Деца и попови лъжички играят край НДК

Деца и попови лъжички играят край НДК

Някога тършувах в портмонето на прадядо си, тършувах в кухненския шкаф, най-тъмното му кътче, откъдето произлиза тази странна домашна миризма на орехи и сушени сливи, примесени с навлажнена от кухненското време дървесина. Виждам в коженото портмоне само едно нещо – нещо като сушена слива, но по-голямо, като дебел картон, потопен в най-тъмно червеното, лилаво мачкано с крака грозде за джибри. Прокарвам пръст по това нещо – черупка от орех с нишки, мушмула, гръб на огромен паяк, ау! Правя се на изплашен, докато се изкушавам да скрия това нещо някъде и да продължа да се чудя какво е. Грабвам две сушени сливи, хвърлям сандвича с масло и нещо друго на котките през балкона и излизам.

Навън е такова лято, такива дебели сенки на кестени и нейде миризливи черници. Никак не ми се тича по напечените камъни, довлечени от витошките морени с нещо като огромен кран, застанал разкрачен между планината и пъпа на града, със забити в земята пипала. Но децата тичат, пъплят и в бързината дори отказват да пият вода. Вдига се прахоляк, малки павета, подарени от виенчани и заблудени топки летят към локвата, в която тук-там се е подала тръстика и водна леща бълбука незабележимо в процес на активна фотосинтеза.

Трябва да вземем кофичката и ситото за пясък. Дори така е трудно да хванеш попова лъжичка, но всичко е въпрос на техника и упоритост. Основното е, докато дебнеш на самия крайчец на камъка, да не се надвесиш прекалено косо и да загубиш равновесие. Иначе поповите лъжички сами влизат в ситото и продължават невъзмутимо да мятат опашки. Когато една попова лъжичка срещне друга в тясната кофичка за пясък или пластмасова чаша от бира, веднага й прави път – отскача встрани, светкавично се обръща на другата страна и се удря в стената на кофичката или чашата за бира. След това броим поповите лъжички – на български, на английски, понякога и на друг език. Това е най-добрият метод на запознаване с цифрите, на преговор на наученото и на усвояване на чужди езици, който ми е известен.

Когато на свечеряване излязат комарите, децата, някои намазани със спрей против комари, хвърлят кофичките и пластмасовите чаши от бира в локвата (топките вече са извадени или се вадят в последния момент с помощта на дълги пръти от околните дървета) и се струпват на каменните пързалки – хоботи на слонове. По пътя дотам някои успяват да хванат последните пухчета на цъфтящите тополи, а аз най-после след неистовия лов, си позволявам да изпия първата си бира, облегнат на един камък до тротинетката на дъщеря ми и от време на време се провиквам – Не така! Не се бутай! Не виждаш ли, че е по-малък! По някое време дъщеря ми сочи бялата следа на отдалечаващ се самолет и че луната била голяма и Луната, Луната!, а аз всеки път по-скоро чувствам в жегата полъх от устрема на малките черни прилепи, които са се събудили току-що, отколкото ги виждам, и всеки път си спомням, че вече никога няма да усетя така бодливо мъхчето по черния пергамент в портмонето на прадядо ми, примесено с вкус на сушени сини сливи и влажна дървесина.