изложение можеше да се очаква един анализ на българския мирен договор, подписан на 10 февруари 1947г., наред с тия на другите съюзници на Германия: Италия, Унгария, Румъния и Финландия.

Що се отнася до България, въпреки перипетиите на гръцкото искане за корекция на границата и наложените на нашата страна тежки репарации, договорът възстанови България и предишните и граници, включително придобивката на Южна Добруджа по Крайовския договор. От друга страна, България не взе никакво участие в активни операции през целия военен период, като се изключи присъствието на българския окупационен корпус в Македония и Тракия. При това положение въпросът се слага дали е уместно по повод на мирния договор след Втората световна война да се говори за „трета национална катастрофа”, както това се преповтаря систематически и до днес. Отговорът е двояк. България изживя една трета катастрофа с много по-тежки последици, отколкото предишната. Но тя не произтича нито от политиката на България, нито от военно поражение, още по-малко - от несправедлив мирен договор.

 Катастрофата е реална, но тя се дължи на една-единствена причина: окупирането на цяла Средна и Източна Европа от съветските армии и насилственото въдворяване на комунистически режими във всички тия страни, независимо от това дали те са били жертва на хитлеризма (Чехословакия и Полша), членки на Тристранния пакт (всички останали), участвали или не във войната против Русия. Жертвите на Третия райх или неговите съюзници бяха еднакво безмилостно превърнати в сателитни държави на съветската империя.

Един анализ на българския договор не представлява същия интерес, какъвто и до днес събуждат предишните: Букурещкият (1913), Ньойският (1919) и по-далеч и в миналото - Берлинският (1878). Той няма нищо общо с гибелната съдба на България и на всички ония, които говорят за „трета национална катастрофа” и упорстват в обвиненията си за германофилството на България и подписването на Тристранния пакт, със същото постоянство трябва да се сочи примерът на Чехословакия и Полша. Никоя от тях не беше влязла в съюз с Германия, Полша участва във войната против нея до последния момент, Чехословакия беше между двете войни най-образцовата парламентарна демокрация - под водачеството на Масарик и Бенеш нейната политика беше приятелски обърната към Москва, тя имаше силна социалдемократическа партия и никаква следа от фашистко движение, в един момент, когато такива никнеха из цяла Европа, с Мосли в Англия и двете френски национал социални партии, в униформи, копирани от германските. Това не попречи да бъде превърната в съветски сателит, както всички други, след монтирания от Москва преврат в 1948-а.

Вместо анализ на българския договор по-интересно е да се припомни как се гледаше на Парижката конференция през седеммесечния период, докато заседаваше в какво беше международното положение при нейното завършване.

Нейната главна характеристика беше ограниченият и обект, който не включваше най-трудния следвоенен проблем. Освен договорът от Италия, който повдигаше териториални и колониални въпроси, дискусиите около другите държави - съюзници на Германия, не събуждаха много жив интерес. Далеч по-важният проблем за бъдещата уредба на Германия не се сложи в Париж поради непреодолимите различия между западните съюзници и Съветския съюз. Те забавиха дълго сключването на мира с Германия и завършиха с нейното разделяне на две държави, които бързо станаха неприятелски.

Би могло да се очаква, че подписването на петте второстепенни мирни договора ще бъде начална стъпка към нормализиране на положението и към общия мир, но стана тъкмо обратното; подписването на петте договора съвпадаше с оповестяването на доктрината на Труман за даване на помощ на страните, застрашени от пристъпите на съветския комунизъм. Конфликтите между западните съюзници и Москва доведоха до един тип война, непознат дотогава, който бе наречен „студена война”. Един американски наблюдател говори през тия дни за „обща мобилизация” между двата обособени лагера. По-късно авторът на най-обширната двутомна история на студената война, излязла във Франция, озаглави частта, посветена на Парижката конференция: „Пет договора на никакъв мир”. Тази глава е съвсем кратка, като че ли събитието не заслужава особено внимание.

По време на подписването се забелязваше забележителният контраст с предишната конференция, която пак във Версай и тук, в парижките предградия, тури край на Първата война през есента на 1919г. Наистина скоро стана ясно, че Версайският договор не разреши трайно германския въпрос. Също така и първата световна организация „Обществото на народите в Женева не оправда възлаганите на него надежди за вечен мир. Но поне в деня на приключването и тия надежди озаряваха бъдещето на Европа и на човечеството.

Нищо подобно не се наблюдаваше в Париж през февруарските дни на 1947г. Безкрайните протакания, предизвикани от твърдото решение на Москва да се възползва от войната, за да разпространи мировото си владичество, създаваше атмосфера на разочарование и униние, песимизмът се засилваше след всяка конференция и среща на най-високо равнище.

Завръщайки се от Париж във Вашингтон, американският министър на външните работи бе принуден да признае, че конференцията е един неуспех. Трудностите не завършват с подписването на договора. Те трябва да бъдат ратифицирани и в промеждутъка положението се влошава особено - в България и Румъния, където се слага въпросът дали комунистическите режими в двете страни са изпълнили условията, поставени от Ялта за въвеждане на демократични режими чрез свободни избори. Отговорът не само е категорично отрицателен, но против насилията и терора на България въстава Труман и поставя под въпросителен самото ратифициране. Така за един период от малко повече от две години - от конференцията в Ялта и в края на войната до откриването на Парижката конференция, светът наблюдава един вид двоен рекорд: за най-късо се извършва най-дълбокият прелом на столетието. След разгрома на нацизма Западът се намира пред новия тоталитаризъм на довчерашния си съюзник във войната против Хитлер. Чърчил, който се връща обнадежден от Ялта, трябва да оповести своята историческа формула за спускането на „желязната завеса”, която ще раздели за близо половин столетие европейския континент.

 

Статията е публикувана във вестник „Век 21”, бр.4 и бр.5, 1994г.

Евгени Силянов  (1907-1997г.) е бил български дипломат участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио „Свободна Европа”  и сп.Пари Мач. Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион   и  на българския орден „Мадарски конник”.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional