Свободата днес и тук 03 Април 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

До Чикаго и напред 1.

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Бакалов, e-vestnik

Под “Бобеното зърно” - така наричат тук скулптурата от огледална метална повърхност “Cloud Gate” (Врата на облаците). Снимка: Иван Бакалов

Преди 120 години Алеко Константинов издал своя пътепис “До Чикаго и назад”, който днес се изучава в училище. Той е първият българин, пътувал до тази страна и описал впечатленията си – една неповторима картина на тогавашна Америка. Как е там сега? Пишещият тези редове няма претенции да конкурира Алеко, но ще се опита да разкаже за Съединените щати днес, като продължи и напред, на Запад, след Чикаго...

————————–

През 1893 г. Алеко Константинов стигнал до Чикаго с едноседмично пътуване с кораб до Ню Йорк и после с влак.
Чудно, а днес пътуващите недоволстват колко дълъг е пътят дотам. Можеш да прелетиш за около 9-10 часа с авиокомпаниите на почти всички европейски страни. Само българска не лети дотам, въпреки че Чикаго вече се нарежда някъде като 5-ия по население български град. След всичките разсипии и приватизации с националната авиокомпания, днес това е положението.
 

Снимка: Иван Бакалов

Затова летя натам с полската LOT, която е и малко по-евтина. От Варшава полита същият “Боинг” 767 като на “Ал Италия” или “Луфтханза”, само че малко по-скромно изпълнение, без монитор на всяка седалка и др. екстри.

По време на многочасовия полет непрекъснато ми се набива в погледа надписът на гърба на предната седалка Kamizelka Ratunkowa. Коя е пък тая Камизелка Ратункова, че са й сложили името на седалката, казвам си в началото. Докато от обясненията на английски отдолу не стана ясно, че това означава “Спасителна жилетка”. И така – 9 часа и 40 минути, в компанията на “Камизелка Ратункова” и размислите дали въобще има смисъл от нея, ако паднеш от 10 000 метра в океана край Гренландия.

Летище “О Хeър” в Чикаго е второто в света, на огромна площ, с безкрайни коридори и безчет гейтове. И… “Той дойде от София с предишния полет…” - чува се откъслечна реплика на български, разменена тихо между две жени в униформа в коридора на изходния ръкав на самолета. Едната държи инвалидна количка, изпратена да чака някакъв пътник.

Летище “ О Хeър” е почти изцяло в български ръце. Няма начин, като кацнеш, да не попаднеш на българин. Българите тук са завзели всякакви работни места – карат електрокарчета с багажи или с пътници, бутат инвалидни колички за възрастни, работят по гишета и т. н. Дори кварталът Шилър парк близо до летището вече е станал български квартал. Бил е полски, постепенно прииждащите българи са изместили поляците.

На село край големия град

“След Ню Йорк Чикаго не може да зачуди посетителя”, пише Алеко през 1893 година и това остава в сила и днес. Имал съм късмета да бродя из Ню Йорк, сега Чикаго наистина не може да ме шашне. Тогава Алеко се чуди на високите сгради, дори изброил, че най-високата е 20 етажа, пък пишело, че е 24-етажна. Днес на небостъргачите етажите никой не ги брои, не е и възможно да опънеш шия долу на улицата и да пресмяташ етажите. За 120 години на мястото на няколко 10-20-етажни сгради са поникнали небостъргачи с височина от по стотина етажа.

Но още нещо, казано от Алеко, продължава да бъде в сила:
 

Снимка: Иван Бакалов

“…Че то не е град като град - отишло, че се не видяло! Разбира се, че пешком ако тръгнеш, ще се отчаеш още от първата улица. Вървиш пет, вървиш десет километра по едно направление, и няма край. Седнеш в електрически трамвай и вървиш час, час и половина и се допреш до някой парк. Вземи, че изходи този парк. ако ти държат нозете, па ако обичаш, и зад парка оттатък, все град, все Чикаго.”

Днес Чикаго е още по-голям град. Т. нар. Даунтаун е група небостъргачи на брега на езерото Мичиган, които приличат на пейзажа на Манхатън отдалеч. Този Loop (примка) от високи сгради, както още го наричат тук, е заобиколен от множество нискоетажни жилищни квартали с типичните американски къщи с окосената трева отпред и дворче отзад. Наричат ги вилиджис, а моята домакиня в Чикаго, Мария, им вика села. Всъщност нискоетажните квартали на Чикаго се сливат с други такива, които вече са в предградията на града. Но не се знае къде той свършва, къде започват периферните вилиджис. То си е като български села, но залепени едно за друго, оплетени в гъста мрежа от улици, авенюта, булеварди, хайуей, паркуей…

“Ето го мойто село”, казва Мария като влизаме с нейната тойота Ес Ю Ви, както казват тук на джиповете. Не е от най-големите джипове, по-скромна. Мария паркира пред кокетна къща в американски стил, с двор отзад, в който сядаме веднага, под клоните на огромно дърво. Съпругът й сипва по чаша италианско бяло вино да се почерпим след дългия полет.
 

