Как ТКЗС роди “възродителния процес”

През първия период на комунистическите концлагери - 1944-1953 г., турците са въдворявани като николапетковисти, социалдемократи и демократи, като помагачи на горяни, защото отказват да станат агенти на ДС, защото замислят бягство през границата или не искат да влязат в ТКЗС – по същите причини, поради които са въдворявани българите, евреите, арменците и циганите. (Други са случаите на изпратените в концлагер руски белоемигранти – по искане на съветските окупационни власти, гръцките политемигранти – по искане на техните партийни ръководители, или югославските прибежчици – по подозрение, че са изпратени от УДБа.)

 През този първи период българите са 95% от политическите лагеристи. Към 31 декември 1951 г. в концлагерите се намират въдворени по политически причини 3072 българи, 72 гърци, 40 турци, 18 руснаци, 10 югославяни, 5 англо-американци, 3 евреи, 3 арменци, 3 албанци и 2 цигани. А през август 1953 г. при закриването на концлагерите след смъртта на Сталин – 984 българи, 20 югославяни, 17 турци, 10 цигани, 7 гърци, 4 руснаци и 1 евреин.

 За първи път значителна група турци са въдворени по етнически признак през август и септември 1958 г. Дотогава в ТВО Белене броят на турците контрареволюционери, както са наричани въдворените по политически причини след Унгарското въстание, е 14 души - останал почти неизменен от повторното откриване на концлагера през ноември 1956 г. В края на 1958 г. те вече са 93 души - една четвърт от политическите лагеристи.

 На пръв поглед това е резултат от обрата в политиката на комунистическата партия спрямо българските турци, обявен с приетите от Политбюро на 21 юни 1958 г. и утвърдени от ЦК на БКП на 2-4 октомври 1958 г. “Тезиси за работата на партията сред турското население”.

 Всъщност подготовката на репресивната кампания предшества политическото решение. В началото на 1958 г. ръководството на МВР назначава комисия „за провеждане на мероприятия за париране на вражеската дейност сред турското население“ (наричана и Комисия по предложенията за репресиране на някои вражески лица от средите на турското население). Тя трябва да разгледа предложенията на окръжните управления на МВР и на ІІ управление ДС за лицата, които да бъдат репресирани.

 В комисията са изпратени делата на 386 лица. За съд са предложени 33 души, за ТВО - 289, за филтрация със задържане до 48 часа - 6 души, за филтрация без задържане - 28 души, за вербовка - 30 души.

 Едва за 9 комисията намира основания за предаване на съд (четирима - за шпионаж и петима за вражеска агитация, борба против ТКЗС и създаване на изселнически настроения).

 За изпращане в ТВО са утвърдени 99 души. Те са предложени от управление ІІ-ДС - 3 души, и от окръжните управления на МВР в Пловдив - 8, Хасково - 22, Ст. Загора - 7, Бургас - 6, Варна - 6, Русе - 10, Коларовград (Шумен) - 19, Търново - 1, Плевен - 7, Враца - 1, Благоевград - 9.

 В доклада си комисията обяснява: „Основният критерий, за да решим дали да бъде изпратено едно лице в ТВО или не, бе извършената от него вражеска дейност да е насочена против социалистическия строй у нас, против ТКЗС, верска агитация, вследствие на което не се изпълняват стопанските планове, начина на провеждането на същата агитация - събиране на по-голями групи турци в джамиите и селските одаи, предаване на новини от Турция и радио „Анкара“ придружено със злостни коментарии против Народната власт и други.“

 Специално от Хасковски, Русенски, Коларовградски (Шуменски) и Благоевградски окръзи са представени за въдворяване “обекти, които много активно са се борили против колективизацията, заплашвали партийни членове и активисти, организирали групово напускане на ТКЗС и други.“

 Като цяло за репресия са предложени авторитетните турци. Според доклада на комисията „особено пакостна работа сред турското население вършат ходжите и някои от учителите, но по отношение на същите не са вземани никакви мерки по съдебен и административен път.“ Окръжните управления предлагат за репресия 31 ходжи, имами и хатиби. Комисията решава 11 от тях да бъдат изпратени в ТВО, 1 на съд, 13 за филтрация и 6 за вербовка. Комисията смята, че представеният брой на духовниците е малък, като се има предвид, че в страната има към 3000 ходжи. Обяснява това с незадоволителната работа на органите на МВР срещу турското духовенство - агентурният апарат по турска линия е малоброен и некачествен, в малко дела има данни от няколко агенти, а в някои дела няма въобще агентурни сведения. От определените за съд и ТВО 108 души 44 са представители на турската интелигенция, твърде малко според комисията.

 Пред комисията по репресирането на лица от турското население са представени делата и на 31 българи мюсюлмани. Комисията решава срещу тях да бъдат взети мерки “поради острия характер на вражеската им дейност, борба против ТКЗС, заплашване партийни и стопански деятели и др.”. Един от помаците трябва да бъде изпратен на съд, 10 души - в ТВО, 12 души - филтрирани.

 Комисията разглежда делата и на 34 българи, които често имат контакти с турската легация, тъй като имат близки в Турция и уреждат свои посещения. Решението е те да бъдат разпитани и предупредени, но независимо от това някои от тях, вражески елементи, които са били репресирани и преди и кампанията срещу мюсюлманите е удобен повод за нова разправа с тях, са изпратени в ТВО с колективните заповеди за въдворяване на турци.

 Българите мюсюлмани са изпратени в концлагера със същите общи “заповеди за въдворяване на вражески настроени турци”, въпреки предложението на комисията репресиите срещу тях да бъдат провеждани „по място и време съвсем отделно от мерките по отношение на вражеските елементи от средите на турското население“.

 Указанията на комисията и на Съвещателния огран на Държавна сигурност са репресиите да бъдат проведени „така, че да не се създава впечатление, че се провежда кампания по отношение на турското население...“ Утвърдените за въдворяване са изпратени в концлагера на групи от 10-15 души със заповеди от август и началото на септември 1958 г. В дългата редица демонстративни масови арести след септември 1944 г. дискретността на тази акция е нещо ново - плод на новата репресивна политика на режима, чиято перфидност вече се е проявила в началото на 1958 г. с Хулиганската акция, с която започва представянето на противниците на комунизма като криминални престъпници.

 В справките на въдворените в тази акция присъства обвинението „вражески настроен“, „правил вражески изказвания“. Например: „Смята, че СССР би изгубил евентуална война…”; „Прави подигравателни изказвания за СССР“;  „Говорил, че предстоящите избори са за смях на народа, а после ще кажат, че са ги взели със 100%“. Много от въдворените – ходжите, учителите и някои ученици – са обвинени в национализъм. Няколко души са въдворени, защото били вербувани, но „дезинформирали органите“, саморазконспирирали се и разказали за връзките си с ДС.

 Въдворените българи мюсюлмани също са хората с авторитет в своите населени места - Мадан, Ардино и някои ардински и девински села. Някои от тях са имами и ходжи, които проповядват исляма, обучават на Коран и „проповядват срещу мероприятията на народната власт“. За ходжа от Мадан справката информира, че след 9 септември 1944 г. минал на страната на николапетковистката опозиция, открито проповядвал мюсюлманската религия и създал курс за младежи ходжи, проповядвал срещу правителствените мероприятия, организирал протести и делегации до София. Няколко души от помаците - и преди настанявани в ТВО за бягство през границата или за неиздължаване на държавните доставки - са въдворени за вражески изказвания, изказвания срещу ТКЗС и посещаване на консулствата на Турция с молби за изселване.

 Същинските обвинения обаче са за агитация против влизане в ТКЗС и агитация за изселване, защото като грамотни хора репресираните писали молбите за изселване на съгражданите си през 1956 г. и ги внасяли в турските консулства в Пловдив и Бургас и турската легация в София. Затова причината за репресиите през 1958 г. трябва да се търси в 1956 година, когато нова кампания за насилствено вкарване на селските стопани в ТКЗС предизвиква изселнически настроения сред българските турци.

 На 27 октомври 1955 г. Никита Хрушчов се обръща с писмо до Президиума на ЦК на КПСС за оказване на помощ на България, за да бъде довършено кооперирането на селското стопанство. България трябва да стане образцовото ТКЗС на социалистическия лагер: “Завършването на колективизацията в такава страна, като България, би имало огромно политическо значение. Това би се явило добър пример за другите страни с народна демокрация. Заедно с това биха били окончателно разбити и погребани надеждите на реакционните кръгове на Запад, които разчитат, че широките селски маси в страните с народна демокрация няма да отидат в колхозите.”

 На пленума си на 6-7 декември 1955 г. ЦК на БКП тълкува писмата на Хрушчов и ЦК на КПСС като поставена пред българското партийно и правителствено ръководство задача ликвидирането на частната собственост в селското стопанство да бъде завършено до 2-3 години.

 От зимата на 1955-1956 г., една тежка за селските стопани зима, започва втората вълна на насилствено коопериране, втората масовизация. Както и преди, тя среща съпротивата на селските стопани – обречена и вече не така силна и масова, както през 1950-51 г. Само българските турци имат изход, с който българите не разполагат - изселването. Тази последна възможност придава масов - и в очите на ДС организиран - характер на съпротивата им. До средата на април 1956 г. в турската легация и консулства са подадени 13 000 заявления за изселване.^[1]

 През юли 1956 г. в справка до Тодор Живков за насоките на вражеската дейност в страната Държавна сигурност докладва за активизираната от пролетта на 1956 г. съпротива срещу колективизацията. Подадени са над 4000 заявления за напускане на ТКЗС – най-масово в Софийски, Врачански и Старозагорски окръзи. В Софийски, Русенски, Старозагорски, Бургаски, Пловдивски, Коларовградски (Шуменски), Врачански, Сталински (Варненски) и Плевенски окръзи са направени 34 “организирани от врага опити за разграбване на добитъка, придружени с демонстрации”. Задържани са 200 души. Следствието показало, че “отделните случаи на разграбвания, с изключение на районите с турско население, нямат връзка помежду си и не са дело на организирано вражеско подполие”.

 Според ДС съпротивата срещу ТКЗС в районите с турско население е предизвикана от  вражеската дейност на капиталистическия южен съсед. „В резултат на провежданата вражеска агитация от страна на турските легационни чиновници у нас, турското население отпочна разграбване на добитъка и инвентара в някои новообразувани ТКЗС в Коларовградски и Русенски окръзи.”

 Единственият пример, който Държавна сигурност дава за “вражеските указания” на турските представителства, е един съвет каква собственост да вземе при изселването си човек, който ще гради живота си от нулата: “Акъ Сюлейманов от с. Дичево, Тутраканско, посетил турската легация в София и депозирал заявления за изселване в Турция. От легацията му казали, че ще бъде по-добре, ако заминат с добитъка си в Турция. След завръщането си в село разказал за дадените му указания от легацията. Последвало разграбване на добитъка.”

 И преди на турското население се гледа като на неблагонадежден елемент, податлив на реакционната турска пропаганда. По заповед на Георги Димитров през 1948-49 г. са проведени масови изселвания от южната граница, а през 1950-51 г. е разрешено изселване в Турция, чрез което комунистическото ръководство планира да се освободи от 250 000 турци (изселват се 155 000 и процесът е спрян от Турция през ноември 1951 г., но българският комунистически режим, усетил криза с работната ръка в селското стопанство и тютюневата индустрия, още през май намалява имиграционния поток със завой в политиката спрямо турското население²).

 През 1956-58 г. режимът не желае да позволи изселване, а този неблагонадежден елемент препятства изпълнението на важната задача, поставена от Москва - завършването на последния етап на съветизацията. В доклада на комисията по репресиите от април 1958 г. са предложени дългосрочни мерки срещу вражеската дейност на турското население – по същество същите мерки, с които е подчинена и лишена от влияние Българската православна църква, с които е прочистена българската образователна система и с които е създадена послушна българска интелигенция, но насочени срещу българските мюсюлмани, те набелязват основни линии на бъдещата асимилационна политика. В ЦК на БКП са внесени следните предложения:

-      Да се отстранят всички реакционни елементи от средите на мюфтиите, ходжите, имамите и хатибите по предложение на директора на вероизповеданията. Новите назначения да стават само срещу свидетелство за завършен курс на медресе или на малцинствената гимназия Нювваб и с изискване кандидатът да е честен и благонадежден и да няма фашистки и реставраторски прояви.

-      Да се намали броят на мюфтийствата, религиозните общини и духовните лица, като се ограничат кредитите на Главното мюфтийство и се използват конкретни поводи за съкращаване на някои мюфтийства (вражески прояви на духовниците, малък брой на населението и пр.). Да се вземат строги мерки по административен и служебен ред за ограничаване дейността на ходжите по обучение в Коран на турски деца и младежи, като се прилага втори абзац на чл. 20 от закона за вероизповеданията, гласящ, че “възпитанието и организирането на децата и младежите се извършва под особените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и техните свещенослужители”.

-     Да се вземат мерки за подобряване на образователната система в районите с турско население с оглед подготовката на младежите турци за активно участие в социалистическото строителство.

-      Да се възложи на окръжните и околийски комитети на БКП да контролират подбора на младежите турци за средните и висши учебни заведения с оглед създаване на вярна на Партията и народа турска интелигенция.

-      Да се отстранят от университета и училищата реакционно настроените студенти и учители турци.

-      Да се пресече религиозната пропаганда сред турското население и да се провежда антирелигиозна пропаганда, като се засили написването, превеждането и издаването на турски и български език на литература против исляма и религията изобщо.

След тези предложения на Държавна сигурност са изработени Тезисите на ЦК на БКП за работата на партията сред турското население, които ще обявят, че родината на българските турци е България и те са част от българската нация. Но комунистическата власт влага в това не идеята за гражданска нация, а за асимилация. Възнамерява да постигне не "равноправието във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в каквото и да било...", което чертае Васил Левски в "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", а вливането в безлична маса, послушна пред заповедите на Москва.

С въдворяването по етнически и религиозен признак през август-септември 1958 г., с изолацията на авторитети на турското и помашко население при кампанията за окончателна съветизация на българското село, концлагерът за първи път е изпробван като инструмент на насилствената асимилация.³ (Поне един от въдворените тогава млади турци “националисти” ще се нареди след години сред идеологическите създатели на “възродителния процес”.) И ще остане такъв през следващите три десетилетия – и при първия опит за смяна на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., и при смяната на имената им през 1970-74 г., и по време на “възродителния процес” 1984-1989 г.

А политиката на БКП в крайна сметка ще откъсне от тялото на нацията над 300 000 турци, ще ги лиши от родина, а България – от почтени и трудолюбиви граждани.

----

1.                      Румяна Тодорова. Българо-турски отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години). В Исторически преглед, 1994-1995, № 5, 34-57.

2.      Улрих Бюксеншютц. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989)

3.      В края на 1958 г. в ТВО Белене е създаден още един концлагерен обект - само за цигани, които “съгласно последните разпореждания на Министерството, се набират от цялата страна”. За този обект няма почти никакви други данни, но въдворяването на цигани (цигани-биволари, според докладите на началник лагера Тричков) е резултат от решение на Политбюро „А“ № 267 от 1 ноември 1958 г. и постановление на Министерски съвет № 258 от 17 декември 1958 г. , с които се забраняват скитничеството и просията и се нареждат редица мерки за настаняване на циганите в ДЗС, ДГС, ТКЗС и трудови кооперации. По силата на същото постановление в края на 1958 г. властта национализира стадата на каракачаните и ги принуждава да уседнат, което е придружено с арести и побои, но нямам данни за изпратени в концлагера каракачани.