Взаимният поглед

Взаимният поглед

                                  “Окото, с което виждам Бога, е същото око, с което Бог гледа мен.”
                                                                                                                Майстер Екхард
Бих искал да съм в мир със своя свят.
С всички тук, с които съм призван
да споделя една незрима територия,
която всичко с всичко засводява.
Тя няма граници и няма очертания.
Засреща се духът с реалността,
взаимно се разтапят – и остава
една жужаща, всепроникваща енергия,
която всичко тук преобразява.

Това е, за което казва Майстер Екхард:
да видиш Бога през това око,
с което Той те гледа. Да, взаимен
е погледът, обхождащ земните неща,
ала поникнали чрез корени дълбинни
в небето врязани. Едно са те, едно са
и капката роса, и планината синя,
и птицата, и къртът в своята къртичина,
и диамантът, и калта, обвързани чрез лотоса,
пчелата и цветът, небето и морето, но
най-вече Богът, който вглежда се в човека,
през същото око, с което сам видян е.

Едно са, приютени са взаимно –
човекът Бога в себе си таи,
той негов дом е – нищо, че не знае,
а Бог е неговата връзка със вселенното –
духът, осъществяващ този свят, обвързващ го
подобно кърпата над черепа на Биньо.
И тази връзка ни създава, скрепя ни, обвързва
света с блажената съдба да бъде организъм,
от който всеки тук е част, но и съдържа
в себе си духът на цялото – подобно таен код –
и става песъчинката вселена.

Да – долу е това, което е и горе –
това отколе казваха Упанишадите,
повториха го всичките религии,
ала докрай остана неразбрано то, освен
за блудни синове, забързано преброждащи
междата между световете – като Екхард.
Бях писал някога, че процеп е взаимното око,
сега разбирам, че неправ съм бил тогава:
не процеп – знак за равенство е то,
сакрален знак, призната идентичност:
човек живее в Бога, Бог – в човека –
и двамата взаимно обитават
обширната и тайна гранична територия
в която се размесва духът с реалността,
в която чезнат светове и нови бликват
и цялата материя танцува
под звуците на Сътворението вечно.

Дух и реалност казвам. Ала не
Светият дух и не реалността,
достъпна тук за сетивата прости,
градена чрез измамни кухи форми – не,
от празнота родени са и празнота са те,
това не е реалност – просто сянка е, извлечена
от словото, което всичко тук дели
и от маймунски мятащото се съзнание
което все ни казва: друг си ти, светът
е нещо външно, чуждо и различно.
Не – не това е тайната гранична територия,
а сводът, който свързва и с това
обгръща, засводява всичко тук
чрез съкровената, съпричестяваща зависимост.

Да, свързани сме. Ала тази свързаност не е
извадена наяве, не е осезаема, не може
в закони и матрици да се въплъти,
да се внедри в света на сметките и стоките.
Тя тайна е и трябват други сетива
да я усетиш, да я наречеш родина.
Тя се простира между тленното и вечното
и в този смисъл е гранична – но и безпределна е,
защото с тези думи назоваваме гредите,
върху които е разпънато съзнанието.

Обширна е граничността – и често там се губим
и пътя си обратно не намираме.
За нея писа Жоро Рупчев в една от своите поеми,
нарече я “голямата земя” – наистина, голяма е,
и тъй обширна, че съдържа в себе си смъртта –
но смърт, която част от нас е, танцуваща с живота.
Смъртта, смъртта… Защо ли се боим?
Това е старият будистки пример с океана.
Вълните в него се въздигат и почезват,
ала той винаги е там – като живота, в който
самите ние сме вълни. Въздигаме се, чезнем –
но чезнат формите; остава празнотата,
която е дъхът на битието, същността,
и също – негова потенция безкрайна.

Да, тук е моят дом. И твоят, братко,
все едно дали съзнаваш, или не.
Оттук започват непознатите земи,
обхождани от синовете блудни
по хаотични и заплетени пътеки.
Тук няма две и две е четири, тук всичко
е равно на безкрайност, а пък Пътят
подобен е на лентата на Мьобиус –
и уроборсосно захапва в своя край
сам своето начало. Детски стъпки встъпват
на старците в дълбоките следи. Интуитивно
се обитава тук, спонтанен всеки жест е –
премислянето в нищо не помага, утре
не съществува; вчера вече е било
и няма как да бъде променено. Само днес
е времето – бъди в часа, в мига
изцяло вникнат – и единствено тогава
живота ще усетиш. Този усет впрочем
осмисля битието, прави го красиво –
и прави ни способни да го изговорим,
да бъдем Божия език – на мирозданието словото –
защото Бог е разпилян, разпръснат, претворен,
превърнал се е в таен кълн чрез Сътворението –
посят навред. И в тебе, братко мой.

И този кълн кълни, размества пластове, пробива
пръстта горчива в пролетното утро.
Разблъсква мътнотата и умората – чрез него
сам себе си надмогваш, ставаш полет.
Чрез него Уитмън каза, че от нас
по-скоро се отронва всичко тук; чрез него
е кацнал гарванът на Башо върху клона;
чрез него Рьокан жали, че крадецът е забравил
луната кацнала в прозореца на пустата колиба;
чрез него всичко свято е – за Блейк и Гинсбърг;
чрез него виждаш истинското си лице
преди родителите ти да са били родени –
и чрез него
Бог вижда теб,
а ти пък виждаш Бог
с един единствен, общ,
взаимен поглед.