Заскрежената роза (поема)
Емилия Стоянова
Нищо
бяхме, сме, ще
си останем, цъфтящи:
На нищото и
ничията роза.
Паул Целан, „Псалм“
1.
Не разцъфна когато би трябвало
розо
лятото пролетта
незабелязан бе твоят цъфтеж
между другите рози в градината
малко
крехко
плахо цветче
едва надрасло тревите
с кремави пъпки
подобни на възли заплетени
фибри с изпита от земната плът светлина
вятърът
ги развързваше с пръсти невидими
и разперваше своя крехък животец цветът
и щастливо жужаха пчелите но кратък
бе промеждутъка цветен
цветът разсъбличаше себе си
а стъблото оставаше да стърчи
нокът зелен
посочил небето
и питащ
2.
мъничка
само педя над тъмната пръст
над тревите загнили
такава бе такава си остана през сезоните
които с тъмните си валяци прегазваха зеленото
и цветовете се вкълбяваха в плода а той
в калта се ронеше
и се сродяваше с калта
тъй светлината
възвръща на пръста дължимото
за да отплува
там някъде далеч отвъд
преди да се захлопне
на облаците похлупака тежък и да дойде времето
на тишината бяла
под която няма памет
и след която всичко почва отначало
3.
и мъничката роза
устоя
когато всички други бяха вече само сенки
на прежното великолепие когато
скелетите им деряха въздуха с бодлите си излишни
когато храстите достигащи човешки бой висяха
плашила забравени сред есенните ниви
и ветрове развяваха бодливите им клони
тела на дракони смалени
препарирани
мъничката роза
устоя
и продължаваше да сочи към небето
зеленият й пръст набъбналата пъпка
готова да развърже своя аромат
и листчетата си любовно да разтвори
за вятъра гальовен чийто пориви разтърсват
портите зелени на живота
клепача многопластов който Бог
повдига над окото си
прогледнало
от самото дъно на нещата
от тяхното бездънно
същество
4.
не разцъфтя навреме
моя розо
студено беше вече сутрин
по листата
сребрееше слана
премръзнал беше
юмрукът твой и сдържаше цвета
и може би стеблото твое искаше
да спре последната си рожба
да я съхрани
обратно да я всмукне в себе си
да я прекара
назад през жилите премръзнали
през сгърчените корени
и неродена
да я върне на пръста
5.
да
може би
но няма как да спреш
поелото към светлината
дръзналото
да отговори на въпроса хамлетов с
да бъда
то ще премине своя път и ще избие затлачения извор
дори и да се разпилее в прах отвъд и да изчезне
без и най-беглата следа
от битието свое да остави
то ще премине своя път след който
стават вече всички пътища
излишни
не пита идващото за сезона
който го очаква
не го е грижа за посичащия меч
на скритата зад портата съдба
то трябва да се състои и в състояването
себе си да отстои
това е смисълът
на всичките усилия
превърнали случайната органика
в крехка роза
вдигнала зелено острие
напук на хода на сезоните и логиката на цъфтежа
6.
и мъничката роза
разцъфтя
кремавият цвят разтвори крехката си чаша
нищо че пчелите вече спяха зимния си сън
и по терасата ми се търкаляха мъртви скакалци
покосени от косата на сланите
нищо че розите вече цъфтяха само в задушните парници
за да радват сърцата на нашите зимни момичета
нищо че на стобора се беше подпряла зимата
и заточваше своята ледена брадва
на шмиргела на отминаващото време
мъничката роза
разцъфтя
напук на времето което предполага
вкакавидяване затваряне вдън себе си
напук на всички страхове проникващи в стеблото й
като бодли прокарали обратно
напук своята природа която повелява
цъфтеж оттук дотук а после безцветно вегетиране
напук на онзи сляп инстинкт тъй дълго бавил
разтварянето на юмрука й зелен
напук на себе си самата открила най-внезапно
радостта да се престъпиш и да встъпиш
в най-истинското аз
лицето си да видиш
каквото е било преди да се разпука
семенцето от което е прокарало
стръкчето на стъбълцето й в развъдника за рози
мъничката роза
разцъфтя
7.
беше вече краят на ноември
странен и самотен цвят в градината
сред слегналите и премръзнали треви
не цъфтеше сякаш
просто светеше
в този мрачен ден когато цветето отпусна
най-сетне пръстите зелени и разтвори своята пъпка
разцъфна бързо
кратки часове сияеше
и светеше в нощта когато въздухът бе леден
а цялото небе обсипано в звезди
а с утрото дойде снегът и зимата покри
обичаното и отхвърленото
билото и небивалото
звукът заспа в голямото мълчание
и се сроди животът с мъртвотата
за да измине пътят подир който пак
подобно цвете в пустата градина ще разцъфне
и крехкият цветец нахлупи бяла гугла
под нея кремавият цвят едва мъждука и сега
когато цялата земя заспива под савана на забравата
когато няма вече вчера а още няма утре
аз знам че крехкото цветче удържа тежестта
на похлупака бял от зимата нахлупен
на цялото отдръпване на цялото потъване в утробното
на цялото разбягване в сезонния ни свят
на липсата ми тук на липсата ти тук на липсата изобщо
на хитроумните градежи с които тук смъртта
приготвя се да си направи свое царство
8.
това ще бъде много кратко
знам
но малко ли е да застанеш срещу преопределеното
малко ли е да се разцъфтиш напук
на безразличието и на кривата старица
дето чука на вратата и косата й
бележи рабоша на преминаването кретащо
по този странен път
през този странен свят
и всъщност аз съм кремавата роза
разцъфнала без време в твоята градина
и нямам нищичко което да оставя подир себе си
завещавам ти този цъфтеж