ГЕНЕЗИС ИЛИ МИРОЗДАНИЕТО

В началото бе Математиката. Тя се оказа най-удобната допирна точка за общуване между абсолютното и онова, което пребивава в променливото и нетрайното. Без нея щеше да бъде невъзможно да се осъществи каквото и да било, защото само тя беше в състояние едновременно, без да бъде нещо или да бъде някъде, да присъства  навсякъде и освен това да бъде понятна и от двете страни. Създателят Абсолют просто трябваше да пусне в ход процеса и да му зададе отправна точка. Математиката    можеше да го опише и подчинявайки се на нейните закони, всичко съществуващо щеше да следва непреклонните зададени правила.  По този начин се изграждаше ред, в който  да се случват нещата. Самата Математика не можеше да бъде еластична в един така  или иначе променлив свят, защото, ако се поддадеше на такова изкушение щеше да загуби връзка със своя причинител, както и своето родово тъждество с Абсолюта. А Той по начало беше единствената причина за нейното възникване. Математиката не можеше да възникне от отсамното, а само от оттатъшното. Сътвореното отсам беше по рождение сляпо да види сътворилото го, както и обратното. Но между тях стоеше с двете си лица Математиката, едновременно непоколебима и невидима, но достатъчно осезаема, за да представлява неизбежният мост между двете.

По този начин Математиката се беше превърнала в Основен Закон и чрез нейните уравнения и теореми стана възможно всичко да бъде закрепено и управлявано по толкова перфектен начин, че нищо което се случва някога или някъде, да е извън пълния и безпрекословен контрол на нейните постулати. В този смисъл Абсолютното получи достъп до временното и променливото и през Математиката успя да се наложи върху него. Тя стана, така да се каже, наместникът, местният началник в тази част на мирозданието, която повече е известна като Вселената. Този стриктен управител издаваше заповеди, постановления и забрани, които постепенно се разкриваха като математически и природни закони от онези нейни обитатели, които имаха шанса да са възникнали междувременно и да притежават аналогови устройства, функциониращи на принципите на математическата логика, като например мозъка.

Естествено, имаше неизброимо повече обекти, живи и неживи, които просто си пребиваваха в така образуваната променливост, приемайки пасивно нейните правила, без да се опитват да ги проумеят, тъй като това не им бе необходимо, за да бъдат такива каквито са. Нито да бъдат трансформирани от едно нещо в нещо друго по принципа на постоянните метаморфози, които както се оказа, са непредотвратими. Тези промени, разбира се, бяха подчинени на строгите математически описания и никога не можеха да бъдат движени от някакъв произвол, те просто бяха неизбежни. Ако нещо изглеждаше произволно за обитателите разполагащи с портативни аналогови устройства за разсъждение, каквото беше мозъка, то биваше опровергано не след дълго, когато тези    с устройствата откриваха някакъв нов вид обяснително уравнение, което си съществуваше от преди, но те още не се бяха досетили за него. В новобразуваната Вселена не можеше да се промъкне никакво своеволие, включително и логически несъстоятелни явления като например феноменът „свободна воля“. Напротив, там цареше пълен ред и тя се развиваше по предначертани и математически контролирани коловози, и никога, нито на един ангстрьом, не се отклоняваха от веднъж зададените принципи.

От другата страна, откъм Абсолютното, цареше пълна тишина и след инсталирането на Върховния Надзирател – Математиката – осигуряваща реда, нямаше особена нужда от намеса или корекции. Временното непрекъснато усещаше присъствието на  Абсолютното и без да го вижда, го опознаваше индиректно, чрез невидимото и вездесъщо математическо присъствие на което се подчиняваше безпрекословно.   Поради самото си естество, Абсолютното нямаше никакви основания да бърза, да изпреварва хода на времето или да променя пространствената геометрия на Вселената, така успешно създадена и управлявана по толкова прост и ефективен начин. Всъщност, Времето беше категория, която така или иначе беше напълно безмислена за Него, като впрочем и пространството. Това бяха просто едни математически игри, които   породените и съществуващи единствено благодарение на нейните уравнения заселници из Вселената можеха да играят, опитвайки се да разрешат загадката на своето  собствено съществуване. Те, или поне част от тях, бяха в състояние да формулират  някои уравнения, дори да решат по-лесните от тях, но никога не можеха да разберат  защо те са зададени по този начин и от Кого.

Абсолютът не се безпокоеше от тези слабосилни упражнения, доколкото от другата страна не бяха в състояние да достигнат  до истинско познание за самия него, а само да доловят неговата сянка. Обитателите можеха да се докоснат до едната страна на интерфейса обърната към тях, а именно до Математиката, но никога до цялата картина. Това Му позволяваше да работи върху  други проекти, с друга архитектура, с други видове математика и дори изобщо без   такава. Такива бяха например изключително краткотрайните Вселени, базирани на някои по-интересни сънища. Многообразието при тях беше неимоверно и не изискваше почти никакви усилия, за разлика от тази, която изискваше доста труд, за да се измислят и съгласуват математическите правила, по които тя да функционира. Забавни бяха също едни дребни Вселени, чието съществуване например съвпадаше с  раждането, живота, летежа и хоботчето на един единствен комар, който, според моментното хрумване на Абсолюта, можеше с хоботчето си да изсмуче изцяло една колосална Вселена, състояща се от трилиони звезди.

Имаше и отделни проекти с негативни вселени, тоест такива, които не просто са несъществуващи, но са обратно съществуващи. Казано с други думи, срещу всяко „да“ на Вселена от по-обикновен вид, тези противопоставяха своето незабавно „не“. Така те предлагаха известно развлечение и главоблъсканица на Абсолюта при своето менажиране, дори му се налагаше да свиква с тяхното управление, подобно на усилието на един шофьор да управлява автомобил, който завива наляво, когато завърти кормилото надясно. Веднъж създаде Вселена, състояща се изцяло от един и същ вид частици, не много големи, по размери приблизително колкото една котка на Шрьодер. Изключително много котки, всичките еднакви и всичките хем уж живи, хем мъртви. Задачата на котките, както изглежда, беше да се провери не само квантовият им темперамент или температура, но   и как ще се държат помежду си в условията на пълната еднаквост.

Това беше опитвано и преди това, в други вселени, с различни от котките същества, под формата на колективно уеднаквяване. Разликата в случая обаче беше, че за разлика от котките на Шрьодер, експериментите там бяха организирани от самите участници, някои от които си бяха присвоили ролята на Абсолютното. Останалите бяха натиквани по метода на противоналягането в специални леярски форми, с цел да бъдат превърнати в идентични чугунени отливки. Експериментът беше пропаднал, разбира се, но и Котешката Вселена с идентичните котки на Шрьодер произведена по идея на Абсолюта също не просъществува, защото котките незабавно се сбиха и вместо да останат  половин живи, половин мъртви, станаха напълно мъртви. Така че тази Вселена  трябваше да се закрие преждевременно. Тук Абсолютът се сблъска неволно с един създаден от самия него основен принцип, а именно законът за Подобието и Идентичността. В частния си вид този закон всъщност даже не беше закон, а по-скоро Въпрос и гласеше така:
 
“ Възможно ли е да има едновременно две различни, но идентични неща и ако да, то те две ли са или са всъщност едно и също нещо?“

Някои от обитателите на Вселената управлявана математически( нека приемем да наричаме обитатели само онези с аналоговите мозъчни устройства), по свойствения си мъчителен път на мислене, бяха стигнали до същия въпрос и естествено бяха рухнали в подножието му. Те не познаваха никакъв способ например, по който да наблюдават и отличават една от друга даже две еднакви елементарни частици, ако разбира се, те бяха толкова елементарни, колкото изглеждаха. Въображението им, дори когато го използваха, не им стигаше да разберат, как е възможно две неща да са еднакви по всичко и ако да, тогава как да ги различават едно от друго. Още по-малко разбираха Защо изобщо е трябвало да бъдат еднакви, след като не са едно и също нещо и не могат да бъдат идентични дори да го поискат. Тези и подобни въпроси принуждаваха „обитателите“ да прекарват своите дълги и студени нощи, тракайки със зъби, дъвчейки парчета лед и понякога наблюдавайки Северното сияние със смътна и нарастваща тревога. По този начин, те в известен смисъл приватизираха този въпрос, отнемайки го от проблемите подлежащи на разрешаване единствено от Абсолюта, и постепенно го превръщаха в свой основен проблем, което не им даваше покой. Това пък, от друга страна, освобождаваше Абсолюта от отговорност и му позволяваше да се заеме с нови проекти, където заплахата от еднаквост беше престанала да му бъде тема и където нищо повече и никакви подобни неясно зададени въпроси вече можеха да засенчат разгула на неговото творчество.