Улица в Глен Елън, квартал в предградията на Чикаго. Снимка: Иван Бакалов

Глен Елън се казва “селото”. Със свой център, пожарна, полицейски участък, италианска пицария, мексикански и френски ресторант и не знам какъв още, кафенета, кино, в което дават и европейски филми, концертна зала, където чат-пат идват и известни изпълнители, малка гара, на която спира влакът за центъра на Чикаго. От всички периферии на Чикаго влакове се промъкват радиално до самия център свързвайки десетки подобни вилиджис. Глен Елън не е от най-крайните. След него има още 4-5 спирки до последната, но и до Даунтаун има 7-8 спирки.

На сутринта пак сядаме на масата в двора на кафе и виждаме, че на 2 метра, под стряхата до вратата, има гнездо на някакво шарено птиче, което не се тревожи особено от нашето присъствие. Все пак излетя един два пъти и се върна в гнездото, като видя непознати.

Мария се смее, че друго подобно птиче има гнездо на един от прозорците на спалнята й и заради него тя не го отваря, чака да отлетят пиленцата, тогава щяла да го разчисти. В двора се е завъдило семейство зайци, имат малки, проникват и т. нар. ракуни (на български се казва енот, нещо като нашите язовци). Това са дребни животинки. В северния щат Уисконсин в такива квартали се разхождат елени и мечки.

Мария и съпругът й са от по-замогналите се българи, имат собствен бизнес, къщата им е купена през 1998 г., съборена и достроена така, че останала малка част от старата, но не личи коя. Днес цената й е над 1 млн. долара.
 

Улица в Глен Елън. Собственикът на къщата в дъното изкупил къщата пред себе си и я съборил, за да си направи открита зелена площ. Снимка: Иван Бакалов

Дворът е към половин декар, ниско окосена трева, храсти, цветя, няколко иглолистни дървета. Повече цветя има обаче на ливадата пред къщата. Тук съседите се надпреварват кой ще посади по-оригинални цветя и храсти. И ценят откритите тревни площи. Показаха ми един съсед през една улица, който, откупил съседната къща по-надолу на ъгъла, съборил я и оставил на нейно място гола ливада с храсти и дървета - да има простор пред дома си, който и без друго е заобиколен с широка тревна площ.

Клоните на огромното дърво в двора на моите домакини са вързани в основата си с въжета едни за други, да се крепят при ветрове да не се счупи някой, че ще пострада къщата. Това дърво е грижа на Ясен, той пресмята, че ще му струва към 5000 долара да го отсекат – вече е твърде голямо и е заплаха и за съседните къщи. Сигурно е проблем, наистина – да отсечеш такова огромно дърво досами покрива, а недалеч и от съседната къща, без да повредиш нещо наоколо. Както се разбра, ще идват едни мексиканци с кран и резачки, ще падне работа.

Хубаво място за живеене. „Тук данъците са по-високи от другаде, но съм доволна”, казва Мария. Местните власти видимо пръскат пари наоколо. Недалеч, на края на един парк, има езеро, почти километър дълго, заобиколено от горички, в което плуват диви патки и лебеди. Оказва се, че на това място често снимат игрални филми. По тази причина тук попаднала Джулия Робъртс и като разбрала, че има проблем с езерото – нещо не можела да отточва водата - дарила 1 млн. долара да му направят системата за циркулация, да не заблатява.
 

Характерен американски дом в Глен Елън, квартал в предградията на Чикаго. Снимка: Иван Бакалов

Наоколо хора се разхождат с кучета, но само на каишка. Едни от тях в далечината пускат кучето, то се затичва и подгонва няколко диви патици на ливадата, те се разкрякват недоволно, политат и кацат в езерото. Ясен се смее – “Това е нарушение тук да си пуснеш кучето, ще те глобят. Но това куче свърши работата на службите.” Какви служби? Ами имало специални хора, които ходят с кучета и плашат патките, защото се развъждат прекалено, да не се заседяват толкова много на езерото.

Небостъргачи и плаж

Още първия ден минавам дежурната за всеки турист разходка с корабче по реката между небостъргачите. Тук е родното им място, първият бил висок само 42 метра, 10-етажен – 1885 година. Въпреки че има спорове дали една друга 7-етажна сграда в Ню Йорк, построена през 1870 не е първият небостъргач. Днес в Америка по дефиниция небостъргач е нещо, което е високо минимум 150 метра.

Нюйоркският Импайър стейт билдинг е построен 1931 и в продължение на 40 години е бил най-високата сграда в света. През 1972 г. най-високата сграда става Сиърз тауър в Чикаго, сега наречена Уилис тауър и само след 24 години е надмината от състезаващи се по височина небостъргачи в Тайван, Малайзия, Хонконг, Сингапур, а вече и в Дубай.
 

Небостъргачи и артистичните покривни конструкции на летния театър в Милениум парк. Снимка: Иван Бакалов

Уилис тауър със своите 442 метра е дело на Фазлур Кан, архитект, роден в Бангладеш (по онова време още в рамките на Индия), завършил там инженерство, но съдбата го захвърлила в Чикаго, където също учил, и станал един от авангардните архитекти на небостъргачи и на специални конструкции. Наричат го “Айнщайн на структурното инженерство”, а какво е това много трябва да се обяснява…

Нашият гид на корабчето обаче обяснява подробно историята на почти всяка сграда, сочи един или друг небостъргач и говори като истински актьор в ток шоу. На корабчето са насядали 30-ина туристи, но и 20-ина ученици нейде от Щатите, дошли тук на екскурзия. Голяма страна, много екскурзии им трябват, за да я опознаят.
 

Снимка: Иван Бакалов

Гидът не пропуска да посочи и 344-метровият Джон Ханкок център, който стърчи някъде отзад, пак по проект на Фазлур Кан. Но аз повече се зазяпвам по един по-скромен небостъргач с кръгла форма, абсолютен цилиндър, който докъм 40-ия метър на височина е паркинг за автомобили, с къдрави като драперия открити етажи, от които се подават задниците на паркиралите коли. Също и една овална високоетажна сграда, широка в основата, със стъклена фасада, която се разпъва на един завой от реката, а в кривото й огледало се оглеждат размазани като нарисувани с акварел другите небостъргачи. Подминаваме до нея една 5-6 етажна сграда с големи прозорци, чиято фасада е покрита с бръшлян.

Прелитат гларуси досуш като нашите. Впрочем те са си едни и същи по всички морета и океани. Реката чиста, водата по-бистра от Марица при Пловдив.
 

Бахайският храм на брега на езерото Мичиган. Снимка: Иван Бакалов

Тук-там плуват патки. Не е като в пътеписа на Алеко, който казва, че връх на нечистотата била река Чикаго, на повърхността й се образувал тлъст вонящ каймак. Няма ги и димящите фабрики, няма го оня опушен, зацапан със сажди, мръсен и мрачен град, както го описва Алеко. Чикаго е слънчев, със зеленина. Само старите мостове и пътни естакади с масивни поръждясали железа отпращат към мрачни времена.
Гърбът на сградата на операта, грамадна и по-стара от Софийската, се издига откъм брега на реката, корабчето изглежда дребно пред нея. После на улицата пред операта виждам плакати - „Риголето”, „Бохеми”, „Пръстенът на нибелунгите”, „Симоне Боканегра” и някаква модерна оперна версия на „Трамвай желание”.

Като неориентиран тук, домакините поемат инициативата да ме разведат насам-натам. Един ден посещаваме някакъв огромен бахайски храм, строен от 20-те до 40-те години, с ювелирни дребни архитектурни детайли по фасадата, в един красив парк край езерото Мичиган. Родоначалникът на бахайската вяра минал оттук, вдъхновил последователи и те построили това чудо, по проект на авангарден за времето си френски архитект…
 

На плажа Уилмет на брега на езерото Мичиган. Снимка: Иван Бакалов

Продължаваме с разходка до плажа Уилмет на езерото. На брега - къщи по за 5-6 милиона – на “първа линия”, както казваме у нас. Но не баш на брега, не. Тук оставят, както в целия цивилизован свят, крайбрежната ивица незастроена. Къщите са по на 100-150 метра навътре от водата. И тук-там на брега се издига по някой блок с апартаменти за по 1,5-2 милиона, за обеднели богаташи.

Пясъкът на плажа е като е като на Черно море на Слънчев бряг. Само вълничките на езерото Мичиган са по-малки. Водата е още студена. През юли-август ставала за къпане. Това не пречи да има плажуващи и къпещи се, кой с неопренов костюм, кой без. И много ветроходци. Един е изкарал катамаран с висока мачта на пясъка и потяга нещо. Заговаряме се и той любезно ни обяснява, че неговият катамаран струва 10 000 долара, плаща за него по 1000 долара за сезон да го държи на яхтения плаж – от март до октомври. Но можело да си намериш катамаран и за 2500 долара, втора употреба, съветва ветроходецът.

(следва)



 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional