Не ни е срам от нищо – тъй каза Бойко Борисов

Заминавайки за Брюксел за участие в двудневния Европейски съвет, Бойко Борисов не пропусна шанса да демонстрира самочувствие и да шашне с него дори обръгналите на всичко български медии. “Само за три години направихме така, че когато се изказваме, да има какво да покажем и да не ни е срам от нищо” - коментира той.

Него със сигурност не го е срам. Особено когато се изказва.

Дали го е срам, когато показва, не е толкова ясно, защото пред външния свят показва най-вече говорене, от което – както казахме – не го е срам. Пред вътрешния – нашия си, български свят – показва доста повече неща. Рязяне на ленти и магистрали например. Тогава също не го е срам. Какъв ти срам – направо сияе.

Нас би трябвало да ни е срам. От много неща, които показва навън – пред света – като знак за сюблимната същност и щенията на българите. Например от следния диалог, проведен с журналист от националното радио непосредствено преди неговото заминаване за Брюксел:

“- Германия или Италия тази вечер?

- Ще им предложа да свършиме до 8 и половина - 9 без 15, да гледаме мача.

- Аз питах образно - германската позиция ли ще подкрепите?

- Е, в това отношение - винаги германската позиция.”

Можете съвсем картинно да си го представите, милия – как предлага на европейските си колеги по-скоро да приключват скучните дебати по бъдещето на ЕС, та да седнат да си гледат мачлето. И го прави съвсем сериозно – щото според неговите представи мачлето е №1, по-важно е от някакво си евро, някаква си криза, някаква си интеграция.

Последната между впрочем не е особено желателна за българския министър-председател – тъй като “никой не е готов за това”. А може би и изобщо не е желателна. Тъй де, ние успяхме да се набутаме, дай да се държим на положение и да не бързаме да се вместваме и наместваме спрямо разните европейски критерии. Другите? Другите да почакат. Ние вече сме тук – що да отваряме вратата и за някакви други балкански голишарчета...

От друга страна обаче според него в еврозоната се ширят някакви недисциплинирани евросубекти, докато тези, дето заслужават да са там, ги няма. Сред особено заслужилите е, разбира се – и България: “само четири държави покриваме критериите от Маахстрихт - България, Швеция, Дания и Финландия, а нито една от тези страни не е в еврозоната”. Прочее Финландия е в еврозоната от 1999 г. Трябва ли един европейски преиер да се коси за подобна грешка? Не, разбира се. Нали “не ни е срам от нищо”.

На въпрос относно основния обект на дебатите – доклада на председателя на ЕС Херман ван Ромпой, в който е развита тезата за федерализма като евентуално бъдеще на ЕС – и поради тази причина един премиерът на една държава със силно чувство за национална идентичност би трябвало да е особено чувствителен, а и внимателен към дебатите и евентуалните решения – българският премиер отговаря по начин, от който пределно ясно личи, че не разбира за какво става дума. Докато в доклада се говори именно за интеграцията на ЕС – в нейните политически и икономически аспекти – Бойко Борисов говори с балканско простодушие за... политическите партии. Те се явявали на избори и те трябвало да го решават това сложно нареждане на европейския пъзел: “Политическите партии определят своите програми на базата, на които избирателите в съответната страна гласуват... Сиреч ние не можем сега и не бива да тръгнем толкова глобално и политически да определяме приоритети на всяка една държава в Европа. Просто няма как да се разберем.”

Фактът, че именно избирателите са му дали мандат “да се разбере” с колегите си за всичко, отнасящо се към съвместното съществуване на различните държави в ЕС (нали е божем Гражданин за Европейско Развитие на България!), изглежда не го интересува. Партиите да му берат гайлето, той няма да рискува сега, я – зер избори наближават.

Ако не се срамува, за което очевидно има сериозни аргументи – то Бойко Борисов охотно се гордее – и не пропуска да акцентира върху българските основания за това благородно чувство. Той доста успешно се разграничава от “другите”, изтъквайки положителните качества на страната ни, например по следния начин: “Не може 22 държави в ЕС в момента да имат процедури по свръхдефицит”. С което естествено поставя България в челните редици на ЕС: “България и Германия са отличници.”

Да, отличници са. Което би било основание за гордост в устата на министър Дянков, който има основната заслуга за това. Последният обаче тактично мълчи, осъзнавайки  дребната подробност, че колкото и да са “отличници”, българите живеят десетина пъти по-бедно и десетина пъти по-зле от германците.

Има и още доста причини за срам – или поне за въздържане от кухи хвалби. Наприме за това, че България е не само най-бедната страна в ЕС, но и тази с най-лошо качество на живот.

Че тук не държавата си има мафия, а мафията си има държава.

Че българските граждани се радват на драматичен дефицит на справедливост и истинност, че тук практически няма правосъдие, но пък има корупция и феодален разгул.

Че няма гражданско общество, а има видиотено население, отхранвано по извечния принцип на сатрапиите – с хляб и зрелища (а тъй като често няма хляб, зрелищата са в преизобилие).

Че образованието е допотопно и мизерно, културата – последната дупка на кавала, а медиите – обслужващ персонал за тези, които са на власт.

Че хората тук не вярват вече в нищо и единствения им приоритет е личното оцеляване – а държава с такъв единствен приоритет се разпада и колапсира.

Още много неща, от които един български премиер би трябвало да го е срам, могат да бъдат изброени в този списък. Но – както и самият той казва – него не го е срам.

Нас би трябвало да ни е срам – че сме избрали такъв премиер. И този срам би бил политически и граждански здравословен.