Свободата днес и тук 24 Август 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Магията на спомена. Писателят Александър Попов на 85 години.

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Цвета Трифонова

Докторе, срещна ли те, идва ми кураж да живея”-  това са думи на  съгражданин на д-р Александър Попов, автор  на тази книга. Цитирам ги, защото все едно са  мои. Изпитах същото и още по-силно вълнение,  след като прочетох „В недрата на отминалото”.  Силно ми се прииска да намеря този човек, да му се поклоня и да му целуна ръка  като  на патриарх   и възрожденски   българин, истински морален стожер  и летописец на националното  ни битие. Един невероятен човек, , прекарал целия си живот като лекар в селца и паланки  и  в родопското  градче  Велин­град  и въпреки това  самоизградил се като крупна  културна фигура. Той е специалист по рентгенология, повече от  50 г. работи в болници  и  поликлиники до 80-годишната си възраст. Но освен това е  неуморим  пи­сател, автор на девет книги с разкази, повести, мемоари, документална проза, есета и публицистика. Оставя ярка следа в профе­сионалната си ка­риера и в културния и обществен  живот. Помнят го заради  любовта и уважението му  към хората,  заради  вроденото  достойнство, почтеност и висок морал. Гражданин от висок  ранг е  д-р Ал. Попов, с ясна  позиция по всеки казус, касаещ  историята,  града  или  нацията, която упорито от­сто­ява.. Лекар и хума­нист, непоколебим демократ и родолюбец, човек  с  литературни и  музи­кални дарби, с пламенно  дар-слово - това е  ликът, изплуващ  изпод мо­зайката на мемоарните страници.

А книгата  му „В недрата на отминалото”  е  перфектна до най-малката подробност. С лекота  съчетава различни  жанрови елементи – мемоарът  си пасва  идеално с документа, литературният  портрет  съжителства  безпроблемно с есето, прогледът  към  историята  навързва  поредица  съби­тийни описания  и публицистични анализи. Даже разказът „Босилка си е на мястото  като  белетризиран  епизод от  действителността. Нара­тивът е динамизиран  ту от граждански  патос, ту е интимизиран  до съкровеност, а на­родоведски, психологически и политологични ескурси  градят фило­со­фията на замисъла. Равновесието  на разум и чувства  у  авторовата лич­ност  естествено се отлага в  различните  нива на  текста. Като тухлички  от  премислен градеж  битовите детайли си  прилягат с  мисловно-анали­тич­ни­те равнища. Пороят от  спомени  за три различни  епохи  е овладян  в руслото  на  изчистен, лек и живописен стил. Четенето е  удоволствие , ес­те­тиката на словото се  съчетава с искреност и прямота. Доверителното споделяне на  собствения живот  по­­корява читателя, въвлича го в  съпре­жи­вяване на  всяка ситуация. Все­­ки ред  зове за размисъл и когато затвориш последната страница  сякаш  си друг човек. Не четиво за развлечение, а многоцветен  кристал, от­кър­тен от  ронливата пръст на историята, свети в дланта ти. По-богат си  и  не си самотен, про­ме­няш се, както твърди  една чита­телка. Изправен  пред  ета­­лон  за човеч­ност и съвест, за гражданска непримиримост и  всеотдаен професи­она­лизъм, оглеждаш  се  в безкомпро­мис­но огледало. Измъчва те неудоб­ство  или  пък  ти се иска да паднеш на ко­лене пред човека, успял да съх­рани християнските добродетели  на бъл­гар­ския етнотип, въпреки ми­­зер­­ните условия, въпреки  потисни­чест­вото, нивелациите  и опе­­­раци­ите  на  полити­ческите режими. Свобод­ният дух  шества в кни­гата  и до­казва, че нищо не може да сломи  лич­но­ст­та, ако тя сама не се пре­да­де.

