Любомир Канов: България страда от болестта сталинизъм

Половин година преди да навърши Христовата възраст д-р Любомир  Канов е арестуван (на 3 март) за „клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад”. Арогантно следствие. Година и половина в Старозагорския затвор. Отново репресии... 1984 – психиатърът емигрира в Канада, после в САЩ, където сега е медицински директор на клиника в Лонг Айланд, близо до Ню Йорк.

Откакто се помни, неистово е влюбен в литературата. Първата му книга е с разкази – „Човекът кукувица”, а втората, която съвсем наскоро ИК „Петриков” издаде, е с новели – „Парейдолии”.

                                                           (В-к „Демокрация” –  6 октомври, 1996)

Съзиждали сте себе си сред огромната бащина библиотека – без ред и посока на четенето. Как от хаоса подредихте стройна философска система?

Има процес на отбор, на еволюция, на налучкване, на проби и грешки, но постепенно в годините изкристализира интерес към определен вид литература. Прочел съм изключително много ненужни книги, дори и романа „Път” на Стоян Ц. Даскалов – когато бях в четвърти клас, в една зима друго не можах да намеря. Широкият диапазон има своите предимства – хаосът съдържа в себе си елемент на постепенна дестилация на валидните, по-интересни и по-ценни неща. Умът взема от разнообразието това, което му е нужно, особено младият ум.

„Четенето на една книга е утопично занимание. – твърди Ортега-и-Гасет. – Наричам утопично всяко действие, чийто първоначален замисъл не може да бъде постигнат в хода на неговото изпълнение и трябва да се задоволи с приближения, противоречащи по същността си на заченалото ги намерение.” Нека избегнем утопичния момент в случая с „Парейдолии”.

Те са зрителни илюзии, които възникват във въображението и се стопяват, след като бъдат написани. Носят в себе си житейска логика и смисъл, отразяват моя субективен опит. Пътят, по който се заражда словесната парейдолия, е труден за обяснение, тя е спонтанна формация.

С героя Логофаго правите опит да представите „нещата не като привидност, а такива, каквито са в действителност”. Защо избрахте именно извънхронологичния Логофаго – като еманация на човешкото множествено същество?

Логофаго е логоядец, той изяжда логоса, т.е. думата, мисълта, науката... Във всички случаи е антитектично същество – неконвенционално, разрушава ординарната логика, за да построи нова, изцяло базирана на субективността; този бунт е срещу привидната разумност на света, който в двайсети век е абсурден.

Логофаго пробива ципата, която отделя преходното тук от отвъдното, „където нещата са винаги сегашни – светът изглежда като коридор”. А вие?

Навярно аз съм човек, който се опитва да извърви този коридор, без да се спъне. Моят коридор е ограничен от точката на моето раждане и единственото, което зная за него е, че той ще свърши. Забавното е, че има меандри и завои, които винаги ме изненадват. Макар и ограничен в рамките на своята тримерност, в този коридор има място за чудо и за удивление.

Станало ли е чудото или го очаквате?

Чудото е станало в момента, в който съм роден. Раждането на всеки човек е чудо. Тогава вселената спира. След това отново продължава.

Отричате хронологичността, поставяте събитията в Множественото време, а света – в кръгово движение. Правото на еволюция ли му отнемате, или му хвърляте някакво предизвикателство за размисъл?

Навярно второто. Но може би е погрешно, вторично и обективистично, като се отдалечавам от написаното, да се опитвам да го обяснявам. Обяснението на Логофаго и на отношението му към времето, към хронологията, към мистиката се съдържа в самия него и отговорите трябва да бъдат търсени в действията му. Общо взето обаче, има нещо нескромно и арогантно в стремежа на съвременната наука, в логиката да тълкуват света, да го разполагат в хронологични отсечки, в смислови съотношения, след като е очевидно, че той се движи срещу сили, които са извън възможността да бъдат аутопсирани и наистина разбрани.

Играете си с думите както пожелаете, прекроявате ги, преобразявате ги... и сте силно отговорен за тях. В процеса на творчество пренасяте ли се отвъд Вселената, където, както твърдите, връзките между думите се създават въз основа на идеите, а не на страстите?

Думите винаги много са ме интересували. Подозирам, че в тях има пластове, които отекват и звучат паралелно в конкретно смислово съдържание. Думите са свързани помежду си с извънсмислови връзки, с ритъм и с асоциации, за които ненапълно си даваме сметка или пък не разбираме изцяло. Също в тях има пряк смисъл, който трансцендира един език. Гуидо от новелата „Вселената според Гуидо” е търсач на абосолютно основния и първичен смисъл на нещата и на думите.

Защо няма слушатели?

Като напуска конвенционалното, той е обречен на пълна самота.

Вашето творчество има категоричен адрес: интелектуалеца. Как изглежда той?

Като мой приятел. Приятелите ми са се селектирали в годините по един основен признак: с тях е възможно да се мисли в диалог. Разказът е монолог, но когато пиша, аз несъзнателно разговарям с потенциалния читател, приятел и се стремя той да ме разбере.

Като онзи безименен, два пъти полудявал Хронист, с чието споменаване завършвате увода на книгата, нека пак кажем: „Всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега...” От гледна точка на психиатъра какво е тук и сега в България?

Очевидно е, тя боледува. Мисля, че са достатъчно политическите акушери, психиатрни и мислители, които се лутат в търсене на правилните диагноза и лечение. Струва ли си да обременявам читателите с още една диагноза?

Струва си.

България страда от болестта сталинизъм – тя е тежка, хронична, изразява се в тотализирано съзнание и в неспособност на човека да съществува като индивид. Бедата на политическата ситуация е във факта, че хората продължават да гласуват в стилистиката на сталинизирана държава, да дават своя вот за колективистични, утопични, обречени модели. Те са жертви на демагогия, която, като ги деформира, ги превръща в свой електорат. Оздравяването може да мине единствено по пътя на десталинизацията в съзнанието и на изтръгването на всякакви структурни, които генерират колективен сталинизъм в него.

Комунизмът е патология, диагноза, но преди терапията, анамнезата трябва да бъде ясна.

Анамнеза означава припомняне, тя налага процедура на възстановяване на историческите факти с безпощадна яснота, съпоставянето им и намиране на тяхната релевантност спрямо днешния момент. Пътят напред е невъзможен, ако с абсолютна строгост не бъде теглена чертата на равносметката – какво наистина е било?! Анамнезата изисква чувство за история, за истинност, тя е абсолютно условие за правилната диагноза. Комунизмът с неговата геноцидна жестокост не бива да бъде забравян, не бива да бъде оставен да се разтвори в обща, мъглява формула на някакво антифашистко движение, на някакъв опит за построяване на справедливо социалистическо общество и т.н. Анамнезата на комунизма е анамнеза на патология, която е взела повече жертви от всички войни, епидемии и жестокости преди него, повече и от фашизма.

Минали сте през ада – Старозагорския затвор, но въздържано говорите за него и като тон, и като разпростиране във видяното и в преживяното. Защо?

Не съм забравил. Не желая да забравям. Но има и респект към преживяното, който не позволява постоянно да се говори за дълбоко субективнен опит на страдание и унижение, защото се стига до девалвация на говора по този повод. Тонът на Шаламов в „Колимски разкази” е изключително сдържан, дистанциран. Наблюдавам хистерика на страданието и преувеличено оплаквателно намeрение. Не приемам излагането на сергия – за публично съчувствие.

В пресата, особено преди няколко години, имаше доста публикации за хора, които са преживели много по-големи ужасии от мен. Когато медийното пространство прекомерно се насити с истории за арести, затвори и побоища, интересът към този вид страдания спада. Вместо да популяризирам преживелиците си, за мен е значително по-важно без коментар да бъдат обнародвани протоколите от моите разпити в Държавна сигурност, така както са записани и изопачавани, а също и докладите на агентите, които се отнасят до арестуването ми, следенето с месеци преди това, магнетофонните записи на разговорите вкъщи... Предполагам, че документацията е доста обемиста.

Храните ли някаква надежда за подобен акт, като имаме предвид досегашните фалшификации?

Преди две-три години имах повече надежда. Не съм я загубил напълно, мисля, че все още може да бъдат открити някакви документи, следи. Естествено, не при комунистическо правителство, а в бъдеще.

Има ли българинът комплекс за малоценност?

Има, но той може би не е оправдан в степента, в която мнозина са склонни напълно да отрекат народа си, а по този начин и себе си. Има българско историческо злощастие. Има народопсихология, която е спицифична за българина, но тя не е непременно по-лоша от народопсихологията на други народи. След падането на Берлинската стена България не можа с воля и  вътрешна сила да избере правилния път, а се остави да потъне в безизходна задръстеност. Не отричам геополитическата  реалност, нито цинизма на сделките в края на Втората световна война, но човек трябва да се опитва да търси отговор на въпроса и на индивидуално равнище. Защото няма смисъл и всичко не може да бъде обяснявано с миналото и да се дефинира нацията и всеки поотделно като жертва на обстоятелствата, на историята, на геополитиката. Тези неща са непоправими.

Към какво водят мазохистични изживявания в национален мащаб – днес, в страната ни?

Към самодеструкция. Всеки, който се отдаде на добре описаната от Достоевски мазохистична радост от падането на самото дъно и на отказ от всякакъв опит да се изправи и да има достойнство, върви към морална деградация. Това не е прогноза, а по-скоро наблюдение – навсякъде по света човек може да бъде мазохист, но резултатът винаги е автодеструкция.