Истината е, че макар и стисната здраво в менгеметата на Математиката, Вселената все пак, заедно със своите обитатели, беше постоянно раздирана от локални експлозии на звезди, на взривени по различни поводи здания или от неуместни, неочаквано възникнали и зле планирани празнични фойерверки. Имаше раздрусвания, премествания на тектонични плочи, слънчев или ураганен вятър, сърдечни, социални и океански вълнения, колизии, разцепвания, последвани от безпринципно съединяване на различни атомни ядра, причудливи форми на размножение, последвани не след дълго от неизбежно разложение, необуздани явления като възторзи, съседствуващи със съвсем обикновени събития като ежедневното злорадство, имаше ярко осветени и съвсем наблизо тъмни пространства, имаше влажни пещери и високопланински проходи, кристали, дюни, кратери, камъни и организми. Основното обаче беше едно непрекъснатото движение и безпокойство, една устремена забързаност нанякъде, макар и неизвестно накъде. Още по-малко можеше да се определи Защо. Всичко бързаше; кое по-бързо, кое по-бавно. Но личеше, че над цялата стихийна и непрекъсната активност стоеше необходимостта, даже задължителността, да се вместят в рамките на една категория, която вътре в самата Вселена, поради липса на по-смислен термин нейните несретни обитатели наричаха „Време“.

Това беше като че ли остта около която всичко останало се обособяваше и струпваше в различни форми, образувания, клетки, звездни купове, стада, рибни пасажи, общества и прочие, но които именно през Времето и благодарение на него, в крайна сметка се разпадаха и превръщаха в междузвезден или обикновен уличен прах. Времето беше онзи универсален мелничен механизъм, който не само служеше за обособяването на отделностите, но стриваше в крайна сметка всички тях и макар че не успяваше напълно да превърне различните неща в еднакви, все пак постигаше доста задоволителни резултати. Защото целта, доколкото в една такава активност можеше да се долови някаква цел, беше не толкова резултатът, колкото движението от нищо в нещо и обратно. Или казано другояче, от прах се образуваха неща, явления, мъглявини и дори животни, които впоследствие на свой ред се разпадаха и превръщаха в прашни облаци, безредни агломерации от частици и крайни продукти от разнообразни форми на разграждане, гравитиращи към своеобразни космически тоалетни, наричани от местните лаици “ Черни Дупки „, където изчезваха безследно, както прашните облаци, така в крайна сметка и самите лаици, без обаче да подозират това.

Абсолютът, надеждно защитен от необходимостта да наблюдава твърде безрадостната гледка на тази безцелна и обречена активност, благодарение на надеждната мембрана на Математиката, залостена между него и така замислената от него Вселена, не изпитваше никакви особени тревоги или угризения в протежение на много дълго време. Всъщност горе-долу около една десета от секундата негово време, което вероятно означаваше няколко милиона години, в зависимост от това колко бързо се движеше   онзи притежател на часовника, който на свой риск се е осмелил да измерва това толкова относително нещо.
Оногур Менделеевич Гьодел, наричан за улеснение OMG, имаше часовник. Не особено красив, по-скоро един клонящ към посредственото ръчен часовник, със седемнадесет полускъпоценни камъка, които продавачът на подобни часовници би настоявал, че са рубини, но познавачът от своя страна гръмогласно би се изсмял на подобно твърдение. Навиваше се ръчно всяка нощ и ту изоставаше, ту избързваше, което силно дезориентираше OMG и го караше да копнее за една по-голяма сигурност относно това къде се намира във времево и особено в пространствено отношение. Казваше си: „Тю, по-добре хич да нямах часовник, отколкото да се ядосвам постоянно от тези неточни замервания…“ . Въпреки това, продължи прилежно да го навива всяка нощ по сантиментални причини, тъй като този часовник му беше подарен от една девойка с необичайното име Мате-Матка. Тя никога не можа да му роди дете (не че се беше опитвала), но за сметка на това успя да породи у него мътна и необуздана страст към алгебрата. Това се дължеше донякъде и на факта, че OMG отказваше да яде кнедлите, които тя му готвеше, защото смяташе, че са отровни. Когато девойката го изостави, подарявайки му на сбогуване ламариненият часовник за спомен, той изпита толкова остро чувство на самотност, че стана пълен отшелник и се посвети всеотдайно на теорията за множествата.

Така неговата единичност стана донякъде по-приемлива и даже в миговете на пълна дезориентация, причинена от неточните показания на подаръка, той по алгебричен и абстрактен път успяваше да се присъедини към групи, наистина само числени, където да се почувства приютен и в някакъв смисъл даже част от групата. Действително, колкото и да му помагаше в личния живот усърдното занимание с алгебрата на множествата, един ден, докато се мъчеше да изравни с подострения си молив двете части на едно многостепенно уравнение, така че едната половина да е напълно равна с другата, върху него връхлетя с неизбежността на съдбата страшното прозрение за Безкрайностите. Той погледна часовника си и преглътна уплашено. Беше 3ти март, 3 часа и 33 минути, сряда следобед, 3333 година след Христа. Не беше сигурен за часа, поради нискокачествения си часовник, но иначе изчисленията му бяха абсолютно безпогрешни. Беше разкрил неволно и ненадейно, че съществува повече от една безкрайност! Прозрението му бе, че има безкрайно множество безкрайности, което се доказваше по алгебричен път. Освен това беше проумял, че безкрайностите могат да бъдат различни по големина, оставайки си въпреки това безкрайни. От друга страна се оказваше, че ако си вътре в самата безкрайност, не можеш по никакъв начин да я опишеш, но ако си отвън нея, разположен в друга, но по-голяма безкрайност, тогава вече можеш и да я опишеш. С всичките произтичащи от това рискове, разбира се. Гьодел се вцепени и за секунда, която му се стори като истинска безкрайност, не знаеше къде е, защо е точно тука и сега, а ако е, дали е част от малката или Голямата Безкрайност. Погледна часовника си.

Той беше спрял.

“О, небеса!…“  възкликна той горестно и се  разрида.

OMG беше докоснал неволно мембраната на Математиката, отвъд която безгрижно се беше разположил самият Абсолют. И всички досегашни уравнения и конвенции за тукашното и тамошното, за сегашното и бъдещото и за видимото и невидимото, се свлякоха пред очите му като изядена от молците театрална завеса, зад която започва истинският спектакъл. И никой друг, освен Абсолютът, не знаеше какъв е неговият сценарий!

Какво ли можеше да каже бедният OMG, след като дори не знаеше точно колко е часа? Тогава, в своето смущение, той натисна с всички сили хартията, моливът се счупи и проби мембраната на Математиката, показвайки се от другата страна в царството на неопределеността и неволно докосна по ноздрата дремещия Абслют. Абсолютът кихна, събуди се и с недоумение се втренчи в счупения молив. Кой се беше осмелил да  направи пробив в самата същност на така нареченото от кръгообразните същества, Мироздание? Да продупчи покривът, под който досега спокойно протичаха процесите    на възникване и изчезване, и където течеше някакво, макар и относително Време, определени неща се въртяха с някакъв спин, а други, макар и напълно еднакви, се въртяха с обратния спин, безпроблемно съществувайки рамо до рамо като напълно различни? Та от тази дупка можеше да шурне като от пробит казан с чорба цялата Вселена с всичките й илюзорни правила и предпоставки, можеше да се излее целият абсурд, успешно поддържан досега от диктатурата на математическите правила и чрез законите на уравняването и да оплеска цялото спокойствие в което Абсолютът така спокойно съжителствуваше с Вечността! Не, това не можеше да се допусне!

„OMG!“ – възкликна Абсолютът и издърпа счупеният молив от мембраната. Откри се малка дупчица и от нея се обади плах  гласец.

„Тук!“

„Кой си ти и какво си сторил с този молив?“ – повелително и гръмогласно попита Абсолютът.

Гласът почти секна, но събра кураж и  отвърна:

„Аз съм Оногур…С този молив, без да искам, бръкнах в множествата за Безкрайността и за Вечността…Извинявайте, не съм искал да Ви безпокоя, съвсем случайно стана, без да искам…“

„Как така случайно, не виждаш ли, че безмалко щеше да ми извадиш окото?“ – с основание се разлютяваше все повече  Абсолютът.

„Ами, и аз не знам как се случи…Просто както си пишех и, хоп… стана тя каквато стана!..Математиката взе, че се скъса! Изглежда точно на това място беше съвсем изтъняла!“

„А сега, какво ще правим?“ – настояваше за отговор Абсолютът.

„Не знам!“ – виновно отвърна OMG и боязливо се опита да запуши с показалеца си дупчицата.

„Махни се оттам! – прогърмя от отвъдния край – Какво искаш, още по-лошо ли да стане? Веднъж като си пробил мембраната, всичко е свършено! Тя е девствена, не може да я запушиш с пръст, след като си я пробил веднъж!… – замисли се Абсолютът – Освен ако не се въведе Нова Математика!…“

„Аз ли да я измисля?“- предложи  виновно  OMG.

„Остави ме да се съсредоточа, не ми пречи!“- заповяда Абсолютът и потъна в мисъл. Тя продължи около 200 милиона години. Това обаче нямаше вече особено  значение, защото така или иначе, часовникът на Гьодел беше спрял и не отчиташе отминаващото време.
Когато най-накрая Абсолютът реши да проговори, първото, което забеляза беше, че дупчицата се беше разширила и оттам бяха започнали да изпадат разни  неща.
Наистина, относително дребни неща, като няколко електрона и два-три сравнително долни и незначителни кварка, но все пак, въпреки, че бяха все още закачени за отсамното Мироздание чрез квантови примки, те будеха безпокойство. При положение, че пробойната не се запуши, оттам можеха, не след дълго, да рукнат потоци от фотони, ядрени агломерации, по-големи обекти, а скоро може би цели звезди и дори галактики. Това не можеше да се допусне. Абсолютът за пръв път, от почти цяла Вечност, изпита нещо  като паника.

„OМG! – извика той – Появява се опасност от нашествие на частици от Нещото в Нищото! Това е недопустимо! Трябва спешно да се вземат  мерки!…“

„Какви?“ – с готовност откликна Гьодел.

„Незабавни!“

„Да запушвам ли с нещо отсам?“ – предложи с готовност  OMG.

„Не, ти не можеш! Единственият начин е да пренапишеш онова проклето уравнение, дето проби Мембраната и някакси да не ти излезе резултата….Иначе сме загубени и аз   и ти!…“

„Но, моливът ми се счупи!“ – безпомощно простена виновникът за  бедата.

„Ето ти друг!“ – протегна Абсолютът нещо от отвъдното. Това беше не толкова молив, колкото своеобразен квантов генератор, от който хвърчаха искри и мълнии във всички посоки.

„А как се пише с това?“ – попита стреснат  OMG.

„С въображение! – отвърна Абсолютът – Да не си мислиш, че такива бедствия могат да  се спрат с писалка или с молив? Те могат само да се причиняват, но никога да спрат по този начин, щом един път започнат! Затова, сложи едната си ръка върху генератора, а другата върху лявото си слепоочие и напрегни цялото си въображение, докато не е станало късно!“

Междувременно, вече се забелязваше, че от пролома бяха започнали да изпадат различни неща с все по- голям устрем, между които освен молекули и газове, разни доста по-съществени обекти, включващи спомени, тантели и даже снимки на Мате-Матка като млада, с чиния кнедли в лявата ръка. Това на свой ред стресна още повече OMG и той на свой ред простена „Oh, My God!“ Без да се бави повече, той протегна стремително длан, докосна генератора и заземи другата ръка към слепоочието си. Чу се някакво странно жужене и из цялата вече тревожна Вселена изведнъж замириса на колендро. Така мирише при пролетен дъжд в ливади, където току-що е паднала мълния. Всички безспирни дотогава процеси из всичките ъгли на Мирозданието, с неговите галактики, звезди, ледовити планети, мравуняци, облаци, рифове, спирали, ята риби, астероиди, пчели, замръзнал метан, канали, цивилизация, радиация, амеби, уран, еделвайси, магарета и диаманти постепенно започнаха да замират и да се заслушват в това все по-обезпокоително жужене. От главата на OMG започна да струи нещо като пушек, подобен на димът от кратера на вулканите преди яростно да избухнат. Цялата Вселена постепенно започна да се придвижва и да се струпва около него, недалече от вече видимата пробойна и замря в напрегнато очакване на съдбата си. Беше очевидно, че е настъпил моментът, в който всичко ще се реши окончателно и един път завинаги. Притихнал, от другата страна на дупката, като през ключалка, обезпокоен, се взираше в онова което се случва и Абсолютът. OMG жужеше все по-силно, физически постепенно той заприличваше на нещо средно между лъв и едно отдавна забравено божество, наричано някога Зевс. От носа му започнаха да излизат мълнии, ръста му достигна около 3 метра и от някогашният самотен и прилежен учен вече не остана и следа. Пространствено-времевата рамка в която всички неща дотогава бяха надеждно инсталирани, започна да вибрира и да се пропуква тук-таме, усилвайки тревогата около него все повече и повече. OMG започна да се нагрява, тялото му  започна да излъчва нарастващи и яростни форми на енергия и да сияе в разнообразни    и все по-плашещи честоти, които дотогава бяха непознати в така наречената Вселена. Наближаваше нещо неясно и страховито и всички, от най-колосалните звездни купове,  до най-последния молюск бяха напълно неподготвени за това, което предстоеше.

Неподготвен беше даже и самият  Абсолют.

Тогава, в една чудовищна и смайваща експлозия, при която от ушите и носа му изтрещяха няколко светкавици, OMG изригна окончателното заявление, което всички предчувстваха и ужасени очакваха от него. И то беше следното: googolplexian!….

Не, това не беше някакво име на писател или на някаква компания, разположена върху микроскопична територия някъде върху повърхността на незначителната планета, наречена Земя. Нито това беше името на непознато и страховито животно или пък отговорът на съдбоносните въпроси, които всеки в състояние да си ги задава, си ги беше задавал привечер, застанал пред неизбежното огледало. Нито беше дори името на самият Абсолют, прикривано зад маската на Времето под различни имена и псевдоними. Това беше името на най-голямото възможно нещо не само във Вселената, но и във всички възможни и дори несъществуващи още Вселени. Това беше най-голямото Число! То съдържаше в себе си всичките възможности и като някакъв гигантски кашалот, поглъщаше в себе си всички възможности, без остатък. Нямаше какво повече да се каже след това число, дори и ако някой се беше опитал напразно да изписва всичките нули, които се съдържаха в него.
“ Ecce Numero! “ – изкрещя математикът и се струполи върху Мирозданието, което след неговите думи видимо започна да се разпада в облаци от плазма и квантови  уравнения.

“ OMG! Това е числото!“ – завикаха всички обитатели на видимо обречената на разпад Вселена. Тайната беше изречена, загадката беше решена, всички въпроси намериха своя отговор. Те се съдържаха в това неимоверно число. Числото, което никой дотогава не знаеше. Завесата на целия космически театър се прокъса, от дупчицата, откъдето Абсолютът се опитваше да запуши теча, започна да струи материя и даже психика. Бентът не можеше повече да бъде спрян. Тогава Абсолютът, ужасен от това, че даже и самият той можеше да бъде пометен и погълнат от това число, в последния момент, преди всичко да се разпадне, извика всред всеобщата паника и хаос  :

Googoplexian Плюс едно!
 
И изведнъж всичко спря! Това вече не беше най- голямото число, не всичко вече можеше да се побере и обясни във и чрез него! Квантите забавиха своите осцилации и послушно се прибраха един по един към по-ниското  си  енергийно  състояние.  Вселената полека забави и не след дълго спря своя гибелен устрем към саморазпадане и преход към Оттатъшното, където неизбежно  щеше да се сблъска с Абсолюта и да погуби себе си и Него. OMG  внезапно замря в своето вдъхновение, температурата му спадна до нормалната и той замръзна в агрегатното състояние, наричано замръзване. Казано другояче, той просто се превърна в ледена статуя, в едно втвърдено и символично издание на самия себе си, което можеше да съществува единствено и само под точката на  топене.

Ето защо, той и до днес е известен и посещаван в един Ледников музей отвреме-навреме от деца, живеещи в студените страни, които все още изучават математика.

Хората от топлите страни нехаят за него и за неговите уравнения и не желаят да изучават  Математика.
 
А не бива….

PS
Истината е, че Гьодел е велик математик, който малко се е боял от това, което се е опитвала да  сготви жена му и както изглежда от днешна гледна точка, с известни основания. На нас не ни е дадено да знаем как тя се е казвала, какво точно е готвела, нито защо той е изпитвал своите подозрения. Но това не ни очудва особено, защото достатъчно много мъже днес се страхуват от жените си по различни, непреодолими и вечно загадъчни  причини.

PSS
OMG е едно напълно случайно и съвпадение на абревиатурата за „Боже Мой!“ изречена на английски език с първите букви на името на основният причинител и виновник за този   разказ,
а именно
ОMG; O(h) М(y) G(od)
и О. M. G.(oedel). Oh My Goedel?

Светла му памет…