"По заповед на щуката"

Когато в предишна статия писах за „пожар на горските протести”, изобщо не предполагах, че пожар в горите на Витоша ще избухне в буквален смисъл. Тогава използвах думата „пожар” като възможен протест и по други поводи, освен Закона за горите. А ето, че сега на шестия ден от пожара, той все пак май е овладян, но не и загасен. Независимо от всички закани да бъде ликвидиран за три часа, овладян, подчинен и настъпен. От първоначалните 50 декара за три дена огънят обхвана 150 декара. А от снимка, направена в началото, той е просто тънка фуния дим. Но до изливането на първата кофа минават няколко часа.

И тук започват  разликите в оценката за гасенето, което още не е приключило. Участвалите в гасенето доброволци разказват не твърде ласкави неща за организацията - липса на координация, забавяне и изчакване, липса на подходящи помпи и др. Официалната реакция беше друга – тя похвали организацията, оплака се от нейните критици и нещо повече – смъмри ги. Но стигна и още по-далече – критикуващите МВР и действията му бяха наречени хора на мафията.

Има ли само бяло и черно и кой има дързостта да се нареди в редицата на изцяло и неопетнено белите. Крайната непоносимост към всякакъв вид критика и подобни нервни реакции не са признак за напреднал етап в каквото и да е европейско развитие – доколкото е започнало. Ако, според химна, страната ни е „земен рай”, такава непоносимост към критика е типична повече за „на изток от рая”. Там протести не са желателни. Затова се подготвя закон, предвиждащ солени и непосилни глоби за участие в протести.

Полицаи питали доброволци в гасенето на пожара дали са еколози и дали са участвали в протестите на „Орлов мост”. Може да си водят някаква своя статистика за „любимците” на властта. А един министър посъветва медиите да питат къде са природозащитниците, като пренебрегна факта, че повечето от тях се качиха да гасят пожара. Протестът им на „Орлов мост” той окачестви като чесане на езиците. А думите му създадоха впечатление, че стойността на държавната реакция се свежда до самоотвержено присъствие и събличане на костюм. „Бяхме с министър Цветан Цветанов, като падна язовирът, бяхме два дни на мястото, където е пожарът, и стояхме там, защото хората нас гледат. Сега отивам, свалям костюма и отивам там.” – каза министър Найденов.

Какво ли биха предпочели да гледат хората. Наблюдаващ два дена стоически бедствието министър или стопен в началото му пожар дори и без видим в околността министър. Не казвам, че едното пречи на другото, но изглежда странно самото изтъкване на собственото присъствие.

Ако при язовира край с. Бисер бяха взети мерки навреме – тихо, незабележимо и ефективно, нямаше да се случи трагедията и да се стигне до жертви. Неуместно е да си приписваш като заслуга някакво присъствие след всичко случило се.

Но може би още тогава и в това пролича пожелателният подход на властта към всички бедствия и аварии, за чието предотвратяване са необходими някаква предварителна мисъл и усилие.

Успокоявайки възмутения си от критиките вътрешен министър, премиерът заяви, че днес е празник и трябва да се говорят само хубави неща, а критикуващите отпрати сред привържениците на мафията. Доживяхме ли пак недозабравеното старо – за властта да се говори като за покойник – или само хубаво, или нищо. Защото друго е недопустимо и осъдително.

Повече от желателно в момента е само да се работи тихо и ефективно – без ленти и фанфари на всеки километър. Нека и те да се включат в тържеството, но след като магистрала „Тракия” достигне Бургас. Не преди това. По-европейско е да чувстваш потребност да свършиш нещата докрай и качествено, отколкото да разбиваш целта на части и да празнуваш всяка от тях – с потребност да ти засвидетелстват благодарност.

Пожарът на Витоша не се оказа официална българска медия и съответно – отказа да откликне на пожелателното заклинание да се предаде до три часа.

Когато трайната управленска визия опира до пожелателното и позволеното за коментар от медии и граждани, вместо следването на ясна стратегия и готовност да се коригираш в движение, ако си сгрешил, нещата комай не вървят към европейско развитие.

Не временната ти властова позиция да е стимул да я превърнеш непременно в трайна и безсрочна, а да е необходимост да разкриеш с какво ще си полезен и какво ще направиш конкретно.

„По заповед на щуката – да стане на минутата.”

Това е повелята, която превръща глупакът Емеля от руската приказка в обект на завист и изобщо в голяма работа. Някои приказки кодират съвсем точно представата на съответния народ за благополучие и успех. Емеля по цял ден се излежава върху печката, докато двамата му братя работят. Неговите снахи постоянно му „додяват” с тривиални неща, като например – да донесе вода от реката или да нацепи дърва. „Стимулът” е, че няма да получи подаръци. Крайно отегчен от мрънкането им, Емеля отива до реката с две ведра. Там успява да улови една щука, която му се примолва да я пусне обратно срещу обещанието всяко негово желание да се изпълнява след паролата „по заповед на щуката – да стане на минутата.” След като се убеждава, че рибата не лъже, Емеля се отказва от бъдещата чорба и я пуска обратно в реката. Пълните с вода ведра вървят сами към къщи, народът се диви, а Емеля се подсмихва като Маргините в съдебна зала. „Велик, сюблимен, непостижим.” И неразгадаем за желаещите да са на мястото му – без усилие, без труд, без постоянство. Но с късмет и с действаща магическа парола.

Показателно е как мързеливият Емеля отива с брадва и шейна да нацепи дърва от близката гора. Коне не са му нужни. Просто сяда в шейната с брадвата и казва паролата. Шейната тръгва, а после брадвата сама цепи дърва и те сами се качват в шейната в стегнати снопове. По пътя си Емеля гази народ като същинска мутра, но това изобщо не го притеснява. С помощта на щуката ще накара царската дъщеря да се влюби в него, а отчаяният цар да ги затвори в засмолена бъчва и да ги хвърли в морето. Но естествено паролата преодолява и тази пречка. Бъчвата излиза на брега. А когато отчаяната царска дъщеря пита Емеля къде ще живеят сега сред тази пустош, той просто казва: „По заповед на щуката – построй се каменен палат – да стане на минутата.” Палатът се построява. Тук царската дъщеря малко преиграва и пита: „Емеля, а не можеш ли да станеш неземен хубавец?” Естествено, че може. И става.

Следва по-интересното – царят ловува наоколо и забелязва неизвестния досега палат. Отива да разбере кой се е осмелил да го построи във владенията му. Но Емеля му разкрива кой е и го заплашва, че може да унищожи царството му. Царят капитулира. Настъпва пълно Емелско щастие. С това приказката свършва. Подобни приказки внушават странни и вредни послания. Те насърчават излежаването на кълка, дребната хитрост и усета или късмета да удариш кьоравото, да се възползваш – без да имаш особени способности или заслуги. И същественото – да не допускаш възражения към гледната си точка.

Когато царският велможа преди това разпитва снахите на Емеля какво обича той, за да го заведе при царя, те му казват, че „наш Емеля обича ласкаво да го помолят и ален кафтан да му обещаят.”

Дали най-после пожарът на Витоша – освен да бъде овладян, ще бъде и потушен. Дали ще пламне пожар на протести срещу цената на тока и всичко произтичащо от това. А ние дали ще молим ласкаво за отстъпки или ще настояваме за гражданските си права и ще изискваме разбиване на монополите. Не го ли направим стегнато и организирано веднъж завинаги и изобщо, когато е необходимо, можем да си живеем уютно под запаха на аления кафтан. Защото ни е гарантиран, освен ако не пожелаем и не поискаме категорично нещо друго.