Родът, историята, съдбите

Отговорът  на въпроса  кои  са стожерите за моралната  устойчивост  на   писателя  е вътре в страниците. Родът  и паметта за дедите  са първата и  най-важна  му  опора  и  са  на  първо  място не само в съдържанието –  и  в сърцето му. Споменът за  предци като зограф хаджи Иванчо Поплазаров, „достолепен стар духовник с медал на поборник и кръст в ръка” цяла реди­ца  дядовци, бащи и  родственици  е  свещен  в света на твореца. Моно­лит­ни характери, природно интелигентни, предпри­ем­чиви, трудо­любиви  и  почтени  хора, образите  им  го съпътстват  през целия  живот като  при­мер и  вътрешен  дълг,  станали са  част от личностната му само­иден­ти­фи­кация.  Оживяват  старите българи  в  колоритни портрети, в изпи­тания и  житейски драми, участват  в  исторически  събития, пре­живяват  загуби  и успехи. Майсторското перо ги изправя  пред  съвестта ни като морален  съдник  и  горчив  укор за  днешното българско  мало­душие,  за  липсата на достойн­ство и  чест. Не можем да се припо­зна­ем  и иденти­фи­ци­раме с тех­ните принципи и мерки за  смелост  и  достойн­ство, защото  сме ги предали духовно. Нравствено  и духовно  оскъднели  сме и  ни  се струват  непознати  чужденци, случайно  населявали  същите   местооби­та­ния. Скъсана е вери­гата на приемственост  и традиция между българ­ските  поколения  и само отделни  издънки като Ал. Попов  се мъчат да удържат  характе­ри­стиките  и  ценностите  на предците. Все пак  нещо от  маята  е  запазено, та дано успее да   въз­пре  тоталната  народностна  дезинтеграция.

Вторият  генеративен  компонент  в  биографията на  автора е истори­чес­кото самосъзнание. Ал. Попов  има  късмета да живее и оцелее в три  раз­лични  политически  системи, без да бъде  сломен и пометен от преврат­но­стите  и  промените, както повечето от неговите съвремен­ници. Силата на интелекта и силата  на характера  са впрегнати в усилие  да  обозрат   и ос­мислят  перипетиите в личния  и обществения  живот  като част  от  гло­бал­ния истори­чески процес  на  рубежа  между два века. Стремително менящото се време  буквално слага перото  в ръката му, превръща  го в летописец на националното битие в период на парадоксални  социални и политически  обрати. Историята  пронизва  живота  на индивида, но и той не й се дава – обглежда я, за  да я анализира и  разчете   уроците, напи­са­ни  с кръв, сълзи  и труд  от  безбройните човешки съществования. Укро­тена  и запечтана  в  словото,  реката на  битието вече  е богатство  на па­мет­та  и  незаменим  урок  за  мислителя, за политика  и  труженика. 

Най-хубавото време в жизнения път на човека – детството и  юношеството – се свързват с живота  на  предвоенна България. Нейният лежерен  буржоазен дух и грядуща атмосфера са вградени в съзряването на младата личност. Задружният семеен и роднински  кръг, съчетан с  високия културен статус на българското училище с неговото класическо  образо­ва­ние, строга дисциплина и авторитетни учители са щастливите импулси  за успешна социална реализация. Градът на Константин Величков , Тео­дор Траянов и  Райко Алексиев  стимулира и оценява успеха,  постигнат с труд  и  знания, толе­рира талантите  и се радва на жизнера­достните младежки прояви. Духът на толерантност  поощрява  даро­ви­тата младеж на  Пазар­джик, издига до върховете на националната кул­тура имена като скулптора Величко Минеков,  графичката Златка Дъбова и мн. др. Блажени  и безме­­тежни времена възкресяват страниците, по­све­тени  на гимназиалния жи­вот.  Жаждата за полезност  за знания и творчество, радостта от живота и обичта към родината  очертават  друга  реалност и друга обществена атмосфера, погубена  от на­хлу­ващите геопо­лити­чески  катаклизми -  Втората световна война и  пре­врата на 9. 9. 1944 г.

Прелом и погром

Мемоарният разказ конкретизира дра­матизмите на тази тре­вожна епоха   през реални човешки съдби и имена от двете страни на барикадата. Краеведи от Чепинското корито, потомци  и  изследо­ва­тели ще открият  в кни­гата точни  сведения за първите  дни и месеци от нахлу­ването на неканените „освободители”  и „прелома”, който пречупва не друго, а  гръб­нака на независимата българска държава  -  арести, само­раз­прави, безследно изчезнали и зло­дейски среднощни убийства без съд и присъда, из­де­вателски присъди  на т.н. „народен съд”, преследване и репре­сиране на офицери,  бранници и легионери, прекършени съдби на способни и полезни  хора, ограбване и експроприация на заможните граждани, насилия по време на т. н. „ко­лективизация”, политическите чистки и смъртните при­съди  през 50-те години  – всичко е предадено  релефно, с  точните име­на, случки  и събития. Много от имената на погу­бените мъченици са въз­ста­новени  в тази книга на паметта. За тях авторът казва: „Трябваше да се чуе гласът на онемелите, пък нека потомството съди кой крив, кой прав”. Погива­ща­та свобода се възправя в трагичната си одежда  като жертва на новата болшевишка робия. С всички инстру­менти на терора  започва модели­рането на „наплашения, безволев и  безсловесен поданик”, характерен за социалистическото общество и така необходим за  тотали­тарното всевластие. Едно от  големите престъпления на  болшевишкия  режим в България е унищожаването на съсловието на зана­ятчии, пред­приемачи, търговци, фабриканти и юристи - работягите от  средната кла­са, ядрото на бъл­гарската иконо­ми­ка. Това  са хората, тръг­нали сами от нулата, за да издигнат с неумор­ния  си  труд  и поч­теност  предвоенна България до икономическото ниво на една Швей­цария. Разтърсващи са биографиите на търговеца Андон  Попов,  на фабрикантската фамилия Ушеви от Чепи­но, на Васил Гугалов,  печатар от Лъджене и  стотици други  като тях, национа­ли­зирани, ограбени и  изтезавани от комунистическите лентяи и терористи  по лагери и затвори. И все пак тези монолитни бъл­гари не се пречупват, оцеляват някакси  с труда на двете си ръце, без да преклонят глава пред партийните натрапници. Срещите със зловещото лице на диктатурата на страниците на книгата са неизброими – между тях  разправата с ятаците на Горяните от Пазарджишкия край,  насилственото по­ма­кедончване  на  българите от Пиринска област, бруталното преи­ме­ну­ване на помаците от Родопските селища, убийствата по грани­ца­та. По­литиката на тази  партия  непрекъснато създава ексцесии и конфликти, за  да тормози и разделя  хората  не само на класови, но и на етнически  вра­гове. Тя се храни от злото  и  разделението, сама  го създава, за да може да властва над живота  и душите на поданиците си. И до днес потомците на някогашните  убий­ци  и  на­цио­нални  предатели  лижат, лъскат и лягат пред гранит­ния по­ста­мент  на руския  ботуш,  пре­мазал свободолюбивия  и древен дух  на бъл­га­рина,  който уж  „бил благо­дарен” на окупатора. Тази  лъжа не е ни­що друго, освен  гигантска гавра с наро­да  ни, съумял да от­стои  до­стойн­­ството  и самоличността си през хиля­долетни кървави пери­петии.  Главата „Пре­ломът”  е трагична стра­ница от националната исто­рия  и  има силата на автентично свиде­тел­ст­во за вълчето време  в живо­та на страната ни.

