БЕЖАНСКАТА КРИЗА КАТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКО ОРЪЖИЕ

Все ми се струва, че днешната ситуация има парадоксална връзка със стихотворението на големия гръцки поет Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. В него обитателите на византийската столица чакат, събрани на площада, да пристигнат варварите, чакат ги първенците им, чака ги и императорът, поставил трона си пред градските порти. Чакат ги, но напразно – и лицата на чакащите помръкват с падащата нощ. Пристига вест от границата за това, че варварите вече са изчезнали. „Какво ще правиме без варвари сега?“ – пита Кавафис във финалните си стихове – „За нас все пак те бяха разрешение.“
За разлика от византийците ние не очаквахме варварите – мислехме си, че са далеч и не могат да пристъпят през границите на свещения Шенген. И сега с изненада виждаме колко сме се лъгали. Варварите са вече тук, пред нас са, прекрачват смешните ни телени огради и разкъсват кордоните на полицаите, свикани набързо да съхранят нашето спокойствие в днешния неспокоен свят. И тези варвари не са за нас никакво разрешение – ние просто не знаем какво да правим с тях.
Нека политкоректните люде ми простят названието „варвари“. С тях не искам да обидя бежанците – нито да омаловажа страданията, през които са преминали. Ала днешната Европа се простира върху териториите на някогашната римска империя, а за нейните обитатели човешкото гъмжило се е деляло на две категории – римляни и варвари. Варварите са били просто другите, различните, носителите на чужди нам култура, религия и социални инстинкти. Така е било тогава, така е и сега – само дето нашите претори ги наричат бежанци и мигранти – истински или икономически такива.
Има обаче и друга една аналогия с Кавафис, която ми се струва по-важна. Неговите византийци обитават една вече изчерпила се цивилизация, дотолкова затънала в собствените си батаци, че са й нужни варвари, за да влеят нова кръв в уморените й жили – да я оварварят и чрез това оварваряване да я върнат към живот. Днешната Европа е подобна именно на тази Византия – уморена от собственото си властване и вече неспособна да удържи собствения си цивилизационен модел – като при това непрекъснато се усъмнява в моралните принципи, на които той се крепи. И с право се усъмнява – тъй като животът непрекъснато ги подлага на съмнение.
Най-радикалното от тези съмнения е настоящото: варварите са тук, а ние не можем нито да ги удържим, нито да ги приемем, нито да ги отхвърлим и напъдим там, откъдето са дошли. Страх ни е, че ще накърнят нашият добре конституиран уют; страх ни е, че ще се възползват от нашето благосъстояние, надхвърлящо далеч реалните ни нужди; страх ни е, че нарушавайки нравствените принципи на нашата цивилизация, ще разрушим неийната основа (а колко страстно ни се иска именно да ги нарушим – и да върнем всички тия нашественици на Асад и Ислямска държава!); страх ни е, че няма да ги интегрираме, а по-скоро те ще интегрират нас.
Само дето този страх е обричащ. Общност, която изпитва подобни страхове, е твърде рехава, за да издържи на напора на събитията, които ни връхлитат още от самото начало на ХХІ век. Можем да оцелеем само като ги преодолеем – сиреч като приемем предизвикателството на варварите – и видим какви са всъщност причините, които пораждат новото преселение на народите – от Африка в Европа.
Казвам това, защото огромната грешка на ЕС се състои в паническото приспособяване към ситуацията – сиреч в пазарлъците как и къде да подслоним наличните няколко стотин хиляди бежанци. Проблемът обаче е много, много по-сериозен и драматичен. Първо – те не са няколко стотин хиляди, а се няколко милиона (засега). Второ, не всички са бежанци – а не разполагаме с никакви възможности за идентификация на реалните такива. Не говоря за тези, които изобщо не са сирийци, не. Говоря за хората на Ислямска държава, за тези на Ал Кайда и Хизбула, за бъдещите терористични клетки, които в един момент могат да станат достатъчно, за да потопят целия континент в кръв и насилие. Ако някой си мисли, че джихадистите ще пропуснат този златен шанс да се настанят навсякъде, той е или наивник, или глупак. И трето – прочутата фраза, с която Ангела Меркел приветства новите изгнаници, може да бъде разчетена и като сигнал за всички страни от третия свят: там, при богатите, вече ни пускат. При което е напълно възможно потокът да се превърне в потоп.
Добрият лекар знае, че не е добра стратегия да се лекуват последствията от болестта. Лечението предполага да се справим с нейните причинители. Следователно трябва да се запитаме: кой е отговорен за гражданската война в Сирия – и за породения от нея поток от бежанци. Как и благодарение на кого започна тази война?
Отговорът е лесен: тази война бе започната от Башар Асад, който отказа да сподели съдбата на останалите арабски диктатори и да се раздели с властта. Сирийците въстанаха срещу него – само че към воюващите срещу Асад беше приложена добре познатата ни от комунистическите времена хватка: износ на революции. Сред воюващите, разделени по етнически и верски признак, се вклиниха джихадисти от къде ли не (включително и мюсюлмани, които вече от три поколения обитават Европа) – и тези именно главорези създадоха Ислямска държава. И до ден днешен ситуацията в Сирия е патова: част от страната е все още под контрола на Асад, друга част е завладяна от ИД, трета се държи от кюрдски партизани, четвърта – от не толкова радикални ислямски милиции. И тъй като е видно, че този гордиев възел няма да се развърже сам, се търсят варианти той да бъде разсечен.
Само че е видно и още нещо. Войната в Сирия продължава вече пета година – но досега не сме виждали толкова масов поток от бежанци. Такива феномени не възникват случайно – някой се е погрижил именно сега да се създадат условия, които да придадат на този процес апокалиптични измерения. Някой е организирал канали, някой е доставил плавателни съдове и камиони, някой е пуснал сред сирийците слуха, че ако поемат навреме по пътя на изгнанието, Европа ще ги приеме, но ако закъснеят, няма как да достигнат до обетованата земя на спасението.
Бежанците напускат най-вече териториите, заети от ИД, но е редно да се запитаме дали само страха от главорезите ги кара да напускат домовете си. Отговорът е – не. Редом с това те бягат и от масираните бомбени килими, изсипвани от авиацията на редовната армия. И колкото повече се ожесточава конфликтът, толкова по-масов е притокът от бежанци към Европа. Добре – но кой поддържа този конфликт? Кой се грижи за балансите в него – прицелени така, че да продължава по-дълго?
Отговорът за съжаление не е еднозначен. Знайно е кой поддържа Асад, чиято цивилизованост и хуманност е абсолютно равностойна с тази на бойците от Ислямска държава. В последните месеци Русия стовари там огромно количество тежко въоръжение; вече има и над 2000 военни „съветници“, вероятно е въпрос на време да се появят и зелените човечета. Но от друга страна този конфликт беше и си остана нерешен поради нерешителността на европейските лидери, които са съгласни да участват във въздушни удари срещу ИД, но не дават и дума да се издума за сухопътна операция, която единствено би решила проблема с главорезите – и с джихадистите, и с „легалния“ Асад. (Да, да, лошият пример с Ирак, разбира се.)
И още един фактор – за съжаление решаващ. Страховете или – тъй като думата е слаба – пъзливостта на американския президент. Той отказа да се намеси – и с този си отказ изличи позицията на САЩ като гарант за това, че цивилизованият свят няма да търпи агресията и деспотията – където и да се появят те. Впрочем днешното нашествие е и добро възмездие за лицемерието на европейските лидери: те не направиха нищо, когато Путин изби една четвърт от народа на Чечня, нито когато войските му навлязоха в Грузия, нито когато анексира Крим, нито когато зелените му човечета изпъплиха в Украйна. Днешната ситуация е пряко следствие от досегашната им „предпазливост“ – защото именно Путин е човекът, който има интерес от всичко, което се стоварва върху Европа.
Има интерес, за да бъде забравена анексията на Крим и нашествието в Украйна. Има интерес, защото рухването на ЕС отваря шансове за неговата бленувана Евразия – а това рухване може да се окаже стратегическата цел на днешното форсиране на конфликта и породената от него бежанска вълна. И има интерес – защото иска да се легитимира като силата, без която никой конфликт не може да бъде разрешен – и да поеме ролята на легитимен съюзник в анти-джихадистката коалиция, като включи в нея и своето протеже Асад. Можем спокойно да направим налагащото се заключение: бежанската криза е геополитическо оръжие, използвано от Русия за оказване на натиск върху Европа и целия цивилизован свят.
При което резултатите са налице: не друг, а Великобритания е съгласна Русия да бъде съюзник в битката с ИД, Меркел също е готова да приветства този сценарий, предстоят разговори между Путин и Обама за същото, а отгласът от това съгласие резонира в арабските страни: Саудитска Арабия, Ирак и Иран влизат в съюз с Русия. С други думи – цивилизования свят приема за съюзник в битката с новите варвари един диктатор, който не се посвени да използва химическо оръжие срещу собствения си народ – само защото бил по-легитимен от ИД.
Само че това е опасна стратегия. Това е наливане на масло в огъня – с този компромис, който праща в огъня всички тъй прехвалени морални стандарти на Стария свят, войната в Сирия само ще ескалира и ще се ожесточи – но няма да затихне. Без отстраняването на Асад не е възможен никакъв мир – както и не е възможен такъв без шайката главорези от ИД да бъде изтрита от лицето на земята. Това може да стане само с реална военна операция  срещу джихадистите, която да бъде последвана от отстраняването на Асад и провеждането на свободни избори – като се притиснат държавите, които тайно или явно  подкрепят ИД, които купуват петрола й и правят всичко възможно голямата суматоха в Близкия Изток да продължи.
Ако следваме стратегия на компромиса с Русия и Асад, Европа наистина ще бъде потопена от много по-мощна бежанска вълна, ЕС ще се разпадне, Путин ще бъде легитимиран и оставен да прави каквото си ще в Украйна, а после и в Молдава и прибалтийските страни, а после – и защо не – и в България. И тогава истинските варвари наистина ще дойдат.