Проф. д-р МАРИН ПУНДЕВ: В България няма гражданско общество

Проф. д-р Пундев живее вече 51 години в Америка – през 1945-а заминава там като член на водената от генерал Владимир Стойчев мисия за възстановяване на дипломатическите отношения със Съединените щати след войната. През 1947-а, когато цялата власт в България е в ръцете на комунистите, той окончателно остава в САЩ. Тогава главната му цел е да защити докторат – постига я. Сега е професор-емеритус по балканска и руска история на ХIХ и ХХ век в Калифорнийския държавен университет. Преподавал е също история на западната цивилизация, история на Европа и други курсове. Автор е на книги, студии, части от енциклопедии и колективни томове, публикувани в САЩ, Канада, Франция, Германия, Австрия, България. Издателство „Весела Люцканова” пусна на пазара книгата му „България-Америка-Русия”: студии, статии и интервюта за новата и най-новата история.

                                                                            (В-к „Век 21” – брой 28, 1996)

В книгата „България-Америка-Русия” цитирате Теодор Рузвелт, който през 1912 г. като специален редактор на “The Outbook” пише: „Никоя нация не е изминала такъв дълъг път толкова бързо, както България през последната третина на столетието. Дори възходът на Япония не е така поразителен и неочакван, както възходът на България.” А сега, след рухването на тоталитарния режим, промените у нас стават мъчително бавно. По-страшно ли е комунистическото робство от османското?

Безусловно е по-страшно, защото в тези 45 години влиянието върху духа и умствената нагласа на хората е грозно; притъпено е желанието им за трудолюбие. При комунизма системата работеше така: всичко за колектива. Отделният член на този колектив не можеше да прояви амбиции за личното си благоденствие. Имаше т. нар. отличници, но те бяха хвалени единствено за да бъде повдигната производителността на обкръжаващата ги общност. Сега, както по времето на Рузвелт, съществува свободна възможност за изява на човека в посоката, в която той желае. Аз смятам, че България ще се оправи в условията за развитие на частната инициатива. Налице са обаче и много задръжки. Изпълнителната власт е в ръцете на социалистите, които основно са против преуспяването на отделната личност и понеже не могат да спрат процеса, гледат да я смачкат с високи данъци и с други бариери, които поставят на пътя й. Има много неща за разчистване; надявам се, че скоро след президентските избори ще бъдат проведени и парламентарни, които ще доведат ново мнозинство в Народното събрание – то ще даде зелен светофар за предприемачите и за чуждите вложители (днес те се опасяват от неимоверните данъци и от всички останали законови пречки).

Може ли малката държава сама да решава съдбините си? Нека припомним Московската среща на 9 октомври 1944 г. между Сталин и Чърчил, където изненадващо и за господаря на Кремъл британският премиер щедро му предлага листа с процентите за влияние на Балканите. Конкретно за България, надмощието на Русия е определено на 75 на сто, а на другите съюзници – 25 на сто.

Тази среща е двустранна - между Сталин и Чърчил. Потънал в предизборни ангажименти за държавен глава на САЩ, президентът Рузвелт не може да участва в нея, но реагира строго. В телеграмите до Лондон и до Москва изразява мнение, че тя трябва да бъде тристранна и подчертава – никакви взети от Англия и от СССР решения не задължават Америка. За да бъде осведомен, делегира на разговорите своя посланик в москва Хариман. Двамата големи  обаче го изключват от най-съществените разисквания. Едва впоследствие американците научават за някои от тях, включително и за процентите, които споменахте. За този документ не става дума нито в Ялта, нито в Потсдам. Текстът на Ялтенското споразумение (представен в книгата „България – Америка – Русия”) е ясен – проблемите ще се решават тристранно, а народите в освободена Еворпа, без натиск, под международен надзор, ще избират правителства, които отговарят на волята им.

И все пак тези проценти определят орисията на България.

Според решенията на Техеранската конференция (1943 г.) Червената армия трябва да освободи Източна Европа. Американците и англичаните не могат навсякъде да изпратят войски, те отварят втория фронт във Франция. Въпросът опира до следното: доколко чрез споразумения може да бъдат запазени възможностите на народите от Източна Европа за свободен израз на стремежите им. След Ялта Сталин прави изказвания, че всяка държава от коалицията в заетите от армията й земи въвежда своя политически режим. Не е изненадващо, че в България той налага политическата организация на СССР.

В такъв случай каква е ползата от трите конференции?

Поддържани бяха контакти, за да бъдат избегнати военни стълкновения между тези три велики сили. Американската гледна точка беше: да се ликвидира войната с минимум бъдещи жертви; светът да тръгне към мир, възстановяване и сътрудничество. Тази политика намери израз в плана Маршал – финансова подкрепа от САЩ и за западните, и за източноевропейските държави, включително Русия.

Как реагира България?

Не реагира. Тя беше под надзора на Съюзническата контролна комисия, оглавявана от генерала от Червената армия Сергей Бирюзов. Той взимаше решения, след като се посъветва с Москва – документацията, която доказва как е действал, вече е налице. България просто нямаше глас. Сталин бе категоричен – СССР и неговите нови сателити няма да участват в плана Маршал.

Да уточним с днешна дата – участта на малката държава в нейни ръце ли е?

В мирно време страна като България сама може да определя ориентацията си. Тя е в състояние да направи своя избор. Днес тук няма руски войски; Русия е в плачевно състояние, външната й политика се люшка в няколко посоки – една от тях е становището й спрямо НАТО. Американците й предлагат специален договор (наричат го Харта) със Северноатлантическия пакт, който ще определи взаимоотношенията. За България възможностите са две (изключвам третата – за неутралитета; той може да бъде установен само след признаване от световната общност – самопрокламирането не е допустимо). Единият избор е Русия – която заяви, че иска да възстановява империята и съответно позициите си тук, т.е. да се върне положението, което съществуваше до 1989 г. Другата алтернатива е НАТО – той е военен, но отбранителен съюз, мисленето в него не допуска никаква агресивна нотка. Става дума за щит, без който различните държави се чувстват несигурни пред Русия и възможната заплаха империята да се изправи на крака. Такова е становището в Прибалтика, в Украйна, в Румъния, в Македония, в Албания, да не говорим за Чехия, Полша и Унгария.

През 1990 г. вие твърдите, че „Днес Съветският съюз, погълнат изцяло от собствените си проблеми, е оставил българите сами да избират системата си на управление.” Сега пак ли сте на същото мнение?

Не, определено, не. Вкарани са в действие редица машинации. Възстановен е механизмът на старата номенклатура. Известно е, че българската е свързана с руската. Тя „дърпа” ориентацията на страната към Русия. Ако при избори народът не се поддаде на манипулациите, той ще види огромна полза от насочването на Запад – към Европейския съюз, към икономическите структури, към Северноатлантическия пакт. Днес в САЩ висши правителствени кръгове говорят за изпълнение на плана Маршал – в първоначалния му замисъл – в Източна Европа.

Как си обяснявате победата на левиците в някои от бившите соцстрани?

Положението през 1989 г. в голяма степен наподобява ситуацията в Германия след края на войната. Тя беше в ръцете на нацистката партия и трябваше да се проведе прочистване – денацификация – от остатъците на режима. В България и в други бивши сателити на СССР такъв процес нямаше. Номенклатурата си остана по местата; БКП се прекръсти на БСП, но не промени старите си разбирания. След кратък период, в който на власт беше правителството на демократичните сили, партията пак излезе на челно място. Вина има и българският гласоподавател. Докато страната не скъса окончателно с миналото и не се отдаде на новите влияния от Европа, преходът към добрия живот няма да бъде лесен и кратък.

Червеният режим всячески насаждаше и отглеждаше страха. Изкореним ли е той от поколенията, в които се е впил? 

Виждам, чувам и чувствам този страх в общуването с хората тук. Забелязвам нежелание за изява на лична позиция, съзирам отдръпване от социалните дела. В България почти липсва т.нар. гражданско общество – т.е. професионални и всякакви други организации, които интензивно определят интересите на своите членове и ги представят където трябва, оказват натиск за нови закони и за отмяна на стари... Сега българинът е оставен сам на себе си. Той е уязвим, може да бъде сплашен или държан в капан. Струва ми се, тук липсва общественото мнение, което се създава именно от гражданското общество и от неговите организации. Има едно мълчание, да не го нарека гробищно. Хората, които знаят как стоят въпросите и по какъв начин те може да бъдат разрешени, си траят. Особено образованата част от населението е длъжна да изразява мнението си – по всички проблеми. Специално, бих казал, понеже става дума за исторически шанс за България, тя трябва да заеме позиция за ориентацията към НАТО и към Запада.

Иска ли ни Северноатлантическият пакт? 

Да. Той не е теглил никаква граница – кой може да влезе в него и кой не бива. Америка търси стабилност в света, мир, спокойствие – за да се развиват взаимоотношенията в търговията, културата...

Знае ли Западът, че в България е нарушено едно от основните човешки права – правото на осведоменост. Националните медии са под строгата комунистическа цензура.

И в САЩ, и в Европа са осведомени. Нищо не убягва от погледа на наблюдателите. Въпросът за контрола върху медиите води към изборите – на власт трябва да дойдат тези сили, които ще уредят отвореното общество, отворено за движението на информацията, за журналистите, дето проникват в по-тъмните кьошета и изваждат истината на дневна светлина.

Системата на комунистическия морал ли е по-страшна или сегашната нравствена криза? 

Тоталитарният морал е ужасяващият. Какво всъщност значи класов морал? Той не съществува. Невъзможно е да бъде поддържана тезата, че нравствеността е толкова разтегливо понятие. Тази теза е абсурдна. Единственият източник на морал е Църквата – той е изразен в десетте Божи заповеди, в Светото писание, в християнската литература. Обяснимо е защо комунистите бяха така жлъчно настроени срещу религията, защо те изтърбушиха отвътре нейните институции, като поставиха там непочтени хора.

Кой, според вас, е най-ползотворният път за създаване на българско лоби в Америка, което да помага за развитие на демократичните промени?

Мисля, че българското лоби в Америка може да се оформи от американците, които са били в България или сега са тук. Когато са в страната, правителството би трябвало да ги улесни за изпълнение на мисията им, с която са дошли – образователна, икономическа... Проявата на добра воля към дейностите им ще породи у тях нови полезни идеи. Мисля, че чисто българско лоби – от наши емигранти – не може да успее.