За лекарите –  признание и  поклон

Животът в тоталитарната епоха  има специфичен оттенък  във визията  на д-р Попов. Лекарското съсловие, здравната система и пациентите са в опти­ката на писателя. Те са двуединна извадка  на обществото,  преби-ва­ваща в критична хуманитарна и социална зона, където се борави с най-ценното – здравето и живота на човека. Пред очите ни тече истин­ска сага  за живота на хората, обречени на  бдение, на тревож­ности  и  под­визи – светът на българските медици.  Разказът е автентичен и инте­ресен, за­що­то  следва професионалната съдба на един техен пред­стави­тел, изми­нал  трънливия  път от селските кабинети  в отда­лечените селца Ленище, Дорково, Жълти бряг до болниците и санаториумите  в курорт­ния  Велинград. Животът му е низ от профе­сио­нални и нрав­ст­вени изпитания, не­престанна битка със страда­нието и болката на хората, изплъз­ване от клопките на режима, справяне с унижението и мизерните възна­граж­дения  в името на най-сакралното  -  здравето и живота на пациента. Безброй случки от практиката  на лечи­теля, срещи  с  човеш­ките драми  и със смъртта  изпълват  печалната „рай­ска долина”. Има още нещо характерно  в почерка и манталитета на писа­теля -  позитивният му поглед  към  хората и живота. Благородният дух отминава  без внимание  негативното,  дреб­навото  и  злото в човешкия характер. За сметка на това  главата „В рай­ската долина” е същински апотеоз на  медицинската професия. Тук  до­минират  спомени за  колеги,  беззаветно отдадени  на  спасителната си мисия, едно­времен­но с това оригинални  личности с разно­родни таланти,  с остроумие, с живо чув­ство за  дълг и  морална доблест. Име­ната на док­торите Захари Дош­ки­нов,  Сребрин  Аргиров, Георги Петров, Симеон Да­видов, Янко Кючу­ков и мнозина други, поименно назо­вани и обрисувани с топлота и  обич,  са чест за професията, висок при­мер за хуманизма на съсловието. Като пред­ставя тези  забележителни лека­ри и човеци, Ал. По­пов без да иска ни на­вежда  на аналогии с плея­дата  днеш­ни търгаши,  намър­дали се  в здрав­ната си­стема, алчни и без­скру­пу­л­ни до жестокост, ко­ито  безотговорно  компрометират най-благородната чо­вешка про­фе­сия.

И  литературата лекува

Но под бялата лекарска престилка понякога тупти сърце с двоен ритъм.  Сред  хилядите часове, отдадени на борба с болестта и страданието, този неуморим  мъж  намира време  и за любимото си хоби – сигурно в безсънни нощи пише своите разкази, повести  и есета. Вместо часове на отмора – напрегнатост  на един творчески  свят, в който има място само за исти­ната и за премълчаното в  трудното всекидневие на потисни­чество­ и несвобода.  Редовете, проследяващи литературната му кариера, са  лаконични до скромност, но инстинктът  на  мемоариста е  особено  интензи­вен, когато  възкресява незабравими фигури от литературния живот, пре­секли  пътя  му на творец. В страниците на „отминалото” ще срещ­нем великолепни ескизи, портрети  и жития на  класици като Константин Ве­ли­чков,  Теодор Траянов, Райко Алексиев, Георги Мишев, Марко Ган­чев,  като  тук за пръв път  научаваме исти­ната за гибелта на автора на „Тай­ните на Струма”, пребит в  комуни­сти­ческия арест в София   след 9. 09. 44 г. И  Никола Вапцаров е почетен –  но чрез истинската, а не изми­слената му история, с позициите му като автор на  програмния сепара­тистки доклад пред Ма­ке­­донския литературен кръжок и дело № 585/1942 г.  За коминтер­нов­ска­та традиция  на фамилията в това отно­шение свидетел­ства  възрастна учи­телка от Разлог.  По време на насил­ствената маке­до­низация на насе­ле­ни­ето от Пиринския край Борис Вапца­ров,  брат на поета и важен  партиен функ­ци­онер, заповядва: „Щом си бъл­гарка, съ­би­раш си багажа и да те няма тук. Взи­маш утре мотрисата  и се пръж­досваш в България”. По-късно фамилията  пледира  обратното, раз­бира се. Незабравими  страници са по­светени на  хидалговските  фигури  на поетите  Радко Радков и  Йосиф Пе­тров,  на Милош Зяпков от  Ракитово и  проф. Тодор Балкански от с. Сарая.  Образите и дея­нията им оживяват и чрез колорит­ни  ­цитати на  техни творе­ния. Про­вин­ци­ал­ните писатели  имат важно място в културните страни­ци, за­щото творят и живеят в „не­драта” на нацията. Те са фундаментална част от бъл­­гар­ската инте­ли­генция, и стоят  на своя  буди­тел­ски пост, уверява ни д-р Попов. Не се редят  по президиуми  и  бордове, нито се за­държат  в политиката или в парламента. Отритната  и  бедна, прене­брег­­ва­на,  пре­следвана /Т. Балкански/ и  уби­вана от мизерията  или от тайните служ­би /Милош Зяпков /, съумяват  честно да  изпълняват   дълга  към отече­ст­во­то и народа до последен дъх, оставяйки му в наследство творбите си с послания за свобо­до­лю­бие, за истина, красота и достой­н­ство. 

Различни жанрови единици - слова по различни поводи  /пре­ми­е­ри, тържества, юбилеи/,  рецензии  и  великолепни есета /напр. за Миле­ниума/, пътеписни фрагменти,  както и един разказ /Босилка/ се включ­ват  органично в сложната партитура  на текста. Май­стор­ската орке­стра­ция  втъкава жанровия мате­риал – литература  или пу­бли­цистика -  в кон­текста на течащото събитие и време, поставя го на точното място, така че да  усилва и  хармонизира  полифонията на смисъла. Разнообразяването на  наратива  е  рецептивна стратегия за подклаждане на интереса и съще­временно  разрежда  напрежението, щадейки  концентрацията на читателя.  

Преходът – големите надежди и  големите разочарования.

Прелом”, стагнация  и  пак „Преход” в рамките на един живот - това вече е свръхизпитание за силите на човека – бих казала аз. Но не и авто­рът. Напротив – той е сред най-активните дейци  в битката за демо­крация  в  своя край през 90-те години на отминалия век.  Като се  потопим в не­дра­­та на недавното минало,  ние, участниците и свидетелите  в т. н. „пре­ход”  отново ще преживеем  еуфорията на онова незабравимо време, кога­то  избухна демокрацията и възкръсна  надеждата за свобода, спра­вед­ли­вост и просперитет. Заедно с  д-р Попов ще оби­колим отново селца и градчета, за да видим светналите очи и  опия­нените души на хората, отърсващи се от страха и повярвали, че  е дошъл краят на статуквото. Възторжените демократични митинги, изборните  сблъсъци  с бухалите на комунизма, трепетните надежди  и  очаро­вани­ето на победата – всичко е  видяно  и описано от първа ръка, защото писателят- общественик, уважаваният лекар Александър Попов е мажо­ритарен  кандидат за депутат във Великото народно събрание на демо­кра­тичната общност във Велинградския регион . Романтичното  време на бурните демонстрации е пресъздадено със сгъстена емоци­онална пали­тра. Детайлизирано и  персонализирано  в  събития и имена,  познати на цяла България, то е дотолкова осезаемо и автентично, че отно­во ни  за­вла­дява  тогавашното вълнение,  но се усилва и болката за попиляните илюзии, за погу­бена­та енергия  на милионите българи,  втурнали се  към свободата. Всички важни събития  и перипетии, които навремето сле­дя­хме с изтръпнали сърца, тук са просле­дени с окото на разумен, пре­патил  и принципен човек, стоящ над всяка конюнктура, защото има историческа основа за сравнение.  За пореден  път е видно, че всяко преломно време си  избира своя  хронист и той, както обик­но­вено,  е активен участник, но и дистанциран  наблюдател и трезв ана­литик, с дарба  и  перо на лите­ратор. Примерите в това отношение са из­вестни -  Захари  и „Записките”, Константин  Величков и „В тъмница”, Яворов и „Хай­душки коп­не­ния”, Симеон Радев и „Строителите” , Георги Марков със „Задочните репортажи”  и др.

Да се благо­дарим  на автора за тези страници, защото  днес, 22 години след „прехо­да”, все едно че нищо не е било – огънят е угаснал, свет­ли­ните са угасени и само черен  пушек от  подлия заговор срещу демокра­цията се вие  над опустошените ни надежди. Той самият усилва общата мъка, не спестява суровата истина – още  когато вижда неразтворените чували с хиляди писма и жалби на българските граждани, захвърлени  в складо­вете на Народното събрание, стон се  изтръгва от хуманното му сърце:  „Това бе началото на попарените надежди, на излъганото доверие, на безответните жалби на един многострадален, объркан и злочест народ”. Но и тръгването нанякъде, както и търсенето на пролука в мрака е ценен опит  и  белег за  неугасналия  порив  на българина  към свободата .

 Острието на правдата

Потвърждението е във финала,  с  историята  на  книгата „Гибел”/2009/. Може  ние  като общество да сме обезверени, стъпкани  и  унили. Но острието на протеста е активно и  живо  в  лицето на този  неуморен  човеколюбец . „Гибел” е документално разследване на  фрапиращо  съдебно пре­стъп­ление, обрекло на  екзекуция  невинен млад човек през 1986 г. Докторът се  е заел да разобличи  престъпното деяние на прокурату­рата  и съда  по времето на тоталитарния режим и да възстанови  честта на  семейството на  набе­дения  за убиец  Живко Делчев, макар и след 20 години. Разчепкал е  дума  по дума  всеки  ред от съдебното дело, шокирало на­времето обще­ствеността в региона. С неумолима  логика  и  фактология , с абсолютна  юридическа  осведоменост , писателят до­каз­ва  не­състоятелността на  прокурорските измислени аргументи и сме­хо­твор­­ните  мотиви на  присъдата. Книгата успява да разбуни  общест­ве­ното мнение, но  не и да трогне  сляпата  и  бездушна Темида. Тя остава недо­сегаема  и  безпардонна  и  в уж демократичната  вече държава. Сам в бит­ката  си  за  правдата  и законността, д-р Александър  Попов  не  се пре­дава  вече  толкова  години и  въпреки преклонната  си  възраст продъл­жава да атакува системата. Имам чувството, че  поддържа  огъня  на този  не­си­гу­рен  фронт  не   заради евентуална юридическа   победа, а  за да отстои  каузата за  съвест  и  справедливост в  едно загниващо общество, раз­ложено  от липсата  на ценности  и морал. С цената на  здравето  и спо­кой­стви­ето си, Докторът   дава  пример за до­стойно  граж­данско поведе­ние. Неговата  непримиримост  доказва, че има смисъл,  ако дори  само един  човек се  изправи срещу могъ­ществото на  инсти­ту­циите в името на благородна кауза. Пра­вовата държава  е  в  ръцете на граж­данина  - това  е  посланието  на  неговата човеколюбива  и  горда  мисия. Не с теории и  голи обещания, не  с  лъстиви царски  манифести, а с живия си  пример този  скромен и ко­рав  българин от далечната родопска провинция  сочи  пътя  за из­бав­ле­ние от  злото,  превърнато в държавна политика. Да про­четем и пре­гър­нем  Истините , затворени  между кориците на тази книга, ще  е първият ни  жест на  признателност към  интелектуалеца,  лечителя  и твореца  Александър  Попов. Неговото  вдъхновяващо  присъствие в живота  ни  е  ис­тин­ска утеха – свързва ни с миналото ни, просветлява  мрачните ъгли  на настоящето и  вдъхва оптимизъм  за бъдещето на страната ни. 

"В недрата на отминалото."  2010 г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional