Свободата днес и тук 22 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ДЕБЮТЪТ НА ЯНА ЯЗОВА В ЛЮБОВНОТО ИМ ДЕСЕТИЛЕТИЕ С АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Текстът е четен като пленарен доклад на Националната научна конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Яна Язова, организирана от Международна фондация европейски форум, от Международно немско-българско културно дружество с научен форум и Института по литература при БАН, проведена на 15 септември  2012 г. в град Лом под патронажа на кмета на града г-н Иво Иванов

 

Уважаеми колеги, дами и господа,

Над литературноисторическата съдба на Яна Язова властват два мита: митът за детето-чудо на българската поезия и митът за ограбената от свързани с комунистическата система напористи млади кандидат-писатели възрастна писателка от стария режим. И двата мита имат и други въплъщения – както по-рано, така и по-късно, но най-силен израз имат чрез съдбата точно на Яна Язова. Нашата конференция би направила голяма грешка, ако се подчини наивно на тези два мита, ако ги възпроизвежда в отделните доклади безкритично.

Така например, самата форма на първия мит, дава възможност за две полярни интерпретации. Позитивната: легендарните пет тетрадки с поезия, които ученичката Яна Язова отнася на Александър Балабанов след пророческия сън, първите журнални публикации с мощни стихотворни цикли, както и самата й дебютна стихосбирка „Язове”, са наистина извънредно необчайно явление в българската литература, това е взривно явяване на една силна поетеса в нейните все още тинейджърски деветнадесет години. Но и веднага стои следният въпрос: успява ли тази неудържимо пишеща жена впоследствие да трансформира огромната си творческа енергия, да я опитоми за целите на едно екстензивно професионално писателско осъществяване? Също различни възможности за отговор... И другият полюс в интерпретацията на мита: възвестяването на детето-чудо на българската поезия е една от фантасмагориите на Александър Балабанов, причинена и от гротесктната страст на застаряващия мъж към привлекателното по странен начин младо момиче; самата поезия от „Язове” и прочие е нещо сумбурно, неразбираемо, преизпълнено с алогизми и провокации спрямо литературния вкус; всичко това, в последна сметка, е една неслучила се, слава Богу, мистификация... Така се тръби, а и мълви дори всред „своите”...

Ще декларирам още веднага моята теза: категорично вярвам в основателността да съществува мита в неговия първи, позитивен вариант. Нещо повече, преценявам, че още в началото на 30-те години на миналия век, дори почитателите на младия талант не са в състояние да осъзнаят истинската значимост на явлението, неговата щастлива неочакваност. Българската литература се оказва неспособна да понесе този драстичен стилов и тематичен натиск; тя се опитва да минимализира нежеланото послание, да опитоми неопитомимото (поне що се отнася до стихотворенията, представени през 1931-1932 г.). Говоря за големите стихотворения на Яна Язова от в. „Литературен глас”, за тези с нетрадиционно дълги стихотворни редове, а не за ритмично усвоимите с оглед на традицията и всъщност с последователни лирически сюжети от рода на толкова възхваляваната (и също с основание) „Циганка”.

Говоря ето например за това:

 

Пороят е преминал, веч очите ми са чисти...

Зад скъпите ми нявга сенки мрежа се оприда.

Ще тръгна на гърба на слепи, водни глисти,

Та само аз задморските крайбрежия да видя, -

Където скриват гръб във тежък дим вулкани

И градове отрудени в полетата пъхтят;

Осъденият свирка, пей в подземните зандани,

Човешки кости легнали на сух, подземен път.

                          (Фрагмент от „Спокоен ден”, бр. 150 на „Литературен глас” от 10.04.1932 г.).

 

Или за ето тези строфи от „Яз”:

 

        Аз съм Балканът със гънки усойни.

Яз е сърцето ми в гръд вкаменела.

Моите песни са редове нестройни –

Че всички реки съм във себе приела: -

Бързи и кротки, шумни, мълчеливи –

Сто бурно нещастни, сто гадно шастливи...

 

И още:

 

        На силното време ще да нарастнат братята мои,

До мене, до яза ще се провлачат по гърба ми раздран от порои...

И нека от труса на силното време язът ми да се разтури –

По сухите бездни те ще познаят, че тук са гърмели моите бури.

                           (бр. 121 на същия вестник от 20.09.1931 г.).

 

А ако точно това е липсващият български сюрреализъм, ако точно тези и десетки и десетки подобни строфи носят в себе си необходимата за българската литература лудост на сякаш неконтролираното образотворчество – пробила най-после след близо четиридесет години в поезията на Биньо Иванов ?!

Но за да бъде истински разбрана, пълноценно четена и литературноисторически усвоена, ранната поезия на Яна Язова, на детето-чудо на българската поезия, трябва да бъде видяна в перспективата на едно друго голямо и пренебрегвано социокултурно явление: любовното десетилетие на Александър Балабанов, започнало с настоятелното представяне на тази поезия в „Литературен глас” и с неговите собствени скандални „Бурени” в алманаха на „Литературен глас” също от 1931 г. и завършило с пуликуването на книгата „Любов и поезия” през 1939 г.; я з о в е т е,  о б л а ц и т е, п р о к а з и т е, б л а т а т а  на Яна Язова трябва да бъдат видяни в своята комплексност като този тласък, като това, което отключва ходовете за тази симбиоза на любов и литература, като енергитичната бомба, която освобождава за няколко години Александър Балабанов от шутовската му маска, която му дава сила да се себеизрази, а не да бъде само коментатор, интерпретатор, наставник на другите. Долу евфемистичността на благожелателните наблюдатели, които говорят за Александър Балабанов като за ментор, меценат и учител на Яна Язова! Позор за тези, които одумват, карикатурят, осмиват абсолютно несъразмерната според тях двойка! Такава гледка, потопена в толкова мощна и многообразна текстова среда, трябва да те накара да се замислиш, когато си литератор; трябва да се преизпълниш с гордост за способността на литературата да набавя нови и нови енергии за любовното.

Затова нека кажем: Александър Балабанов е  л ю б о в н и к  на Яна Язова в най-силния и най-пълен смисъл на тази прекрасна дума. Яна Язова е прекрасната и променила завинаги и най-неочаквано живота му любовница, неговата безсмъртна любима. Можем да го кажем без стеснението, че сега, след толкова десетилетия, нарушаваме интимното им пространство. Те самите строят своята любов публично, в едно от най-светлите писателски диалогични единства, които българската литература познава. Те самите искат за тяхната любов да се знае; тя да бъде изказана за всички...

(В една от новите ми книги, „Литературноисторическата реконструкция”, съм включил студията „Любовност и творческа възбудимост през 30-те години  s e l o n  Кирил Кръстев”, където Александър Балабанов-Яна Язова е една от типологизираните двойки. В този мой текст показвам, че за българската култура това десетилетие е времето на свръхакцентирането върху любов, любовност, еротика не само и със създаването на значими есеистични книги – от  в с е л е н о г л е д и т е  на Найден Шейтанов до възхвалата на съвременните любовни стилове у самия Кирил Кръстев. И цялата тази атмосфера също е един голям контекст за интересуващия ни сега сюжет.)

Ще направя обаче една много съществена уговорка: при реконструирането на любовното им десетилетие ще се вглеждам предимно в текстовете и жестовете, които се били абсолютно съзнателно опубличностени, а не толкова във вътрешните, интимните, немоделираните, „чисти” факти. Т.е., няма да смесвам стихотворните цикли, явленията от литературния бит с личните им любовни писма (където той е  А к с е л , а тя  М о), няма да описвам например кризите и есктремните конфликтни ситуации в отношенията при временните увлечения на Яна Язова с художника Марио Жеков в Созопол или цялата история за годявката й с младия, богат и привлекателен фабрикант, предлагащ изкушенията за лъскаво битие из Европа; няма да се вглеждам в тези нейни житейски опити да се измъкне всъщност от сюжета, както и компромисното всекидневно поведение на професора в невъзможността му да се освободи от дотогавашните си брачни обвързаности. Пак ще кажа, интересува ме общия сюжет в неговия изчистен вид, въпреки че и при най-личното, интимното литературата очевидно също играе непрестанно.

Преди всичко: как е сътворен дебюта на Яна Язова?

През 1931 г. съществува моделът на Елисавета Багряна и „Вечната и святата” -  стореното в средите на „Златорог”, предварителните подготвителни цикли стихотворения, представянето в сб. „Пет години”, възвестяването на предстоящата книга, особените грижи за шрифтове и полиграфия, подготвените и предизвиканите отзиви и т.н. Но „Вечната и святата” сякаш в много по-голяма степен работи сама за себе си. В случая с „Язове” има много повече направа и тя безспорно е на Александър Балабанов. Прекомерно общителният професор прави всичко необходимо – и чрез устно, и чрез печатно слво наистина да възвести явяването на детето-чудо, да твори легендата. Но и в самата статегия на публикуването има много логика и последователност – разбира се, логиката на неочакваността, на чудото.

От цикъла „Страхове” (стихотворенията: 1. Вечната стража на моите пирове, 2. Плътта, 3. Кошмар, 4. Ние – тука...) в бр. 100 на „Литературен глас”, от 31 януари 1931 г., стихотворенията на Яна Язова се появяват неизменно на втората страница на вестника специално оформени - огромен шрифт на названието, разположени почти на цялата страница. Тук наистина е мястото за представяне на стихотворения въобще в изданието, но публикациите на изящната млада дама наистина се отличават – чисто графически  -  дори от тези на Емануил Попдимитров, например. Стихотворения като „Вечната стража на моите пирове” или „Язове” и „Спокоен ден” действат шоково и с дългите си стихове. Те са просто грандиозни, натрапващи се, свръхакцентирани. Циклите се появяват ритмично, през пет-десет до двадесетина броя; не прекалено често, за да не бъде дразнещо, но и достатъчно доминативно спрямо публикациите на другите поети. (Публикациите в „Литературен глас” са успоредени и от публикации на стихотворения във „Вестник на жената” и в други женски издания – мисли се и за една по-широка аудитория). Самият измислен от Балабанов псевдоним Яна Язова (подкрепен и от стихотворението-емблема „Язове”) е невъзможно да не бъде забелязан и запомнен. И мълвата нараства, набъбва лавинообразно, става неотменим фактор в литературноисторическия конструкт на дебюта.

Но стратегическите ходове на дебютирането са вплетени и по един друг значещ начин в започващия да се оформя общ сюжет на любовното десетилетие. През 1931-1932 г. Александър Балабанов не публикува авторски стихотворения в своята тогавашна литературна крепост „Литературен глас” (при отсъствието на „Развигор”, Д.Б.Митов не само гостоприемно го приютява, но и следва предписаните стретигии и в случая с Яна Язова). Но във всеки брой, когато Яна Язова публикува, той също има своя статия, есе, бележка и тя е наистина в някаква диалогична напрегнатост с текстовете на любимата.

Срещу носещата цикъла „Страхове” втора страница на бр. 100 стои на трета страница статията на Балабанов за Шалом Аш „Вторият човек на Европа”. В бр. 105 е публикуван отново голям цикъл – „Живота на призраците” (стхотворенията са: 1. Вълни, 2. Осъден, 3. Песента на освободения роб, 4. Победител), горе вдясно на 3 стр. е графичната скица на Яна Язова от Георги Богданов, а на стр. 4 четем бележката на Балабанов „Песента на младите”, с подзаглавие „Яна Язова”, а на 5 стр. в статия под заглавие „На зашумелите праздни чушки” Д.Б. Митов защитава Балабанов от нападки против негова сказка за Алеко Константинов. В бр. 120 заедно със стихотворението „Ветрове” е поместена през една страница нова бележка на Балабанов със заглавие „Яна Язова”, а в следващия брой 121 трите големи стихотворения от цикъла „Прокази” (тук е и популярното „Циганка”) са конфронтирани от неговите „Мисли върху нашата анархия”, сякаш да се подчертая анархистичния характер на нейната поезия. Уводната статия в бр. 136 „За новите мисли и нови задачи” е на Балабанов, а на 2 стр. е печатано отново голямото стихотворение „Зима” на поетесата. В бр. 152 четем стихотворенията от цикъла „От небето до пъкъла”, както и бел. „Писателките Калина Малина и Яна Язова в град Лом”, уводният великденски текст „Как се разпъва” отново е на Балабанов. В бр. 160 с. 2 изпълва цикълът „По края на живота” с двете стихотворения „Много късно” и „Гамени”, а Балабанов този път присъствува чрез текстове за него – „Чужденци за Балабанов” и рецензията на Петър Динеков за сб. на Литературен глас „Духът на новия свят”, където е оценен негов голям текст. И т.н., и т.н.

Чрез трупащите се в „Литературен глас” критически преценки, емоционални апологии и просто съобщения, дебютът се представя като нещо неотвратимо, като събитие, което не може да не се случи, дори като нещо, което вече се е случило по страниците на самия вестник и сбирката „Язове” просто ще узакони този дебют – макар и в минималистичен вариант, защото няма такава книга, която да побере тази преливаща нощвите поезия. Ето защо наблюдаващите и промотиращите дебюта могат да бъдат само тържествуващи глашатаи на случващото, могат само да свидетелствуват велегласно.

Александър Балабанов в „Песента на младите” (бр. 105): „Яна Язова още със своите първи стъпки внуши на всички едно удивление към своята творческа сила, мнозина лично са идвали в редакцията да се осведомяват за нея и да разбиват неверието си, че такива силни работи са могли да бъдат сътворени от едно момиче. /.../ Тя е безпределната сила на интуицията, надарена с едно безбрежно въображение и проницание в символите на живота. /.../ реконструира самия живот /.../ има стихове за три-четири сбирки /.../ половината от тях са зрели и завършени /.../ те са силни, те са внушителни, те изненадват, не че те сякаш нямат топлота... Защото от тях е изхвърлена всяка сантименталност. Те не са „топли”, а са вулканични. /... Яна Язова е най-редкият феномен в поезията.” В една уж репортажна бележка от бр. 107 „Надежди. (По случай студентската вечер на българското изкуство)” Балабанов не без гордост и патос съобщава, че творба на поетесата е прозвучала в изпълнението на една голяма актриса:

„Най-напред тя представи – представи, това е единственото име на това, което извърши Олга Кирчева – най-голямото от досега печатаните стихотворения на Яна Язова „Вечната стража на моите пирове” /.../ Ние тука няма да говорим за дълбочината, за светкавичната сила на въображението на поетката, за трагичната и симфонична композиция на това стихотворение, което е поезия само за строг отбор публика. А ще кажем само, че Олга Кирчева с изнасянето на това стихотворение направи най-трудното нещо възможно и на такава една вечер. / Преди всичко, колко точно и колко ритмично бе тя заучила огромното стихотворение. Текстът се изливаше като нещо ей сега съчинено и казвано от самата артистка.” Пак Балабанов в бележката „Яна Язова”, бр. 120, за издаването на самата първа книга „Язове”: „От многобройните нови свои работи тя сега публикува само леката игра на творителното си въображение. /.../ По-тежките, стахотните симфонични композии подобно на „Вечната стража на моите пирове”, „Вълни” и др. под. ще бъдат публикувани последователно понататък.” Минимализираното още в първата книга послание – една от загадките на този дебют! В брой 142 от 14 февруари 1932 г., неподписаната приветствена редакционна бележка за излизането на самата книга. Като се отбелязва, че тази книга с 51 стихотворения, от които само двадесетина са печатани в пресата и че това разкошно издание е една от най-обемните стихосбирки от последните години, тук отново звучат познати балабановски формули: „дълбоки и с нечувана сила на въображението”, „загадъчни, като издялани с елмаз”, „бурната свежест и оригиналност и артистическа смелост на поетката”. Вече в следващия бр. 143, там, на култовото място на втора страница, е отпечатана официалната тежка свръхпозитивна резензия на Д.Б. Митов – широко цитирана и коментирана. Но, естествено, както вече бе казано, книгата не е оставена сама на себе си: според свидетелства на удивените съвременници, витрината на фирмената книжарница на издателство „Христо Г. Данов” е била дълго време аранжирана само със снимки на Яна Язова и множество екземпляри на „Язове”; положителни отзиви излизат и в можество други вестници – включително и в женски издания, както и в провинциални вестници; под различни форми изданието е представено къде ли не из България – най-вече като съпътствуваща знаменитите сказки на Александър Балабанов проява; месеци след появата на стихосбирката отзиви се публикуват и чужбина заедно с преводи на стихотворения; месеци след излизането на „Язове” Яна Язова – все още двадесетгодишна – е назовавана в съобщенията за различни литературни изяви като „поетка”, „поетеса”, „писателка”.

Но за разлика от критическото оценяване и дори литературноисторическо утвърждаване на Елисавета Багряна още през 1927 г., дебютът на Яна Язова далеч не предизвика консенсус. Напротив, той рязко поляризира литературната общност; очертават се лагери, като поддържниците на младата поетеса (а и на Балабанов в ролите му с нея) са очевидно малцинство.

Чисто времево погледнато, дебютът на Яна Язова се осъществява с изключителна интензивност, за съвсем къс период. Елисавета Багряна има например повече от 5 години за своето истинско продставяне, нека повторим, най-вече в „Златорог”, но и включително чрез цял цикъл стихотворения в елитарно-представителния колективен сборник „Пет години” от 1925 г. редом с най-силните си връстници. При Яна Язова всичко това става буквално за месеци: от дебютната публикация в бр 100 на „Литературен глас” в началото на 1931 г., през самото възвестяване за появата на детето-чудо на българската поезия и поместването на голямото й стихотворение „Любов” (след поемата на Балабанов „Бурени”) в свръхамбициозното издание „Алманах Литературен глас”, до самото излизане на книгата и критическото апологетическо интерпретиране/маргинализиране. Литературата като цяло (не броим съпричастните) сякаш няма време да се съвземе от изненадващата провокация, да усвои новопредставяните текстове...

Наблюдава се и нещо друго: докато отрицателите усилено коментират – в различни посоки и с различни интонации – съпричастието, а дори и прякото участие на Балабанов в процеса на дебютирането на Яна Язова, поддържниците свенливо премълчават това участие – сякаш двамата не са им представили достатъчно актове от своя интензивен, постоянно течащ и очевидно обсебил ги любовно-литературен диалог, сякаш те самите не желаят неговата публичност, не настояват на това опубличностяване.

Критикуващите, отричащите, хулещите дори дебютната книга и цялата ранна поезия на Яна Язова (всред тях и значителни критици като Владимир Василев, Гоерги Цанев, Йордан Бадев, д-р Милко Ралчев) не само предявяват към нея някакви на съвсем ясно постулирани нормативни изисквания, (на базата на някаква колективно и нерационално достигната средна норма), но и се държат сякаш като бъдещите соцреалистически критици, четящи в грубо идеологически план поезията на Николай Кънчев, Константин Павлов, Биньо Иванов. Те говорят за неяснота, причудлива претрупаност на образите, за сумбурност и неразбираемост, за алогизъм и преобладаване на мрачни тонове и халюцинативно въображение – като за големи престъпления спрямо духа, без да се стараят да вникнат в  д р у г а т а   художествена логика, в алтернативността на това художествено мислене. (Ето от Георги Цанев, от златоложката му „Неприятна статия”: „нищо здраво”, „убито в реторика, удавено в лъжа”, „забъркани опити, лишени от искреност”, „препълнени с празни думи, с напъвания, с измислени кошмари, с подражания” – на кого?, „пътят на вманиачаването”.) И всичко това се пренася впоследствие за десетилетия в литературно-историческите твърдения: „Чувствата й са усложнени, често пъти мрачни, образите – неясни, нереални, символични; плод на творческа халюцинация” (Вера Атанасова в статията за Яна Язова от т. 3 на „Речник на българската литература”, БАН, 1982 г.). Та до цитираната и от Мая Горчева фраза дори на Светлозар Игов: „Модата на жените поетеси прави обект на невъздържана възхвала през този период Люба Касърова и Яна Язова, но от дистанцията на нашето време поезията им заслужава една доста по-скромна оценка”. И никакво интелектуално усилие да се обхване сложноста и мощната вътрешна противоречивост на този огромен корпус от текстове...

Не стоят така нещата, разбира се, ако стоим въображаемо в самото диалогично пространство на двамата любещи се, ако споделяме – макар и от дистанция, без дори да се идентифицираме прекомерно – патоса на техния литературно-любовен диалог. Дори на финала на тяхното любовно десетилетие, през 1939 г., Яна Язова пише до Александър Балабанов от Варна: „Ние двамата, ръка за ръка, ще вървим напред по пътя на нашата бляскава поезия и нашата твърде печална любов”. (Самооценката на любовта им вече е със сменена интонация – любовното опиянение вече е отишло на заден план.)

Тук искам да направя едно съществено уточнение. Казах по-горе, че ще реконструираме само публичния пласт на любовно-литературния диалог, чрез проследяването на това, което е опубличностено. Но частният, интимният пласт също е заразен, естествено, от литература – до такава степен, че е трудно да се установи кога Аксел и Мо разиграват роли и в частното си битие. Виждаме как опубличностеният пласт на този диалог непрестанно присвоява елементи и цялости от частното и интимното. Така между тези условно разграничени пластове се случват несекващи конвергенции; самото разграничаване е съвсем условно, не е строго, в това настояване има някаква механистичност на мисленето. Макар изглежда любещите се все пак да знаят и спазват тези граници.

Най-малко две са кулминациите на любовно-литературния диалог...

Вече стана дума за конкретния диалог на „Бурени” и „Любов” в „Алманах Литературен глас” от 1931 г. Той е направо предизвикателен със своята откритост.

В „Бурени” четем следните два стиха, които могат да бъдат препратка именно към „Любов” на Яна Язова:

 

Нали и в най-дълбоката любов на тоя свят

Борбата е кой да си отиде понапред. –

 

Защото пространното стихотворение „Любов” описва една пост-мортем за мъжкия персонаж от любещите се ситуация; отишлият си е по чудесен начин въплътен в преживялата погребението – въпреки зримостта на гроба; сутрешното единение с природата е и сливане с напусналия този свят любим. И всъщност този мотив намираме и в писмата между двамата. Някак любовта става имперсонална, тя е субстанция сама за себе си. Любовта е по-силна от смъртта: „Прегръщам тебе в себе си...”.

Но тук, за проследяване на диалога, е важна не само тематичната, но и стиловата близост. И именно тя, макар и в негативен план, е доловена отново от отрицателите на поезията на Яна Язова. Цитираме отново „Неприятна статия”: „Не е чудно, че г. Балабанов е взел тия студени декларации за „вулканични” стихове и би желал да бъдат негови: възторгът му иде оттам, че те приличат, не – те са малко по-хубави от неговата собствена поема „Бурени” /.../, напечатването на която е предизвикателство към всички, които четат стихове, подигравка с българската поезия.” В тази оценка на Георги Цанев вярно е само това, че „Бурени” по някакъв начин се съотнася – като предизвикателен текст към мегатекст спрямо  ц я л а т а  българска поезия, проблематизира я.

Но нас ни итересува диалога: Яна Язова се явява, за да въплъти Александър-Балабановия идеал за поезия – несистемна, вулканична, могъща, иронична и песимистична. Александър Балабанов пише „Бурени”, за да бъде на висотата на Яна Язова.

А „Бурени” също е една неусвоена от историята творба. Тук например Развигор е хем природен образ, хем някакъв персонаж, някакво алтер-его. Ако бяхме неисторично по постмодернистки настроени, можеше да кажем, че това е първият български значим постмодернистки текст – в такава степен той отговаря ня някои актуални в края на ХХ век общи определения. Преди всичко, това е интертекст, който носи в себе си следи, отломки, цели късове от предишни стихотворни творби на Балабанов (отбелязано е още в рецензия на Кирил Кръстев от 1931 г., която той в късни години определя като най-добрия си литературнокритически текст, както и в юбилейното слово на Симеон Радев). Освен това „Бурени” се строи по всички бъдещи закони на  п о л и с т и л и с т и к а т а (включително и на взаимното иронизиране на разнородните фрагменти). Гениална работа, стига да имаш очи да я четеш; работа, която задължително трябва да присъствува във всяка наистина обхващаща най-значимото антология на българската поезия (както впрочем, това се отнася и до „Язове” и „Спокоен ден” на Яна Язова).В „Бурени” чуваме също антологичните ранни „Охрида – син” и „На моста на Вардар”, но и още толкова други стихотворения, събрани за пръв път в юбилейния сборник.

Но това вече е втората кулминация на любовното десетилетие: 1934 г., юбилеят за тридесет и петгодишната литературна, научна и обществена дейност на Александър Балабанов. В създадения  г р а ж д а н с к и   к о м и т е т  от няколко десетки писатели, учени и обществени деятели, Яна Язова е на последното значещо място (макар и подредбата да е по азбучен ред; но все пак: тя е най-близката). В толкова представителния юбилеен сборник „Из един живот”, грандиозната подборка от стихотвони творби на юбиляра с р е щ а  статията на Яна Язова „Поезията на Александър Балабанов”. В началото тя разказва за първите им литературни срещи, за прословутото менторство при подготовката на първите публикации. И веднага след като свидетелствува за написването на ”Бурени” през 1931 г., тя прогласява: „Тая океанска свобода, тия сатанински премятания, тия сантиментални, меланхолни пламъци и тоя внезапен, рязък смях всред най-приятното затишие в поемата, те са дните на един богат живот, пълен с борба и най-дълбоки противоречия.” Сякаш в спор с мнения, подобни на Георги-Цаневото, поетесата твърди и че „той е написал своята поема „Бурени” за поучение, но дяволско, саркастично поучение на тия, дето се занимават с поезия”. И я определя като „най-дълбокото, най-оригиналното, най-новото в нашата лирика”. Очевидно с тези силни думи, Яна Язова иска да изрази убеждението си, че за един толкова провокативен текст също трябва да се пише крайно провокативно, че тук гръмките изрази никога не са достатъчно гръмки. И нейната статия застава не редом, а пред умните отзиви на Симеон Радев, Димитър Шишманов и Кирил Кръстев. И другояче не може и да бъде: това е втората, екстремната кулминация на любовното им десетилетие, това е един от най-силните жестове от любовно-литературния диалог. А самият юбилей е целогодишен; Яна Язова е неизменно заедно с Балабанов при многобройните акции навсякъде из страната.

В любовта си с Яна Язова Алексндър Балабанов се превръща от homo ludens, от играещ човек – плуралистично настроен към всяка ситуация и позиция, в трагически герой, който вече няма избор, има една цел, една посока. Всички мемоаристи цитират и се основават в портретните си характеристики на знаменитата статия на големия философ проф. Димитър Михалчев за „човека с двете лица”. Но те не могат да видят, че любовта на Яна Язова го заставя да се определи, че той вече някак не е сдвоен. А съвместните им литературни начинания, жестовете от любовно-литературния диалог продължават през годините: общите преводи от Хайне, подновяването на „Развигор” през 1937 г., подготовката на нереализираното издание на 16 тома събрани съчинения на Балабанов, и още, и още...

Тъжно вървим към финала на това любовно десетилетие. Тук любовната двойка наистина се раздвоява. През 1939 г. Александър Балабанов пише голямата си книга „Любов и поезия”, за темите и мотивите на любовта в античната поезия. Но и двамата разбират, че монографията е пронизана от изразите на тяхната собствена любов. Толкова много фрази в нея звучат изповедно. И двамата добре го знаят и чувствуват: Яна Язова пише на 6 август от Варна: „Покъртена съм от дън душа от прелестта на „Любов и поезия” /.../ това е трогателна, дълбока, прекрасна песен на целия живот, на поезия и философия. От все сърце те поздравлявам, учителю мой, божество мое.”; Балабанов отговаря след два дена: „И сега е цяла и горда, допълнена (книгата – бел.моя, М.Н.), вдъхновена от Мо... Аз исках да обърнеш внимание и на моите схващания за любовта като нещо чисто и възвишено – това се чувства навсякъде, нали? Дай да те прегърна...”

Но самата Яна Язова е тръгнала и в една друга посока: едно обективиране чрез редица образи в романите, които е започнала да пише, едно постепенно напускане на прекомерността на любовната изповедност.

Книгата „Любов и поезия” и редуващите се романи: един общ финал или два различни финала на любовното десетилетие? Кога се случват различията при двамата: Яна Язова продължава да е в любовта и започва да я пренася и върху други персони, а Александър Балабанов сякаш все повече се оттегля в една съвсем специфична любовност.

 

Позволете ми тук да направя едно отклонение и да ви прочета един пасаж, който е продължение на мой фрагмент за любовността – от една друга студия, в една друга книга:

Но любовното има и една друга посока.

То може да бъде и спомен за любовта, но спомен, който вече не притежава актуалността, пряката власт на еротическото проникване.

Така любовното доминира, то ни преизпълва в отнасянето ни към нашите истински любовници, към тези жени, чиито допир все още изгаря кожата на тялота ни - колкото и години да са минали. Разбира се, тази любовност е много по-различна от любовността-потенция, от любовността-предчувствие, от любовността-презнаменование. Истинската, „чистата” любовност няма памет. Тя е само очарованост и незнание за бъдещето; тя не чертае стратегии. В момента, в който се сюжетира, когато страстта заработи прагматично за постигането на обекта на желанието, това вече не е любовност.

А знаещата, помнещата любовност, тази втората, която изпитваме към бившите си важни любовници, е типологически родствена с първата, с безкористната любовност, по това, че ние вече нямаме, не притежаваме и някак не желаем да притежаваме любовната власт. Нашата предишна любов вече е тайна за нас самите; поне за мъжа е така. Любовното знае своите граници и не иска да ги преминава.

То не си позволява любовни думи и жестове, знае, че ако границата бъде нарушена, това не би било връщане в любовта, сякаш за пръв път, без каквато и да е рутина. А това вече е един голям рискда да не загубиш любовните достояния на паметта. Рискът е в това, евентуалното еротическо проникване да не се изроди в нещо пошло, нещо вулгарно, нещо неистинско.

 

Но да се върнем след това отклонение, в началото на любовното им десетилетие. Естремността на ранната поетическа изява на Яна Язова съответствува, не, мотивира се, предопределя се от от екстремността на любовния диалог между двамата, от силата на любовното им опиянение. Напразно биографите се опитват да запазят благоприличие. Тази любов взривява всичко. Тя вече е взривила всичко. И пак напразно Балабанов не смее да напусне окончателно семейството си, това вече не по закон, а по съдба се е случило. Напразно – след краткотрайните любови и след женитбата – Яна Язова опитва да моделира в късни години образа му като  м о я   у ч и т е л...

А паралелно с това, нахлувайки и в интимното им пространство на диалога, упорито и последователно, едва ли не цялата българска литература работи за да представи тяхната любов като нещо невъзможно, като нещо уродливо, като някаква пределна несъразмерност. (Дори така благожелателно настроеният Кирил Кръстев не се сдържа да напише една ето такава отровна фраза в спомените си от късни години: „Още си спомням лиричния порив, с който се надигаше и едва достигаше да откъсне благоуханна липа за откритата ог него малко гротескна поетеса Яна Язова, надвисяваща го с една глава муза на отиващия му живот.”) То не бяха пародии, не бяха басни, карикатури, памфлети, фейлетони, десетки и десетки, стотици... Маргинализирането на любовно-литературния диалог на двамата е едно от най-големите интелектуални престъпления на българската култура. Дори „нормализацията” на литературната изява, стремежът й да се превърне в професионален писател, не спасява истински Яна Язова от хватката на тази маргинализация.

Трите й стихосбирки „Язове”, „Бунт” и „Кръстове” остават непрочетени истински, неусвоени от историята. Нечути от широката литературна общност са например силните думи за поезията й на Соня Вичева от книгата й „Нашите писателки” – та тя също е издадена от „Литературен глас”. Така дори благожелателите минимализират винаги представата за тази поезия. В антологията на Петър Динеков „Българска лирика” (1940 г.) Яна Язова е предпоследната включена авторка с две стихотворения, „Циганка” и „Скръб” – две „нормални” стихотворения, а не бесни и стихийни, които я правят различна и уникална на фона на „женската” поезия от 30-те. Гобемите  позитивистични истории на българската литература от началото на 40-те или само я споменават (Георги Константинов), или направо я премълчават (Малчо Николов).

И в последния четвърт век, при взкресяването на Яна Язова, интересът към творчеството й първоначално се изчерпва с шума около новооткритите в ръкопис епически исторически романи. Дори и първото съвременно издание на поезията й, направено през 2000 г. от Петър Величков за „Слово” се бои в голяма степен от симфоническите (по израза на Балабанов), мощни, пространни стихотворни опуси. Такъв е изборът и в луксозната брошура, която нашите любезни домакини са ни подготвили във връзка с нашата конференция и въобще с празненствата в град Лом. В две представителни литературоведски книги от 90-те –„Брегове на чувствата. Гласове на жени в българската поезия” на Ирен Иванчева и „Български поетеси между двете световни войни” на Людмила Малинова поезията на Яна Язова отново не е предмет на анализ. (Много се надявам, че при едно следващо издание на така добре съставената си антология на дъжда колегата Малинова ще включи поне един мощен фрагмент от най-малко десетината в ранната лирика на Яна Язова. Ето например това осемстишие от „Спокоен ден”:

 

Денят е къс за слънце, не за дъжд

Да шиба върху клоните и разпилей цвета.

Да легне кат жена пребита, зряла ръж –

А пък на мойта черга тръснати от вятъра куп скъсани листа.

И аз над тях глава си тъжна сложех;

Дъждовният порой от стомната шурти...

И в този миг потресена от някого да можех

Да чуя, че си ми дошъл и пак ме искаш ти.)

В десетилетието след 2000 г. поезията на Яна Язова, включително ранната „вулканическа” поезия, симфоническите парчета най-после застанаха във фокуса на изследователското внимание. Това се случва в книгите за любимата на Балабанов на Анастасия Първанова и Борислав Гърдев, в пространните две изследвания на Инна Пелева и в студията на Албена Вачева. И най-вече в първата част на отличната голяма студия на Мая Горчева  „Убежищата в писането на Яна Язова: изнурителното детство на литературните митове”. Например: „В тази авангардистка перспектива поетическата несръчност на Яна Язова ще се преформулира в естетически феномен” И още: „Анализът на поетическия текст на Яна Язова извежда конфликта между аза на автора и невъзможността за изговаряне на преживяванията му в успешни (уместни и подходящи от прагматична гледна точка) жанрови и стилистични форми. Младежката стихия се излива в несръчност и в жадувана драматичност на стиха, умиротворен в дълги, често пъти реликтови класически стъпки. Дързостта на себеизразяването и себеназоваването на емоционалната неназовимост стават необузданост на словото и нелогичност на синтатичните връзки до безсмислие. И при всяка една регистрация на поредното отклонение отново се връщаме към недоумението дали прикрива някакъв авторски проект.” Умно фиксиран проблем, като са оставени всички възможни посоки за решаването му...

И така, дами и господа, колеги, можем да мислим ранната стихийна поезия на Яна Язова, с цялата й екстремност наистина като реализация на липсващия български сюрреализъм. Някак не виждам друго определение. Можем например, да правим плодотворен паралел между „Спокоен ден” на Яна Язова и „Меланхолията на един хубав ден” на Пиер Жан Жув. Можем да търсим и други успоредявания. Но поезията на Яна Язова изисква за пълноценното възприемане една висококултивирана филологическа нагласа. Задължение за всички нас е да направим едно цялостно, критическо, богато коментирано, с представяне на всички варианти и други разночетения, издание на стихотворните й творби.  

 

 

В духа на заниманията на любимия на Яна Язова проф. Александър Балабанов, ще привърша този текст като ще цитирам финала на прекрасния предговор на Яна Букова към нейното изумително издание на поезията на Сафо. Ето този финал:

„Максим от Тир в сравнението между Сафо и Сократ казва, че Сократ наричал Ерос (любовта) „художник”. Сафо го наричала „сладко-горчив” и „даряващ болка”. Наричала го още „mythoplokos” – плетач на митове, тъкач на истории, разказвач. Ерос – създателят на текстове, това е последната дума, която бих искала да има този увод.”

Едва ли има в българската литература история за една любов между писатели, която да илюстрира по-добре всичко това: плетене на десетилетен сюжет на пораждане на обща и взаимосвързана литература от любов, от голямата любов.

 

Август-сепември 2012 г., София

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional